Прочит на историята: Спасението на българските евреи. За лъжата и истината (част втора)

Евгени Силянов, Аспарух Панов, Лъчезар Тошев (от ляво на дясно) - 1995

© личен архив Лъчезар Тошев

Евгени Силянов, Аспарух Панов, Лъчезар Тошев (от ляво на дясно) - 1995



В поредица от статии ще обсъждаме спасението на българските евреи и имала ли е България възможността да спаси и евреите от Беломорието и Македония. Вчера публикувахме първа част от текста на Евгени Силянов*, сега ви предлагаме втора част:

Конференцията в Берлин-Ванзее


В гл. VIII на книгата си "Унищожението на евреите от Европа" проф. Раул Хилберг резюмира положението, в което се намира започнатото вече изтребление на евреите по отделни места ( в Полша и в Съветска Русия), и цитира Райнхардт Хайдрих, върховен наместник в Полша, превърната в протекторат на Райха, според когото нуждата от едно системно организиране за тази цел е станала наложителна:


Събранието, предвидено първоначално на 9.XII.1941., бе отложено в последната минута за 20 януари 1942 г., в 12 часа. То е било последвано от обяд (според една декларация на Хайдрих). На уречения ден конференцията е проведена в канцеларията на Главната служба за сигурност на Гросен-Ванзее N50/58 Берлин. Присъстват изброени поименно петнадесет висши ръководители начело с Хайдрих като председател, държавни секретари на 6-7 заинтересовани министерства (правосъдието, вътрешните и външните работи, въпросите на Изтока и др.), на Канцеларията на Райха и на СС, с чинове, отговарящи на генералски.




"Хайдрих откри конференцяита, обявявайки, че има пълномощията за подготовка на "крайното решение" на еврейския въпрос в Европа, и че неговите служби носят отговорността за централното ръководство на "тази операция", независимо от границите (на отделните държави)... Вместо емиграция, продължава Хайдрих, Фюрерът сега дава своето съгласие за едно прехвърляне на евреите на Изток като следва "възможност за решение". Шефът на RSHA (Хайдрих) изброява след това всички еврейски общности (в Европа), които следва да бъдат евакуирани (списъкът включва даже английските евреи!)."


Цитираме този пасаж, който е характерен с това, че както и в целия текст на протокола, никъде не се споменава, че "крайното решение" значи смърт.


Употребени са всички възможни евфемизми, но никога – физическо унищожение. Хайдрих загатва наистина какво ще стане с евакуираните: "Те ще бъдат организирани в безкрайни трудови колони при използването на тази работна ръка голяма част без съмнение ще се елиминира напълно естествено от състоянието на физическото изтощение, в което ще изпадне. Остатъците от този "естествен подбор" (тази част от Дарвиновата теория има особен престиж между хитлеристките "идеолози" - бел. Авт.), т.е. най-издръжливото ядро евреи ще трябва да се третира съобразно.


Какво значи "съобразно"? Хайдрих знае, че това е смъртта, убийството. Но думата не фигурира никъде в резолюцията, която е публикувана в ограничен брой (30) поименни, и излишно е да споменавам, строго поверителни екземпляри.


Втората книга излезе във Франция по повод процеса против прочутия Клаус Барби, шефа на гестапо в Лион. Колективен труд на специалисти под редакцията на двама автори, Стефан Куртоа и Адам Райски (1987), под знаменателното заглавие "Кой знаеше какво? Изтреблението на евреите 1941-1945".


В увода, озаглавен "Стратегия на секрета и стратегия на информацията", фигурира част "Голямата тайна", където авторите изтъкват същото положение, което личи от протоколите на Ванзее, но с много повече доказателства: декларациите на Хитлер против еврейството и за ликвидирането му изобилстват, но никъде няма следа от каквато и да била писмена заповед, нито указание, как може да се осъществи изтреблението на милиони хора, което накрая се извършва при условия, които човешкото въображение е абсолютно неспособно да си представи.


Стратегията на тайната отговаря на два основни императива, тясно свързани помежду си: първо – операцията на изтреблението можеше да бъде успешна само ако жертвите бъдат държани в най-пълното възможно неведение за участта, която ги грози. Още от 13 август 1941г. на евреите е забранено да притежават радиоапарати, с които биха могли да слушат ББС. (Моя близка, живееща във Виши, не само бе депортирана и изчезна в Аушвиц, но също тъй бяха депортирани собствениците на магазина, които й бяха дали под наем радиоапарата.)


Въпроса какво се знае за изтреблението на евреите бях проучил основно преди няколко години във връзка с една книга, която публикувах в съавторство с колега журналист от "Пари Мач". Когато се подготвяше английският превод на книгата, издателството се показа крайно смутено от това, че секретарките, които са били във всекидневен контакт с Фюрера в Главната квартира "Вълчата бърлога" и след това - изолирани с него в бункера на Канцеларията на Райха в Берлин, не са знаели за съществуването на лагерите за изтребление в Полша. (Разбира се, като всички германци те познават обикновените концентрационни лагери като Дахау и др.) Това е напълно обяснимо поради пълната изолираност, в която живеят: те нямат даже възможността да слушат чуждите радиостанции, както правят всички германци през 1943-1944 година, съзнаващи с все повече сигурност, че провалът на хилядогодишния Райх е неизбежен.



Дневник" съвместно със списание "Диалог", Холандия започна от края на май нова дискусионна рубрика на историческа тематика.  В нея публикуваме статии, свидетелства и интервюта за периода от 20-те години на ХХ век до 1990 година

Но английското издателство смяташе, че днес това изглежда чудно и ще предизвика протестни писма от читателите.


Въпросът "Кой знаеше какво?" ме е занимавал по лични и професионални авторски причини. Той е въобще изключително съществен, но добива особена важност поради недопустимото клеветническо обвинение, формулирано от авторите на брошурата. Клеветата в цял свят е углавно престъпление, получила явно неодобрението на управлението.


Освен стратегията на тайната, едно първо смешение на понятията дълго пречи да се разбере безмерната разлика между обикновените концентрационни лагери, които се създават скоро след поемането на властта от Хитлер (30.I.1933г.), в които условията са безчовечни, и изтребителните лагери, притежаващи изключителни характеристики, които ги различават от обикновените до степен, че стават нещо друго:


Те започват да функционират чак в 1942 година след конференцията Берлин-Ванзее.


Нито един такъв лагер не е създаден никога в самата Германия, те са всички – в окупирана Полша, за опазване на секрета. В разгара на войната там не може да проникне никой. Цитираният професор Хилберг създава за тази нова категория съоръжения със зловещите газови камери термина "центрове за умъртвяване", за да ги разграничи и не употребява за тях думата "лагери".


Когато се говори за този трагичен проблем, много са още хората, които не знаят, че в пещта, която се показва на туристите в Дахау, с още запазена пепел, никой никога не е бил газиран в този лагер близо до Мюнхен, истинско селище от бараки, предвидени за дълготрайно пребиваване. В пещта са изгаряни телата на умрелите и, ако е вярно, че условията не са давали надежди за дълголетие, не по-малко сигурно е, че в Дахау режимът е по-малко смъртоносен, отколкото в Колима. В резюме, изтребителните лагери са малко на брой, 6 или 7, обаче с необикновена "продуктивност" , всички са в полска територия.


Не по-малка язвителна по тон и злоумишлена по съдържание, статията на Естер Бенбасат в "Либерасион" (7.III.1994г.) се различава съществено от брошурата на "Шалом" по целта, която си поставя.


Авторите на брошурата признават спасението на евреите, но му дават едно съвсем ограничително обяснение. То се приписва единствено на лишения от какъвто и да е антисемитизъм български народ и на опозиционните обществени среди, отричайки всякаква заслуга на цар Борис, използвайки също случая да засилят атаките си срещу него и тогавашното управление.


Естер Бенбасат обаче насочва стрелите си против самата България и основната и грижа е – да не допусне страната ни да може да представлява някакъв положителен аспект в един балкански контекст.


Тя се опитва да премълчи самия факт на спасението, което нарича "легенда и митове, на които трябва да се тури край". И тъй като все пак всичките тези 48 000 български евреи са спасени и девет десети от тях емигрират по-късно в Израел, тя отправя поглед изключително към евреите от Тракия и част от Македония, които действително са депортирани и не отбягват жестоката участ на всички свои едноверци. За да постигне целта си, във встъпителния пасаж на статията си тя започва с една статистическа манипулация: не споменава техния брой, известен на всички (11 506), а обявява, че броят на евреите в България е общо 64 000 и това и дава възможност да твърди, че 18% от българските евреи са депортирани и умират в Треблинка. Нейният трик може да бъде приет лесно от всяка чуждестранна публика, от която не може да се очаква да направи разлика между територията на България и временно окупираните земи. Госпожа Бенбасат просто събира двете цифри, получава сбор от 64 000 български евреи и извлича 18% депортирани. Но понеже не и стига и това, тя продължава изопачаването, използвайки един семантичен елемент.


Даже останалите около 50 000 български евреи според нея са били все пак депортирани, при най-страшни условия, само че в България, а не в чужбина.


Това е друго ясно доказателство за нейната злоумишленост: на френски, както и на български думата "депортиране" извиква винаги идеята за отправяне в лагери на смъртта, които са всички извън страната.


За принудителното изселване, на каквото бяха подложени българските евреи, има точни термини: освен "изселване" това може да бъде "въдворяване на местожителство", "изпращане на принудителен труд" или в концлагер... Подобни изрази има и на френски, но госпожа Бенбасат се стреми да докаже, че българските евреи все пак са били по някакъв начин депортирани. Бедата е, че невнимателният френски четец ще запази това впечатление. Тук трябва да повторя казаното вече по-горе по въпроса за "новите земи", като го допълня, тъй като в. "Либерасион" отива по-далеч от брошурата на "Шалом".


Колкото и да съжаляваме за това, условията в Тракия и Македония бяха напълно различни от тия в България и цар Борис не можеше да направи нищо за тамошните евреи.


Разликата имаше едновременно формален и фактически характер, но тя изключваше какъвто и да било шанс за успех на евентуална наша постъпка, дори от "най-висока инстанция".


За да обоснове своите атаки, госпожа Бенбасат пише, че България била анексирала въпросните територии. Към казаното по-горе ще добавя какво мислят за това съвременници български евреи, живеещи днес в Израел.


Един автор на книга, Нир Барух, емигрирал след установяването на комунизма, който далеч не е благосклонен към режима през войната, пише, че "по силата на споразумението между България и Германия от 19.II.1941г. част от Тракия бе предадена в ръцете на България, която да поддържа там реда и сигурността на населението". Тези територии не са нито анексирани, нито включени в територията на България и никога агентите на зловещия Айхман, които контролират съсредоточаването по техни планове на евреите в сборните пунктове, нямаше да ги изключат от списъците под претекст на тяхното гражданство, каквото и да е било то. Всеки български гражданин – освен, изглежда, г-н Еди Шварц – знае, че Сърбия, след това Югославия и Гърция винаги са отричали упорито принадлежността на тия населения към българската нация, били те православни или евреи. Куриозно е, че една тъй върла противница на България като Естер Бенбасат твърди упорито, че поне една част от населението в Тракия и Македония е българско.

Мильо Милев, Георги Кьосеиванов, Евгени Силянов, Берн - 1 януари 1944 г.

© личен архив Силянов

Мильо Милев, Георги Кьосеиванов, Евгени Силянов, Берн - 1 януари 1944 г.


Извън тия въпроси за поданството много по-важни са обстоятелствата на времето, които изключват каквато и да било инициатива, подобна на онази в София. Онова, което е съществено за успеха на акцията в България, е бързината на всеобщата мобилизация на общественото мнение и енергичната настойчивост на няколко лица, между които Димитър Пешев. Авторът на цитираната книга пресъздава трескавата атмосфера и засилващото се темпо на интервенциите пред отговорните власти. Щом като един аптекар от Кюстендил научава на 2 март 1943г., че се правят приготовления за възможно депортиране на евреите, той съобщава това на брат си Яко Барух, адвокат в София, последният заедно със свои приятели започва непрестанна обсада на кабинета на външния министър Габровски, от когото иска да бъде приет. Габровски отказва, но същевременно групата прави същите усилия пред друг министър, земеделеца Никола Захариев. Той е по-отзивчив, приема делегатите, на които дава оплетени обяснения, но те вече са узнали, че въпросът за евентуално депортиране е бил разискван от ограничен състав на Министерския съвет. Междувременно Димитър Пешев издействал делегацията да бъде приета от Габровски. Перипетиите следват непрестанно в продължение на 4-5 дни, докато накрая Габровски обещава на делегатите, че ще влезе във връзка с "най-високата инстанция". На следния ден той оповестява, че мерките били преустановени. Най-високата инстанция е цар Борис, на когото е направен доклад не от Габровски, а от министър-председателя Богдан Филов. На това основание Габровски дава телеграфически нареждания на кметствата на градовете, в които вече са групирани евреите, направо и без да минава през комисаря по еврейските въпроси Белев. Когато последният научава това, той подава оставката си, след това я оттегля, но не много по-късно е преместен на друга служба.


Цитирам тия подробности, които би трябвало да бъдат известни поне на хората от "Шалом", защото от тях личи ясно, че ако спасението на евреите от България представлява истинско чудо, това не можеше да се повтори в Тракия и Македония, където не съществува никое от условията налице в София. Особено важна е била и бързината, с която действат всички, разширяващата се протестна акция на най-влиятелните среди и накрая - възможността, с която разполага царят да даде едно нареждане, на което никой не може да се противопостави. Никой, включително Филов или Габровски.


Госпожа Бенбасат има наглостта да пише, че България била дала своите "чужди евреи" (?!) на Германия !


Освен че би било интересно тя да обясни какво значи "чужди евреи" и дали, ако такава категория може да съществува, защо тя ги включва в общия брой на българските евреи, когато и е нужно да извади един процент от 18% депортирани. Аз бих и поставил и един друг въпрос: авторката навярно е французойка по натурализация, а Франция именно "даде" всички свои евреи на Германия. Можеше ли малка България да направи нещо повече и да спаси евреите от една съседна територия ?


Вместо отговор тя възприема подлата комунистическа теза, че България "заплатила" спасението на българските евреи с цената на тракийските.


В статията си тя възпроизвежда и другите тенденциозни комунистически тълкувания за характера на българската власт през военната епоха.


И това прави по същия недвусмислен маниер на смесване на факти и полуистини, главно - с преиначавания, имащо за цел да объркат стопроцентово истината. Би трябвало да се цитира цялата статия, завършвайки с втория начален пасаж, предназначен да даде веднага впечатлението, че се намираме пред един диктаторски режим:


"Превратът от 1935 година дава възможност на цар Борис III да управлява като диктатор, но това не довежда до разпускането на парламента", пише Естер Бенбасат и човек не знае откъде да започне. Оставям настрана, че превратът от 1935г., за който говори, е този от 19 май 1934г., но тя е скарана с датите и пише също, че нахлуването на Съветите в България е на 8 септември 1943г. и че тогава България обявява война на Германския райх! По-важно е, че редактирана по този начин, фразата означава, че превратът е извършен от цар Борис. Тя също не знае, че парламентът е разпуснат и всички партии забранени, но не от цар Борис, а от авторите на преврата "Звено" и Офицерския съюз. Те са от десет години яростни републиканци и при този преврат са готови да принудят Царя да абдикира, ако не подпише указите за промените. Бавно, с търпение и умели действия той успява да възстанови положението и да наложи за правителствен шеф един от генералите на съюза Пенчо Златев, у който надделява чувството за офицерска лоялност пред републиканството на Кимон Георгиев и Дамян Велчев.


В тия си усилия Царят е улеснен от политическото невежество на превратаджиите. Той ги замества с "технически" министър-председатели - дипломати: най-напред за късо време, Андрей Тошев, след него Георги Кьосеиванов. Вярно е, че от този момент неговата власт е лична, но далеч не диктаторска. Той е, който възстановява парламента, и, макар депутатите да не са избрани като представители на партиите, той се стреми видните партийни водачи да участват в него. Наистина в една първа фаза той е принуден да държи сметка за Съюза на офицерите - така наречената Военна лига, и кръжока "Звено", чиято нелепа "идеология" не позволява той да бъде класиран нито наляво, нито надясно, но положително е антидемократичен. Също тъй в онази епоха, още преди последните предвоенни години в много страни, в Англия и особено във Франция се наблюдава един упадък на парламентарните системи и разочарование от партиите. Но Царят е, който настоява особено в парламента и в правителството да влязат политически личности - например земеделци като Захариев, но същевременно не допуска никога до участие във властта Александър Цанков или други видни германофили.


Трябва да бъда добре разбран.


За всички ни би било още по-радостно, ако бяха спасени и евреите от Тракия и Македония. Но по отношение на тях аргументите, които можеха да бъдат противопоставени от германска страна, бяха трудно оспорими, особено - за тракийските. Защото ако част от тях бяха живели като евреи от български произход и като български поданици през краткия период между Балканската и Първата световна война и много принадлежат на солунската група, други се преселват в Тракия по-късно, особено след Гръцко-турската война, когато прииждат големите групи гръцки бежанци от Турция. Според един френски автор 60% от гръцкото население в Тракия са емигранти от Турция. Колебания има и относно езика, който говорят тамошните евреи. Ония, от старите поколения, които са от български произход, сигурно говорят "шпаньолски", като всички сефаради, и български. Но за младите и пришълците от Турция сигурно главният език е гръцкият. В една неотдавнашна френска публикация гръцки специалист дава цифрата 100 000 за "славянофоните" гърци, за цялата гръцка територия.


В заключение ще добавя, че всеобщото неведение относно "окончателното разрешение" и за дълбоко съжаление – липсата на достатъчен интерес към трагичната участ на еврейството през последните две години на войната, имат и други обяснения освен тайната, някои от които са психологически. Масираното депортиране започва късно, то се провежда в далечни, окупирани области, от които достигат много рядко сведения.


Самите германци са под натиска на всекидневните бомбардировки, те губят жилищата си и се изселват в други градове, където са отново бомбардирани. Военните комюникета донасят сведения за хиляди убити и ранени на всички фронтове, смъртта е постоянна съставна част от живота на населението.


У него няма съчувствие към съдбата на жертвите и специално на евреите и надали мнозина биха се заинтересували особено да научат повече за това, даже ако чуеха някаква новина.


Трябва да се признае истината, евреите бяха забравени от всички.


За срам на съюзниците те не проявяват също особена загриженост, особено когато става ясно, че депортиранията в Полша означават сигурна смърт. Първото официално известие се получава през 1942 година от Червения кръст в Женева до британското консулство в Берн, което то препраща в Лондон с настойчива молба да бъде незабавно предадено на съответните американски служби. Уви, ако новината е съобщена тревожно от Би Би Си и се появява в печата в Англия и Америка, както английският министър Идън, тъй и американското правителство не предприемат нищо конкретно. Протестите са различни – главно стратегически.


За предлог се дава страхът от хитлеристки репресивни акции срещу самите евреи и пр. Ще добавя отново един личен спомен. Аз бях заинтересуван от проблема и направих дълго пътуване със заобиколки до Париж, където посетих мрачния затвор в Дренси, разпределителен пункт за депортирането на френските евреи. Трябва да заявя, че разбира се, бях сигурен, че една депортация представлява винаги риск за живота, но нито аз, нито който и да било в легацията в Берн не знаехме за подробностите на "окончателното решение" и не бяхме чували за газовите камери. За тях научих, както болшинството от хората, пристигайки в Париж в края на 1944 година, когато големият парижки хотел "Лютес" беше превърнат в център, в който като движещи се скелети в затворнически униформи на широки черти биваха докарвани малцината оцелели от лагерите на смъртта.


Отново трябва да изразя дълбокото си възмущение, че председателят на Общността на българските евреи и една официална делегация не се посвени да инсинуира, че България в лицето на своето управление е предвиждала единствена в целия свят какво ще означава и какви размери ще вземе геноцидът на еврейството.


***
Тези дълго време премълчавани факти са накрая споменати в "История на България" (София, 1993г.) от един от авторите - Стойчо Грънчаров


 Същият Теодор Данекер , който депортира евреите от Франция, хауптщурмбан фюрер СС, което е ранг, равен на генералския.


* "Спасението на българските евреи" е публикувана във в." Век 21" в няколко последователни броя от 18 май до 15 юни 1994г. Евгени Силянов (1907- 1997г.) е български дипломат, участвал в сключването на Крайовската спогодба за връщането на Южна Добруджа и в Парижкия мирен договор от 1947г. Дипломат в Швейцария и Франция. През 1947 взема решение да остане емигрант в Париж. Журналист в Радио "Свободна Европа" и сп. "Пари Мач". Член на френския ПЕН-Клуб. Кавалер на френския орден на Почетния легион и на българския орден "Мадарски конник".


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK