Властта като играчка

Властта като играчка

© Анелия Николова



Бурно лято беше. Протести, пожари. Обществото се събуди. Децата на прехода пораснаха. А политиците влязоха в есенния политически сезон, без да са направили изводи от случващото се.


За 22 години преход (пълнолетие и малко) обществото се учеше, за да стане гражданско. А политическата класа? След драматичните събития от 1996-1997г., когато беше съборено социалистическото правителство на Жан Виденов, тя имаше възможност да се развива без кризи. Това са цели 15 години. Прекрасна тинейджърска възраст. Само че й липсват първите седем години, както се казва.


Политическата класа, или значителна част от нейните представители,




няма политическо възпитание и образование


Тя се държи инфантилно и гледа на властта като на играчка. В отношението си към гражданското общество прилича на недорасло дете, което не си дава камиончето, сприхаво е и все не разбира, че не може всичко да става, както то иска.


Всички сме имали в детството си приятели, които се оказват прекалено себелюбиви и напористи. Когато не успеят да наложат на какво и как да се играе, те толкова се засягат, дори се чувстват предадени и или отиват в другия отбор, или просто се затварят в себе си.


Така и с политическата класа. Когато овластените политици не могат да контролират довчера верните си съмишленици и избиратели, или сменят политическата сила, или се усамотяват на постовете си. Понякога се самозабравят напълно и  решават, че властта е само тяхна играчка. (Блестящ пример за възприемането на властта като игра са призивите на министър Мирослав Найденов за контра протести по време на демонстрациите срещу закона за горите. Дали на някой министър в която и да е държава би му хрумнало да призовава за протести?)


Човек на висок пост, с влияние, особено към края на един мандат, лесно се поддава на мисълта, че само той знае правилата на играта, че само той владее играчката. Може и да я разглоби. Проблемът е, че често не може да я сглоби отново.


Въпреки това политикът, като инатливо дете, не иска да я дели, дори когато не става дума за партия - конкурент, а за гражданското общество. Всъщност за управляващите


гражданското общество понякога е по-неприемливият партньор


отколкото другите партии. То просто е по-малко склонно на компромиси, отстъпки и сделки. И държи на честна игра, противи се, когато правилата се променят непрекъснато.


Властта, като усети, че не я одобряват, а тя иска не само да задава условията, но и да я харесват, сама си създава партньори. Така ще покаже на другите, че освен "лошите" има и "добри". "Добрите" са схватливи, научили са се да мислят правилно, изобщо са опитомени. Така се плетат партньорските мрежи, които можем да наречем шуробаджанащина или по-елегантно - клиентелизъм.


Това обаче не стига. Управляващите, които са убедени, че правят много за хората - толкова са активни, толкова обикалят, говорят непрекъснато, нямат миг почивка, заживяват с усещането, че са уникални. Но се питат дали са достатъчно оценени от "неблагодарниците" и като се размислят по този въпрос, могат да изпаднат в меланхолия.


Малките деца понякога си имат въображаем приятел. Политиците пък са склонни да приемат за похвала и приятелско отношение обичайната човешка учтивост при срещи с избирателите. Оттук и заблудата на премиера Бойко Борисов, че хората трябва да видят и оценят пътищата на политиката му. Иначе би било крайно несправедливо.


Комбинацията от чувството, че си недооценен, и убеждението, че не може все пак да не бъдеш оценен праща на границата на реалността и води право към


утопична псевдополитика


Характерното за утопичните научни и политически модели е убедеността, че те са единствените, които разполагат със знание да обясняват и управляват действителността. Ако човек, току-що попаднал в страната, слуша Бойко Борисов, би останал с впечатлението, че преди него не е имало нищо в България.


Такава е действителността и за партията. И понеже управляващите си втълпяват, че имат монопол върху висшето знание и реалността, добиват усещането, че само те могат да накарат нещата да се случват. Това усещане прераства в ''добронамереност'', според която те трябва да се грижат и контролират всичко в държавата.


Ако случайно някъде се зароди някаква инициатива, разбира се те я присвояват, просто, за да я осъществят по-добре. Може и да си вярват. Но това е обратното на демократичните общества, в които хората притежават инициатива. У нас за пореден път властта (не че опозицията е по-различна) започна да внимава да не допусне инакомислие и групи извън контрола на утопичното правене на политика. Младежка сприхавост и мания за всезнание...


Както показаха 22-те години преход тези досадни младежки претенции се наказват. Нещо такова трябва да подскажат на ГЕРБ частичните мести избори.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK