Прочит на историята: Комунистическият елит

В музейния комплекс в Правец

© Красимир Юскеселиев

В музейния комплекс в Правец



"Дневник" препечатва изследването "Комунистическият елит в България (1941 – 1989)" от доц. Михаил Груев с негово съгласие. В текста са направени значителни съкращения.


Буржоазията - унищожена или приобщена


След Втората световна война в България, а и в останалите сателитни на Съветския съюз държави, формирането на комунистическите елити протича паралелно с унищожаването на старите "буржоазни". Става дума не само за физическото унищожаване, но и за емиграция, интерниране или лишаване от свобода на техните представители. Съществен момент от процеса на унищожаването на старите елити представлява докарването на емблематични за тях фигури до материална бедност, маргинално съществуване и вследствие – до самопокаяние и себеунижение. За значителна част от тях това е свързано с продиктуван от инстинкт за самосъхранение стремеж към приобщаване, ако не към новия елит, поне към новата обществена система. При част от тази категория хора трансформационният процес приключва с присъединяването към новия комунистически елит. В българския случай подобна емблематична фигура е Кимон Георгиев (от кръга "Звено", участвал и в преврата на 9 септември 1944 г.).




По-значим е този процес на "приобщаване" в средите на интелектуалния елит. В новите условия идейна метаморфоза преживяват в различна степен повечето творци. Особено значима е тя при писатели като Анна Каменова, Дора Габе, Елисавета Багряна, Николай Райнов, художници като Дечко Узунов, Васил Стоилов, Стоян Венев, артисти като Стефан Македонски и Боян Дановски.


Посочените примери на приобщаване на представители на стария "буржоазен" елит към новия или поне за адаптиране към създадените след 1944 г. реалности обаче представляват по-скоро изключение, отколкото правило. Ревността на комунистите към т.нар. класова чистота, особено в първите години, автоматично изхвърля чуждите тела от новия елит.


Селски произход

В началната фаза на своето съществуване новият комунистически елит се рекрутира от определени групи от маргинализирани провинциални интелигенти и преди всичко от полуобразовани селски слоеве, които са стоели близо до комунистическото движение или след промяната бързо се включват в него.


За изходната база, от която след преврата от 9.9.1944 г. започва формирането на новия елит, свидетелства един труд, писан през 80–те години на миналия век и посветен на партизанското движение в Пловдивско. Той се основава на прецизен количествен анализ на неговата социалната структура. Действително обект на изследване е само един регион на страната, но в общи линии резултатите от него са представителни за цялото нелегално движение. Според автора му – Д. Дочев, един от най-възторжените изследователи на въоръжената комунистическа съпротива, около 20% от партизаните в района са без образование или само с първоначално, а 71% от тях нямат по-високо от основното.


Важна характеристика на партизанското движение е, че то е по същество селско, над 75% от партизаните са категоризирани като селяни, а 83% - като родени на село.


Този социален профил на комунистическото движение преди и по време на Втората световна война, характеризиращ го преди всичко като селски феномен, би могъл да бъде потвърден от появилите се през 70-те и 80-те години официозни истории на окръжните организации на БКП. От съществуващите до 1987 г. 28 окръга (и съответно толкова окръжни партийни организации) подобни истории се появяват за 15. В приложенията към всяка една от тези "истории" се включват подробни поименни и поселищни списъци на загиналите местни комунистически дейци във времето между 1919 и 1944 г., както и на партизаните и политзатворниците от съответния регион в периода 1941 – 1944 г. Именно те дават възможност чрез количествен анализ да се проследи почти изцяло селският социален профил на комунистическото движение в годините на войната, от което ще се рекрутира първата генерация на новия вече държавен елит. Особено интересни от тази гледна точка са данните за три района в различни части на страната, където нелегалното движение е най-активно.


Така например в Михайловградско (Монтанско), представляващо район със силни традиции на комунистическата съпротива, от всичките 266 партизани в двата местни партизански отряда – "Ст. Караджа" и "Хр. Михайлов", родени на село са 237, а в градовете – само 29.


В Дупнишко, Кюстендилско и Босилеградско това съотношение е още по-голямо в полза на селяните. Сред дупнишките партизани от отряд "К. Петров" родени в градовете са 46 от 202, а сред Кюстендилските – само 11 от 207. Най-голяма е тази разлика в Босилеградския отряд – тук родени в града са само 11 от 130.


Голяма част от родените в градовете партизани са от еврейски произход – така например в Михайловградско те са 7 от 29 "градски" партизани, в Кюстендилско (в т.ч. Дупнишко и Босилеградско) – 12 от общо 68, а в Ловешко – 12 от 48. Ако изключим хората от еврейски произход, партизанското движение 90% е от селяни. Тази характеристика на комунистическата опозиция в годините на Втората световна война независимо от огромния (във физическия смисъл на думата) обем от литература по проблема, създадена преди 1989 г., до този момент "убягва" на изследователите.


Причините за селския характер на нелегалното комунистическо движение, от което се рекрутира основната част от бъдещата първа генерация от новия държавен елит, следва да бъдат търсени в тежкия начин на живот на българския селянин през междувоенния период и силното забавяне на процесите на модернизация в аграрното производство, което води до запазване на тежкия физически труд, нарастваща безработица и липсата на перспектива на значителна част от младото поколение за прогрес и образование.


След 1944 г. новият елит първоначално е почти изцяло политически и е изключително хомогенен. Той се структурира йерархично на база на заслугите към нелегалното движение през предходния период и поради не особено голямата численост на комунистическата партия по това време включва всички нейни ръководители на централно и местно ниво.


Селският генезис на новия елит определя някои негови основни характеристики и е причина за запазване на тесните връзки с местните елити и тяхното непрекъснато възпроизвеждане през следващите години като национален елит. Тази първа генерация (с някои дребни изключения, които потвърждават правилото) в предходния период не е имала възможност за системно образование, интелектуално или материално натрупване, а след идването й на власт няма физическото време за първото, а на второто не гледа приоритетно. Генерационно тя сполучливо е наречена от Р. Крамптън "Димитровско–червенковската гвардия". Още от самото начало комунистическият елит функционира същевременно и като номенклатура.


Номенклатурата


Значението на понятието "номенклатура", неговата същност и еволюция беше много изчерпателно обяснено от съветския/руския социолог М. Восленски в началото на 90–те години. Цитирайки съветски учебник по партийно строителство, предназначен за школите на КПСС, той дефинира понятието така: "Списък от най-важните длъжности, кандидатурите за които предварително се разглеждат, препоръчват и утвърждават от съответния партиен комитет. Номенклатурните лица в партийния комитет се освобождават от заеманата длъжност също единствено с негово съгласие. В номенклатурата се включват работещите на ключови постове." Така новият елит започва да съществува и като номенклатура на режима, а номенклатурата е същевременно елит. Тази своеобразна дихотомия във функциите е негова същностна характеристика.


Сред "висшата номенклатура" челно място заемат членовете и кандидат-членовете на централните ръководни органи на комунистическата партия, управителните тела на казионните организации (ОФ, БЗНС, комсомола, профсъюзите, на активните борци), Светия синод, ръководствата на творческите съюзи, генералитета, дипломатическия кадър и пр. Следва да се отбележи, че част от номенклатурните кадри заемат по няколко от горните длъжности, така, че наборът от хора всъщност не е толкова голям, колкото изглежда на пръв поглед.


С годините броят на номенклатурния кадър бавно, но устойчиво нараства. Отличителна черта на новия елит от не-елита е правото му на специално снабдяване. В условията на хроничен недостиг на стоки и услуги в "икономиката на дефицита" тази привилегия се оказва изключително важна. В обявеното за "безкласово общество" това "завоевание" на "новата класа" се появява твърде рано. Още на 6.05.1948 г. Политбюро на ЦК на БРП(к) взема решение кои категории лица да получат достъп до новооткрития специален магазин и по този начин дефинира понятието "висша номенклатура". В него се казва: "При новосъздадения специален магазин за снабдяване да бъдат прикрепени не повече от 1100 души, като бъдат включени помощник-министрите, хора на изкуството и науката, висши длъжностни лица от различните министерства, Националния съвет [на ОФ], бюрата на политическите партии и пр. Снабдяващите се да се групират в три категории.


Живковистката генерация и привилегиите 


Втората половина на 40–те години е времето, в което особено активно първата генерация на този нов елит в България се рекрутира от бившите низови ръководители на различните провинциални структури на Българската работническа партия (комунисти). В него дейно се включва и резултатно се издига втората генерация на комунистическия елит, която можем да наречем Живковистка. Действително това определение е не съвсем точно, тъй като фигурата на Т. Живков заема съществено място в битието на трите генерации на комунистическия елит в България и поради дълголетното й съществуване се схваща като тяхна обща еманация. Следва да се отбележи обаче, че възходът на втората генерация представлява пряка функция от неговото идване на власт през 1956 г.


Важен коз при налагането на новия лидер представлява ясното очертаване на социалното пространство на политическия комунистически елит чрез превръщането в ключова институция на учредения през 1959 г. по негово внушение Комитет на активните борци против фашизма и капитализма (КАБПФК). Със създадените 5 категории "активни борци" - според приносите им в нелегалното движение, новият политически елит допълнително се йерархизира вътрешно и се отграничава от не-елита. Така всъщност прокламираното общество на равенството става все по-разделено и стратифицирано. Непринадлежащата към комунистическия елит маса също е подредена низходящо. На дъното на социалната пирамида попадат последователно хората "без изграден правилен марксистко-ленински мироглед", "политически неблагонадеждните" и накрая категорията "бивши хора", съставена всъщност от представителите на стария буржоазен елит. Разпростирането на системата от привилегии и върху децата на т.нар. активни борци представлява изключително важен момент в живота на комунистическия елит. От този момент той получава възможността да се самовъзпроизвежда, т.е. превръща се в генетически. С така създадената йерархична система от всевъзможни привилегии дори и маргинални за самото нелегално движение фигури със съмнителни заслуги се превръщат в част от втората генерация на комунистическия елит.


Основният корпус на върха на партийно-държавната пирамида се заема от провинциални комунистически кадри, които дължат своя възход преди всичко на Живков и по тази причина са му лично предани. Сред тях централна роля играе Митко Григоров, а по-късно хора като Тано Цолов, Пеко Таков, Мако Даков. Тази поредица от имена на висши комунистически функционери се споменават един след друг не само заради "ендемичното" им северозападно звучене, а с цел да се откроят позициите, които Живков придобива в този край на страната преди и след финалния сблъсък с неговия основен претендент – Антон Югов. Именно този регион заедно с родното за Живков Софийско ще рекрутира основната част от неговото най-близко обкръжение.


Важна роля в живота на втората, а и на третата генерация на комунистическия елит в България играе т.нар. ловна дружинка на Живков. Както отбелязва един от участниците в нея – Любомир Левчев, тя се превръща в житейско стремление за писатели, учени, артисти, художници, та дори и за поетеси. Този кръг представлява образец на т.нар. гилдийни елити, които се мултиплицират и надолу, в различните сфери на обществените активности. Подобен алтернативен кръг е и петъчният (защото се събира предимно в този ден от седмицата) кръг на Людмила Живкова. Той би могъл да се разглежда като своеобразен инкубатор на представителна част от третата генерация на комунистическия елит в България.


Третата генерация, втората мрежа и посткомунистическите елити


Когато се търсят причините за падането на комунистическите режими в Източна Европа, наред с изтъкването на дълбоките икономически и социални катаклизми, които преживяват тези общества през 80-те години, следва да бъдат споменати и промените, които настъпват в мисленето и съзнанието на хората в тях. Тези промени по своеобразен начин засягат самочувствието и манталитета на новата трета генерация на комунистическия елит в България.


Още през 70-те, но по-явно през 80-те години в управлението се появяват първите "форлойфери" на тази трета генерация, генетично свързани с предните две. Значителна част от нейните представители са преки наследници на най-високопоставени представители на стария комунистически елит – Людмила Живкова, Андрей Луканов, донякъде и Петър Младенов. Разбира се, с течение на времето към тази нова генерация се присъединяват и много издигнали се от низините на партийната номенклатура кадри, които Восленски нарича "предноменклатура". "Тялото на номенклатурния организъм – пише той – е потопено в хранителната среда на многомилионната маса от партийни членове. Нейният горен слой (партийни секретари, членове на бюра на различни комитети, заместници и помощници на номенклатурните кадри) съставлява предноменклатурата." Част от този именно корпус, описан сполучливо отвътре от автор, който сам причислява себе си към съветската номенклатура, успява да издигне своя статус и да се нареди сред третата генерация на комунистическия елит в България. Голямата част от тази нова генерация е образована на Запад и притежава по-широк кръгозор. Тя вече има и друга ценностна система. Нейният възход обаче в определена степен е блокиран от статичността на системата и от запазващата своите властови позиции втора генерация. Стремежът на новата генерация към възход протича паралелно с все по-задълбочаващата се икономическа и морална криза на режима.


В контекста на острия икономически дефицит и на предвидимия вече крах на т.нар. възродителен процес във върховете на обществото се поражда и властов дефицит. В условията на тези видове дефицити според социолози марксисти като Петър-Емил Митев и Андрей Райчев, се появява т.нар. втора мрежа. Тя се разглежда като алтернативна форма на йерархия, основаваща се на обмени на статуси срещу вещи, вещи срещу власт и дори на вещи срещу вещи. Така в условията на криза наред с официалния "идеологически хомогенен елит" се появявят нови елити и структури, които конкурират държавните и започват да влияят върху тях. Именно тази зависимост между младата трета генерация на комунистическия елит в България и новите неформални елити на "вторите мрежи" и установилата се впоследствие симбиоза между тях водят до възникването на новите посткомунистически конфигурации от елити.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK