Страната на скандалите

© Надежда Чипева

В три изречения: Живеем в общество на скандалите. Всеки скандал има етап на разкриване - "сочене с пръст", и етап на моралното осъждане. Скандалите в една държава са огледален образ на ценностната система на гражданите й. Всеки скандал има два ефекта. Веднъж осветява, привлича вниманието със своята голота. Втори път е обект на морална оценка. И когато елементът на изненада е стряскащ, а публиката е крайно възмутена, тогава скандалът се превръща в истинско фиаско. Различните народи имат различно разбиране за това що е то скандал.

Наскоро японският министър на правосъдието подаде оставка заради минали връзки с престъпната организация якудза. У нас един висш магистрат, около чийто образ витае съмнение за корупция, конфликт на интереси и търговия с влияние, е взел за заложници българските институции в намерението си да стане конституционен съдия.

Участник в обществения скандал е критикуващият гражданин. Той сочи с пръст, възмущава се, оценява. Ако властта не го чуе – може да излезе на улицата, търси "орлите от моста". Критикуващият гражданин иззема ролята на традиционните медии. Той обсъжда и осъжда и властта, и тях самите. Защото срастването им е последният етап на тоталната технокрация, изпълнена с лаическа компетентност, амбиция, самозабравяне и корупция.

Няма по-опасно от това в една демократична държава да се мисли за властта в единствено число. Тогава разделението, границите между изпълнителната, законодателната и съдебната власт са изтрити с устрема на първолак, сгрешил в тетрадката по краснопис.

В такава държава властта и гражданите са в противоборство. А скандалът е инструмент за контрол... И за двете страни. Той е част от политическата шоупрограма, която отвлича вниманието от други проблеми. Служи за разчистване на сметки с политически или други противници. Чрез скандала "критикуващият гражданин" контролира и навигира, доколкото му е възможно, решенията на властта.

При случая със "скандалната съдийка" в образа на "критикуващия гражданин" е "Георги Тонев Колев". При друг случай гражданинът ще снима заспали в патрулка униформени полицаи, ще бъде привикан от полицията, задето негодува в интернет и иска да спаси Иракли. Критикуващият това са журналисти, блогъри, активисти - хора, чувствителни и алергични към самозабравилата се власт.

От друга страна, гражданите трябва да поддържат висок градуса на скандалите, за да държат властта винаги нащрек. За съжаление политиците и технократите се приспособяват бързо, придобиват имунитет. За тях моралната оценка няма тежест. Те могат да проявят силно упорство и да демонстрират продължителен отказ да се поддадат на обществения натиск. За други скандалът е "пролетен дъжд" и участието им в него означава медийно внимание, гостуване в сутрешни блокове и тиражирани предавания.

Скандалът, провокиран от критикуващия гражданин, не служи единствено за контрол върху действията на властта. Той не позволява да бъдат подменени основни демократични и човешки ценности. В същото време в обществото на скандалите ценностите се обезценяват, а гражданите придобиват висок праг на търпимост. И допускат изключения... популистки изключения.

Държавата, администрацията все по-често се ръководят от такива изключения. На път е едно такова да бъде допуснато и за Българската православна църква. Там завършените лагери на владици и архонти планират "нова литургия" за преразпределяне на имоти, свещоливници и власт. Смирените вярващи не са като критикуващия гражданин, те приемат случващото се за "чиста монета" и за свое спокойствие палят поредната свещ.

У нас един скандал "замита" друг. Нещо като перпетуум-мобиле, което се зарежда от енергията на затихващи случаи. Моментът на покаянието е рядък. И не прави впечатление. Напротив – дори стимулира подигравки за проява на слаб характер. Опасна черта на скандала е и  това, че поддържа и разпространява популизма – говорене, спектакъл, празни обещания. И обратното е важно – популизмът ражда скандала. Ситуацията изглежда неизбежна. А представете си, ако го нямаше и критикуващия гражданин.