Прочит на историята: Българската администрация във Вардарска Македония и съдбата на евреите

Скопие през Втората световна война

© "Изгубената България"

Скопие през Втората световна война



"Дневник" представя различни гледни точки за отговорността за съдбата на евреите от Македония и Беломорието през Втората световна война. Вчера публикувахме статията на Борислав Дичев с тезата, че България не е използвала съществуващите възможности да спаси евреите от новите български земи. Днес четете мнението на Спас Ташев - за съдбата на евреите от Вардарска Македония основната отговорност е на германските окупационни власти. Публикуваме със значителни съкращения доклада му, изнесен на конференцията "Евреите в Източна Европа и Съветския съюз по време на Втората световна война и студената война" в Софийския университет в началото на ноември. Вътрешните заглавия са на редакцията


Германските войски проникват на територията на Вардарска Македония още през първия ден на военните действия срещу Югославия, а на 7 април 1941 г.  влизат в  Скопие.


Само за три дни, от 7 до 9 април 1941 г. германската армия събира стоките от почти всички еврейски дюкяни в Скопие. През този кратък период антиеврейската политика във Вардарска Македония е възложена на Теодор Данекер, дотогавашен германски генерален консул в Скопие. От 26 април 1941 г. администрирането е поето от българската гражданска администрация.




Защо Германия отстъпва администрирането на Македония на България


Нуждата от освобождаването на немските войски с цел тяхното прехвърляне на изток към СССР става причина Вардарска Македония да бъде отстъпена за администриране от България. Навлизащите български войски нямат самостоятелно командване. В известие от 23.04.1941 г. командващият германската армия ги разглежда като "подчинени (на немското командване, бел.авт.) български сили".


Установяването на българската администрация във Вардарска Македония става на основание на спогодбата "Клодиус - Попов", подписана на 24 април 1941 г., в която се уточнява статутът на "завзетата от България част на бившата югославска държава". От документа се вижда, че българското правителство поема само задължения, които гарантират правата на германците в окупираните Македония и Моравско, които са наречени "отстъпени (от Германия, б.м.) на България области". За условия, при които ще става това "отстъпване", за правата на България върху тези области и т.н. нищо не е казано, освен че те ще бъдат оформени след края на войната. Спогодбата гарантира "присъствието на германски войски в тези области", чиято издръжка се поема от България.


Анализът на текста на спогодбата "Клодиус - Попов" показва, че Германия я подписва в качеството си на отговорен временен суверен на тези територии и че за да гарантира тези си права, тя запазва германското военно присъствие във Вардарска Македония.


Управлявана, но не и присъединена


След първоначалната еуфория в България през 1941 г. ръководните фактори в София все по-ясно си дават сметка, че въпросът с Македония не е решен. Изключително ценни са спомените на ген. Васил Бойдев, командващ V българска армия в Македония. Той описва речта на цар Борис III на 3 октомври 1942 г. в Скопие по следния начин:


"Царят се яви на балкона. След като благодари за топлото гостоприемство, той завърши крат­кото си слово със следните думи: "Желая щото в бъдещото устройство на света Македония да намери своето достойно място."


От страна на хитлеристка Германия още през 1943 г. е лансирана идеята българската администрация да бъде отстранена и да се обяви създаването на независима Македония. 


Когато в началото на септември 1944 г. българската армия и администрация се изтеглят от Вардарска Македония, там остават германските окупационни власти, установили се още през април 1941 г. Едва след изтеглянето на хитлеристките войски през ноември 1944 г. се установява новата югославска власт Този факт потвърждава извода, че действителният окупатор е Германия.


На 26 април 1941 г. назначеният за областен директор на Скопска област Антон Козаров издава заповед № 1, в която се казва, че "днес – 26 април 1941 г. в района… се установява редовна гражданска, административна и официална власт на царство България… В така установената област от днес влизат в сила всички граждански и административни закони на царство България."


Никъде в заповедта на областния директор не се говори, че Вардарска Македония се присъединява към България. Това, което правителството в София се опитва да представи като национално обединение, не е признато от нито една държава по света, в това число и самата Германия.


В различни германски издания от този период тези земи не са посочени като част от България, а само като намиращи се "под българска администрация" или като "германска окупационна зона, придадена за администриране на България".


Тази особена ситуация на двувластие е отразена и в македонската историография. Тя е категорична, че "покрай българските въоръжени сили (в Македония, б.м.), съществуват и германски единици, команди и полиция... Целият германски военен и полицейски апарат в Македония се меси в работите на българските... власти".


Голяма част от населението на Вардарска Македония приема станалите промени като свое освобождение. Интересно е да се видят тези събития през погледа на местните евреи. Ето какво пише Аврам Садикарио от Битоля: "Когато германците дойдоха, улиците бяха пусти, някои хора се съпротивляваха, но всички бяха убити. Просто ей така. Германците бяха в Битоля много кратко време, преди българите да дойдат и да окупират Битоля. Възрастните македонци ги приветстваха като освободители. Те смятаха, че с българите са един народ".


Евреите във Вардарска Македония


Преди германското нападение над Югославия през април 1941 г., броят на евреите във Вардарска Македония е 7762. Съгласно разпоредбите на Закона за защита на нацията /ЗЗН/, евреите във Вардарска Македония не следва да получат българско поданство. От документите на българската администрация през периода май 1941 – май 1942 г. личи, че българските власти нямат яснота по този въпрос.


Едва на 5 юни 1942 г. Министерският съвет в София утвърждава Наредба за поданството в освободените земи. Съгласно чл. 4, "Всички югославски и гръцки поданици, от небългарски произход, които в деня на влизане тази наредба в сила, имат местожителство в освободените през 1941 година земи, стават български поданици… Тази разпоредба не се отнася до лицата от еврейски произход".


В специална забележка в Окръжно № 5347 е записано: "Да се има предвид, че с наредбата не се засягат лицата, местни жители, в освободените земи, които имат друго чуждо поданство (неюгославско или негръцко) – напр. италианско, турско, американско и др. Тези лица запазват и занапред поданството, което са имали при режима на югославската, респ. гръцката власт" . В тази категория попадат и евреите чужди поданици, живеещи на територията на Вардарска Македония.


Неполучаването на българско поданство е основната разлика между евреите във Вардарска Македония и евреите в старите предели на България. Именно поради тази причина македонските евреи не попадат в групата на българските евреи.


Към местните евреи важат разпоредбите на ЗЗН, но убийствата и физическите издевателства над тях спират, защото с установяването на българската администрация германските айнзац групи се изтеглят от Вардарска Македония. Под българска администрация Скопие дори става привлекателно за евреите от Белград.  Много от тях, снабдени с редовно издадени български визи, се опитват да се преселят в Македония. Тези евреи идват напълно легално във Вардарска Македония с италиански пътни документи, "на които е положена входна виза от посолството на България в Сърбия"


Въпреки това официално разрешение на българските власти, на гара Скопие идващите евреи са предупреждавани, че не могат да останат в града. Това се дължи на факта, че през целия период от април 1941 г. до октомври 1944 г. на гара Скопие има германска военна комендатура. Смесената българо-германска юрисдикция над "новите земи" позволява на нацистите веднага да организират връщането на голяма част от тези евреи в Югославия.


Македонският историк Глигор Тодоровски описва случай на депортиране на 47 евреи от Скопие по следния начин: "На 25 ноември 1941 година били изгонени значителен брой евреи от Скопие над 18-годишна възраст. Те били изгонени и натоварени в германски вагон, придружаван от германски и български полицаи"


Отказването на правото на престой, независимо от издаването на официални български входни визи показва, че подобни акции във Вардарска Македония са германска инициатива, реализирани заради смесената българо-германска юрисдикция над тази територия.


След завръщането на тези евреи в Югославия, те споделят съдбата на останалите свои сънародници. След събитията в Крагуевац през октомври 1941 г., хитлеристките войски провеждат редица наказателни акции срещу евреите и повечето от тях са избити още до края на 1941 г. Затова през 1942 г. Сърбия е обявена от нацистите за свободна от евреи. Когато в началото на 1942 г. се провежда конференцията Ванзее, за Сърбия са посочени едва 10 хиляди евреи. Това са основно останалите живи към момента евреи във Вардарска Македония и Поморавия сръбски поданици, защото в самата Сърбия легално пребиваващи евреи вече няма.


Еврейското население в Македония се увеличава


За разлика от окупираната от германците Сърбия, в администрираната от България Вардарска Македония текат напълно противоположни процеси. През 1942 г. Комисарството по еврейските въпроси изготвя сведения за броя на евреите. Съгласно тази информация общо 8426 евреи пребивават на територията й.


От съпоставянето на данните с тези от преди април 1941 г. е видно, че след установяването на българската администрация, броят на еврейското население само за една година се е увеличил с 664 души. Това явление само по себе си представлява изключителен интерес, защото в годините на Втората световна война България е единствената държава, в която се наблюдава увеличаване на броя на еврейското население. Според А. Матковски това увеличение се дължи на миграционния прираст, тъй като през този период около 300 евреи са се преселили от окупираната от германците Сърбия във Вардарска Македония. Статистиката на българската Дирекция на полицията е, че точният брой на легално имигриралите евреи 287 души, от които обаче 79 впоследствие са напуснали областта, т.е. миграционното салдо е + 208 души. Останалият прираст от 456 души се дължи на ражданията след установяването на българската администрация.


Засилването на германския натиск в края на 1942 и началото на 1943 г. за депортиране на евреите е свързано с промяната в геостратегическата обстановка. През този период става ясно, че Германия ще бъде напълно изтласкана от Северна Африка и възможността за съюзнически десант на Балканите е съвсем реална. В тези условия Хитлер издава Директива № 47 от 28 декември 1942 г., според която българските войски в Беломорието се подчиняват на немското командване срещу предполагаем англо-американски десант. Вардарска Македония е част от бивша Сърбия и според тази директива разположените там германски войски се командват от Белград. 


Опасността от съюзнически десант на Балканите е един от факторите, с който Хитлер обосновава своята антиеврейска политика в региона. В писмо от август 1943 г. от началника на група Инланд до СС обергрупенфюрер и генерал на полицията Калтенбрунер за увеличаване натиска върху българското правителство при окончателното решаване на еврейския въпрос се казва: "Централната служба на сигурността на Райха е внушила на няколко пъти на Министерството на външните работи да увеличи натиска върху българското правителство относно еврейския въпрос, за да добием едно решение колкото е възможно по-бързо, в смисъл на евакуация на тези евреи към териториите на изток, …тъй като еврейството на Балканите става една опасност, все по-изтъкната за германските войски, които са настанени там, в случай на неприятелско дебаркиране в тази област"


Какво иска Райхът


Това е преломният момент, който решава съдбата на македонските евреи. За първи път официално на 15 октомври 1942 г. германското външно министерство възлага на германския пълномощен министър в София Адолф-Хайнц Бекерле да влезе в преговори с българските власти по въпроса за изселването на изток на евреите под негов контрол. Райхът препоръчва създаването на български комисариат по еврейските въпроси.


Във вербална нота на българското правителство от 12 ноември 1942 г. предложението е прието по принцип и така е създадено Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ) като орган към МВР, начело с Александър Белев. Това става под прякото германско внушение и натиск и копира аналогични структури, съществуващи във всички контролирани от Германия държави. Като нацистки поддръжник, Белев още в края на 1941 г. заминава за Германия, където изучава антиеврейските нюрнбергски закони.


Престоят на Александър Белев в Германия съвпада с провеждането на "Конференцията Ванзее" /20 януари 1942/. На нея е възприета идеята за "крайното решение" на еврейския проблем в Европа. За целта нацистите изработват списък на евреите за всяка съюзническа страна. В същото време в земите, които са окупирани от германския вермахт, съдбата на евреите се решава едностранно от Берлин. Поради тази причина за България са записани само 48 000 души. Това е броят на евреите в границите на България до 1941 г., т.е. без "новите земи". В тях евреите са гръцки и сръбски поданици, т.е. граждани на държави, окупирани от Германия, поради което тя ги разглежда като свои военнопленници и сама решава тяхната съдба.


На 2 февруари 1943 г. в София се състои първата среща на Александър Белев с представителя на германското посолство в София Теодор Данекер. На 4 февруари 1943 г. Белев пише доклад до министъра на вътрешните работи Габровски, в който съобщава, че "Данекер се представи като упълномощен от германските власти да уговори изселването на евреите от Македония и Беломорието… Райхът е готов да приеме еврейското население от Македония и Беломорието, както и нежелателните евреи от старите предели… Изселващите се евреи трябва да бъдат предадени (на германците, б.а.) в предварително определени гари. Събирането на евреите в концентрационни лагери и довеждането им до съответните гари е в тежест на Комисарството… Разписанието на специалните влакове, които ще дойдат от Райха, ще се уговори направо между германските и българските железници".


На 22 февруари 1943 г.  Александър Белев и Теодор Данекер подписват известното "Споразумение по изселването най-първо на 20 000 евреи от новите български земи Тракия и Македония в германските източни области".


Депортацията


От гледна точка на организирането на самата депортация, важни са следните елементи в договора: "След потвърждение чрез Министерския съвет, в новите български земи Тракия и Македония ще се готвят 20.000 евреи – без разлика на възрастта и пола – за изселване… За всеки транспорт ще се приготви един списък на лицата влизащи в транспорта, … в три екземпляра. Два екземпляра се предават на германския придружаващ транспорта, а един на германския пълномощник в София… Въпроса за охраната на транспортите ще се реши още. Евентуално една германска охранителна команда ще приеме транспортите вече на изходната гара".


Съгласно споразумението, изселването на евреите е възможно само след потвърждаване от страна на Министерския съвет. Александър Белев обаче, въпреки липсата на такова решение, на следващия ден след подписването, на 23 февруари 1943 г., заедно с други служители на КЕВ предприема пътуване из "новите земи", по време на което нарежда да се организира депортирането на местните евреи.


С подписаното споразумение и организираната депортация Белев поставя българското правителство пред свършен факт. Той подпомага германския натиск и на 2 март 1943 г. е прието Постановление № 127 на МС за изселване "до 20 000 евреи"  от "новоосвободените земи". В него е посочено, че това става "в споразумение с германските власти".


Акцията по вдигането на евреите от Вардарска Македония от техните домове и събирането им в транзитния лагер в Скопие започва през нощта на 10-ти срещу 11-ти март. След дадените от Белев инструкции, български полицаи събират евреите и ги транспортират до сградата на тютюневия монопол в Скопие.


Въпросът за германско участие в този първи етап не е добре проучен. Съществуват сведения например за гр. Щип, според които българска полиция извършва блокада на еврейската махала, а самото вдигане на евреите от домовете им е извършено от германски войници. Запазени са фотографии, на които освен български полицаи се виждат и германски войници. Македоно-югославските комунистически извори от онзи период говорят за германското участие в тези събития.


Непосредствено преди акцията по вдигане на евреите от домовете им, на 7 март 1943 г. германското военно присъствие в Скопие е засилено с изпращането на 200 елитни германски войници, прехвърлени от фронта при Сталинград. Особеното в случая е, че те са участвали в превземането на Скопие през април 1941 г. и много добре са познавали обектите от военно значение.


Според македонски извори, на 11 март 1943 г. в транзитния лагер Монопол в Скопие са събрани евреите от Вардарска Македония както следва: от Скопие – 3313 души, от Битоля – 3351, от Щип – 551 или общо 7215 души. На 13 март 1943 г. този брой се увеличава с още 25 души или общо 7240. След 22 март 1943 г. в лагера са доведени още 75 души или общият брой на задържаните македонски евреи в лагера Монопол е 7315 души.


По заповед на българските власти, от лагера са освободени 67 лекари и аптекари заедно със семействата им, 74 души испански поданици, 19 албански поданици и 5 италиански поданици, или общият брой на освободените от българските власти е 165 души. Германският консул в Скопие съобщава, че освобождаването на групата на лекарите и аптекарите е направено от българската администрация с мотива, че тези "евреи ще бъдат изпратени в северомакедонските градове Куманово, Враня, Сурдулица и други, където се чувства остра нужда от лекари".


По време на престоя в транзитния лагер, 4 души умират, а 2 успяват да избягат. Охраната на транзитния лагер е смесена българо-германска.


Съгласно данните от сайта на Яд Вашем, на 21 март в Скопие пристигат, за да проконтролират лично организираната от тях депортация комисарят по еврейските въпроси Александър Белев, германският посланик в София Бекерле и хауптщурмфюрерът от СС Теодор Данекер. От Монопола македонските евреи са транспортирани с три германски влакови композиции на 22, 25 и 29 март 1943 г. за концлагера Треблинка в окупираната от германците Полша, където са унищожени.


В първият депортационен влак на 22 март 1943 г. са натоварени 2338 души. Ал. Матковски твърди, че на "гара Лапово чакало едно отделение от 35 германски войника, начело с командира на щпиц-полицията Рот". Влакът пристигнал в Треблинка на 28 март 1943 г. От наличната документация е видно, че още първата депортация е извършена от германските власти, като те поемат евреите на гара Скопие. За тази депортация на сайта на Яд Вашем се твърди, че българското участие се изразява в присъствието на 120 български полицаи. В същото време Александар Матковски твърди, че "за първия транспорт Министерството за вътрешни работи на България определило един офицер и 20 български войника". Според спомените на спасилия се от Монопола Алберт Сарфати е видно, че първата влакова композиция още в Скопие е охранявана от "20 германци, начело с един офицер".


В доклада на Александър Белев от 23.03.1943 г. за първата депортация на евреите от Македония е записано, че български полицаи придружават първия влак до гара Лапово: "На 22 март замина първият влак с 40 вагона за Германия с 2334 души. Влакът се придружава от лекар евреин, който не е бил граждански мобилизиран. Придружава се от български полицаи, като навярно в Лапово (по средата на пътя между Ниш и Белград, б.а.) ще бъде поет от немски полицаи. Формално обаче предаването на немските власти се извърши на гара Скопие на полицейската група, която придружава влака". Остава загадка защо българските полицаи са пътували до гара Лапово, но при всички случаи и при първия влак контролът върху депортираните е в ръцете на германските власти.


За втората депортация на 2402 евреи, състояла се на 25 март, данните на Яд Вашем сочат, че "в Скопие два дни по-рано пристига специална германска военна единица, командвана от сержант Бухнер, за да организира и охранява транспортирането". Тази информация не е точна, защото сержант Бухнер командва охраната на третия транспорт. Според А. Матковски, "в самата сграда на Монопола беше извършено приемо-предаването на транспорта. Транспортът бе приет от водача на шпиц-полицията Хандрик, който по заповед на Данекер от София тръгнал от Нишка баня с едно отделение от 35 германски войници и пристигнал в Скопие на 23 март".


Информацията на Яд Вашем за третата последна депортация на 2404 евреи, осъществена на 29 март 1943 г., сочи, че "транспортирането също е било организирано и охранявано от германски полицаи". А. Матковски цитира обаче германски сведения, които дават допълнителна яснота: "И за третия транспорт най-точни сведения са оставили германците. По заповед на Данекер от София, първото отделение от 30 германски войници, полицейска стражарска част от Нишка баня, начело с водача на шпиц-полицията Бухнер, тръгнала за Скопие, където пристигнала около 23 часа. На 29 март 1943 г., около 6 часа сутринта в тамошния тютюнев склад започнало товаренето на 2040 евреи в товарни вагони".


От документите се вижда, че и при трите депортации контролът е на германските власти. Инициативата и водещата роля на Хитлеристка Германия в тези събития се потвърждава и от германския посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле, който през 1945 г. е арестуван от Червената армия и изпратен в СССР, където е подложен на разпити в московския затвор Лубянка. Там на 23 март 1945 г. Бекерле дава следните показания за депортирането на македонските и беломорските евреи: "По нареждане на Химлер, което аз получих по телеграфа, аз, съвместно с упълномощения от германското правителство по еврейските въпроси – Данекер, чрез министър Габровски, постигнах изселването на евреите от Македония и Тракия (14 000 – 15 000 души), които съгласно моето искане бяха транспортирани в Полша". Тези признания са изключително важни, защото те конкретно посочват чия е инициативата за депортирането на македонските и тракийските евреи и от кого е реализирана.


Българите и депортацията


Изключително интересна информация за отношението на българската администрация към депортацията ни дава доклада на Ал. Белев от 23 март 1943 г. Той е записал, че "представителят на комисарството Драганов е проявил липса на такт по отношение на местните власти и е влязъл в конфликт с повечето от тях, което се е отразило върху работите на лагера (Монопола, б.м.)". От доклада е видно, че по-голямата част от местната българска администрация не одобрява дейността на представителя на КЕВ.


Още по-ценни в тази насока са показанията на спасилия се от Холокоста Пепо Моше Алалуф, секретар на еврейската община в Скопие. Той казва, че "на 8 март 1943 г. в моята канцелария дойде Желязков, тогава секретар на градска община, и ми каза, че аз и председателят на еврейската вероизповедна община в Скопие Аджисто Ароести ще бъдем арестувани, защото сме научили, че ще бъдем събрани в лагер… Тогава Желязков ми каза: "Бягайте, защото тези дни всички евреи ще бъдат събрани в лагер". Същата вечер ние съобщихме това на някои наши приятели, а ние побегнахме към Албания".


Ценно свидетелство е и протокол № 4 от заседанието на Светия Синод на БПЦ от 2 април 1943 г., където са записани думите Търновския митрополит Софроний, управляващ и Скопско-Велешката епархия на Българската православна църква: "В Скопие, където бях по това време, бяха арестувани всички евреи, мъже, жени, деца, болни. Всички бяха събрани в един голям тютюнев склад. Държаха ги известно време под строг арест и впоследствие ги откараха в Полша… Създаде се голямо вълнение у народа поради тия действия. Настроението на българския народ е в защита на еврейското малцинство. Св. Синод с всичката отеческа загриженост се е застъпвал досега и писал вече няколко изложения. Да пишем пак… Да се застъпим Правителството да не допуска по никой начин да бъдат изселвани в чужда държава български поданици".


Германското искане за депортацията на евреите югославски поданици е свързано с официалното твърдение на Берлин, че ще бъдат използвани като работна сила за подпомагане на германската икономика и военната промишленост. Депортацията на македонските евреи става достояние на международната общност веднага след потеглянето на първия депортационен влак от Скопие на 22 март 1943 г. Така например два дни по-късно в. "Ню Йорк Таймс" на 24 март пише: "Съгласно съществуващите планове, около половината от депортираните (10 000 б.м.) български евреи ще започнат работа в селското стопанство на Голяма Германия, на една четвърт като полуквалифицирани работници ще им бъде позволено да се откупят чрез "доброволна работа" във военната индустрия в най-много бомбардирания Рур. Останалата една четвърт ще бъде транспортирана до Генералната губерния [окупираната от германците Полша] за "работа, директно свързана с войната".


... Седми състав на т.нар. Народен съд, пред който са изправени виновниците за антиеврейските погроми начело с комисаря Александър Белев, след едномесечни заседания в присъдата си от 1945 г. констатира, че "акцията по изселването (на евреите от новите земи, б.м.) е по скоро немска, отколкото българска акция".


Тази констатация предхожда с петнадесет години установяването фактите по време на съдебния процес срещу Адолф Айхман  в Израел през 1961 г. Обвиняемият казва: "Италия и България саботираха немските заповеди и играеха сложна игра, чрез измама и хитрост, спасявайки евреите в своите страни, демонстрирайки при това чудеса от истинска смелост… Германците бяха под влиянието на разбирането, че цар Борис е основно отговорен за запазването в безопасност на евреите в България и е достатъчно сигурно, че германските разузнавателни агенти са го убили". Айхман заявява, че "е съмнително дали българите са знаели какво всъщност означава "преселване на изток".


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK