Прочит на историята: Защо в България имаше антиеврейско законодателство през Втората световна война?

Расистките нюрнбергски закони

© Личен архив

Расистките нюрнбергски закони



Напоследък в някои публикации с претенции за научност бе въведен странният термин "държавен антисемитизъм", за който се твърди, че съществувал в България през 1940-1944 година.


 Изразът "държавен антисемитизъм" обаче е contradictio in terminis, тоест две понятия, които взаимно си противоречат или взаимно се изключват (нещо като квадратен кръг).


Работата е там, че антисемитизъм означава омраза към евреите, а омразата, както знаем, е чувство. Държавата обаче чувства не изпитва, тя не е човек.


Защо е важно уточняването на понятията?


Уточняването на понятията е важно не само защото в противен случай не може да се води полемика, но и защото политици и анализатори, които употребяват мъгляви, неточни и дори взаимно изключващи се понятия, обикновено целят манипулативни внушения.


А пропагандните лъжи никак не са безобидни, дори ако се отнасят до миналото. Понеже лъжите относно миналото обикновено целят оправдаване на не особено богоугодни действия в настоящето, а това, което се случва днес, се отразява и на бъдещето ни.


Но да се върнем на твърдението, че в България през 1940-1944 съществува "държавен антисемитизъм".

 Има ли държавен антисемитизъм?


Може би с употребата на оксиморона държавен антисемитизъм се има предвид, че в България е съществувал антисемитизъм, тоест че хората в България са мразели евреите? А може би с израза държавен антисемитизъм се внушава, че въвеждането на антиеврейско законодателство е несъмнено отражение на расистката и антисемитската идеология на управляващите в България ?




Не може да отговорим правилно на манипулативен въпрос, защото, какъвто и отговор да дадем, винаги ще е грешен. Особено ако във въпроса е включен и "подсказан" желан отговор.


Затова вместо един-единствен подвеждащ въпрос: "имало ли е в България държавен антисемитизъм в периода 1940-1944", съдържащ взаимно изключващи се понятия, въпросите стават два.


Първият въпрос е: "Имало ли е в България антиеврейско законодателство през 1941 -1944?"


Вторият въпрос е: "Имало ли е в България през този и предшестващия го период антисемитизъм, тоест имало ли е омраза към евреите в страната"?


На първия въпрос отговорът е лесен.


Да, в периода 1941-1944 в България е действало антиеврейско законодателство и това е безспорен факт.


Следователно, твърдят мнозина, в България е имало антисемитизъм през 1940-1944 година. Така ли е?


Има ли антисемитизъм в България през 1940-1944?


И отговорът е: през 1940-1944 година сред българското общество не съществува омраза към евреите.


Не откриваме и помен от изявена по един или друг начин в България неприязън към евреите не само през 1940 година, но и преди 1940 година и това се потвърждава от съвременниците без разлика от политическите им убеждения.


Ето какво пише например един от народните представители, протестирали срещу антиеврейските мерки в България, проф. Александър Цанков:


"В България формално и активен антисемитизъм никога не е имало. Ние бяхме прочути по нашата религиозна веротърпимост и зачитане правата на народностните малцинства." *


Същото твърди и българският дипломат Евгений Силянов, който за разлика от германофила Александър Цанков е франкофил:


"В България нямаше никакъв антисемитизъм. Нали съм съвременник на всичко това. По мое време първият ученик в класа беше евреин. И така беше на много места. Към евреите нямаше абсолютно никаква неприязън." **


В разговор с мен роденият през 1920 година доктор Сава Рясков (син на Марко Рясков) ми разказа интересни факти, илюстриращи атмосферата в училищата в София в края на 30-те години, непосредствено преди избухването на Втората световна война. Той сподели, че през 1938 година негов съученик – и то в немското училище в София, е бил Мони Бенйозеф, който в часовете по история непрекъснато и с възмущение повдигал въпроса за антиеврейските мерки в Германия.


"И нито веднъж – твърди д-р Сава Рясков, – учителят не само не го смъмри, нито го наказа, но дори не го и апострофира, нито му нареди да си седне на мястото, защото прекъсва урока."


От само себе си се разбира, че очевидно учителят от Немската гимназия не се е чувствал длъжен да мъмри или да наказва своя ученик, защото изказва антидържавни идеи. Представете си сега в атмосферата на комунистическия режим след 1944 година в България ученик от Руската гимназия в София да протестира открито (и неведнъж при това) срещу случващо се в Съветския съюз по време на урок по история.


Какво тогава налага приемането на антиеврейско законодателство?


Отсъствието на неприязън към евреите в България – било като настроения сред обществото, било като държавна политика до 1940 година е от особено значение, защото има пряко отношение към въпроса какво всъщност налага приемането на дискриминационния антиеврейски Закон за защита на нацията, паднал като гръм от ясно небе в парламентарната зала в края на 1940 година и предизвикал не една възмутена реакция, пламенни речи и остри дебати.


Че обсъждането и приемането на такъв закон е предизвикало недоумение всред българските политици, свидетелстват не само стенограмите от парламентарния дебат, но и Димитър Пешев, и Александър Цанков, и мнозина други в спомените си.


Ето какво разказва оклеветеният от комунистическата власт в България като фашист, а всъщност заклет парламентарист, проф. Александър Цанков:


"Другият случай, по който поисках обяснения от д-р Богдан Филов, бе по еврейския въпрос. В един неочакван момент в Народното събрание се внесе законопроект, който наскоро стана Закон за чистотата на расата. Каква нужда имаше от него, от какво бе застрашена чистотата на българския народ, когато се знае, че и в българската нация както във всички нации по света все имат чужди примеси, които обаче не увреждат нито морала й, нито способностите й. Защо се взимаха мерки срещу евреите – подражание или пак под натиск от германците?


Подирих министър-председателя, за да поискам лично от него обяснение кое налага предприеманите мерки срещу българските евреи. Инициатива на правителството ли е това, или е пак под натиска на нашите съюзници германците...


Не ми се дадоха никакви обяснения. Филов вдигна рамене, смънка нещо и добави: "Не сме изнасилени". Разбира се, тоя отговор не ме задоволи." *


И така, в България не е била създавана почва за омраза към евреите или други малцинства, която да е дирижирана от държавната власт и тогавашната преса, не е имало държавна или партийна пропаганда в тази посока. Българите са живели къща до къща с евреи, арменци, турци, помаци и цигани, споделяли са радости и скърби, празници и делници, воювали са и са загивали рамо до рамо във войните.


С други думи, антиеврейското законодателство в България прието през януари 1941 година не е плод на антисемитска идеология на управляващите, защото би следвало това законодателство да е кулминация на съществувал и изявявал се ПРЕДИ приемането на законодателството антисемитизъм.


Нищо подобно обаче не може да открием в българското общество до този момент и след като не може да намерим причини за създаване на подобно законодателство в несъществувал вътре в страната антисемитизъм, следва да установим дали няма някаква външна причина за налагането на подобно законодателство.


И какво установяваме? Че такава причина безспорно има.


Децата от едно лайденско сиропиталище, опразнено на 17 март 1943 от лайденската полиция. Казват им, че ги пращат в Германия. От 51 деца и 9 възрастни, 56 не се връщат никога.

Децата от едно лайденско сиропиталище, опразнено на 17 март 1943 от лайденската полиция. Казват им, че ги пращат в Германия. От 51 деца и 9 възрастни, 56 не се връщат никога.


Закон, приет при извънредни и непреодолими външнополитически обстоятелства


През 1939-1945 година в Европа (и извън нея) бушува Втората световна война.


През 1940 -1941 година една мощна тоталитарна държава, самообявила се за Третия райх, е покорила почти цяла Европа и е наложила "новия си ред" къде чрез окупация, къде чрез принудително политическо сътрудничество на заплашени от окупация нейни "съюзници".


Твърдейки, че евреите в Европа са заплаха за сигурността й, тази мощна тоталитарна държава – нацистка Германия, принуждава местните власти навсякъде, където е стъпил ботушът й – било като окупатор, било като "съюзник", първоначално да въведат антиеврейско законодателство, включващо отнемане на гражданските права на евреите, а впоследствие (предимно в периода 1942-1944 година) да изселят евреите от страните си.


Преглед на расистките антиеврейски закони в Германия и Европа през 1935- 1945


Още преди приемането на антиеврейските закони в Нюрнберг през 1935 година, с които на практика се отнемат всички граждански права на евреите в Германия, в страната вече действат множество забрани за упражняване на цял списък професии от евреи и всички държавни чиновници, които са евреи са уволнени.


След 1935 година според един от трите расистки нюрнбергски закона, а именно "за защита на германската кръв и чест", на евреите е забранено да се женят за германци, да имат любовна връзка с германци и т.н. Другите два закона им отнемат правото на гражданство и постепенно на евреите в Германия е забранено да участват не само в обществено-политическия живот, да гласуват, да бъдат избирани, да упражняват професиите си, но и да посещават кафенета, ресторанти, кина, паркове, градини, да пазаруват от определени магазини, да ползват обществения транспорт и т.н., и т.н.


В този период част от евреите в Германия успяват да емигрират, някои отвъд океана, но повечето в съседните страни – Австрия, Чехословакия, Нидерландия. За жалост това се оказва временно решение.


На 12 март 1938 година е извършен Аншлусът, тоест мирното присъединяване на Австрия към Третия райх. Буквално на следващия ден – 13 март, всички антиеврейски закони влизат в сила. В рамките само на един месец 500 евреи в Австрия се самоубиват.


В Словакия расистките нюрнбергски закони са приети още на 18 април 1939 година. В Унгария – през май 1939 година. В Полша терорът спрямо евреите започва веднага след окупацията през септември 1939.


В Холандия след окупацията през май 1940 г. на мястото на емигриралото в Лондон холандско правителство начело с кралица Вилхелмина Хитлер назначава за Райхскомисар австрийския нацист Сайс Инкварт и първите антиеврейски мерки са въведени още на 1 юни 1940 година! След протеста на преподаватели и студенти от Лайденския университет университетът е затворен, следват и арести.


А след бунта на холандците (неевреи) в Амстердам, бунт включително и срещу ограниченията за евреите, антиеврейските наредби в Холандия стават още по-строги и стигат до абсурди, непознати в други страни. На евреите в Холандия е забранено дори да посещават холандци, неевреи. Да не говорим, че им е забранено не само да използват обществения транспорт, но са длъжни да предадат и велосипедите си.


Тази политика на незабавно въвеждане на антиеврейските закони във всички страни – окупирани или присъединени като сателити на Третия райх, нацистка Германия следва неотклонно навсякъде.


Известни са ми само две изключения на отлагане на антиеврейско законодателство. Едното е във Финландия, където финландците, включително и финландските евреи, се сражават на страната на нацистка Германия срещу Съветския съюз, тъй като за тях Сталин, а не Хитлер е по-голямата опасност. Другото изключение е "арийска" Дания, в която живеят едва 7500 евреи и която Хитлер иска да демонстрира като "образцов протекторат", но и това се оказва временно – до 1943, когато през септември Берлин настоява за депортация на датските евреи. Депортацията на почти всички седем хиляди (с изключение на 500) датски евреи е осуетена не от датския монарх, а от германския офицер и дипломат Дуквиц, морски аташе в Копенхаген, който предупреждава свой приятел датски политик, и то след като предварително е провел тайна среща с шведския премиер, за да го уведоми за заплахата, която грози датските евреи. Така се стига до героичното спасяване с лодки и прехвърлянето на датските евреи от датски рибари в неутрална Швеция под нарочно разсеяния поглед на самите германски власти в "образцовия протекторат" Дания.


Антиеврейски мерки дори в неутрална Швейцария


Строги антиеврейски мерки са въведени не само във Франция, Румъния, Словакия, Унгария, но са приложени даже и в неутрална Швейцария, където евреите са концентрирани в трудови лагери, а в документите им за самоличност е щамповано едно J, което е знак, че приносителят им е евреин.


За всеки добросъвестен и средно интелигентен изследовател е напълно ясно, че това антиеврейско законодателство не е плод на внезапно избликнал едновременно у всички европейски правителства и народи антисемитизъм, а че се създава под недвусмислен германски натиск и принуда.


Но защо ЗЗН е приет преди подписването на протокола за присъединяване към оста? Мнозина се чудят защо обаче българският Закон за защита нацията (ЗЗН) е приет два-три месеца преди България да се присъедини към оста.


Отговорът е следният. След като забелязва, че навсякъде, където стъпи хитлеристкият ботуш по време на войната, било като окупатор, било като натрапен съюзник, антиеврейското законодателство влиза незабавно в сила и че нюрнбергските закони "направо от извора" са ужасяващи, българският монарх решава да изпревари – при очертаващо се неизбежно навлизане на германската армия в България, тези закони да бъдат наложени на България "едно към едно" и внушава на правителството да приеме български закон повече или по-малко "проформа" и... с многобройни изключения.


Именно това е и обяснението, което българският монарх цар Борис дава на Лулчев, който недоумява защо се приема един такъв нехуманен и нямащ нищо общо с българските традиции закон: "Аз много отлагах и не исках да го правим и ние, но сега вече, след като го имат в Румъния, Унгария и даже във Франция, реших, че е по-добре да се направи от нас, отколкото да ни го наложат." След което добавя, че все пак този закон трябва "да затваря вратата за произволи". ( Вж Любомир Лулчев. "Тайните на дворцовия живот. Дневник 1938-1944", изд. "Веселие", София 1992, стр. 243).


Точно това споделя в спомените си и Димитър Пешев:


"Изобщо във всички тези отрицателни становища по закона не се излага, че в случая има чуждо влияние или че мерките, които се взимат против евреите, имат някаква връзка с външната политика. Изключение прави само едно загатване в изложението на писателите, където се говори за подражание. Убеждението обаче беше общо, че предприеманите мерки се взимат главно по външнополитически съображения, за да се съобразим по този въпрос с политиката на Германия, която отдаваше голямо значение на еврейския въпрос и взимаше строги мерки срещу еврейството, обвинявайки го, че действа навсякъде против германската политика и германския народ, както вън, така и вътре. Това обвинение в нас беше известно, известни бяха и строгите мерки взимани от германските власти в окупираните от тях страни, макар че далеч нямахме представа за размера на преследванията, за концентрационните лагери и това, което е ставало и вършено в тях – за всичко това ние научихме едва след края на войната." ( Вж Димитър Пешев. "Спомени", изд. "Гутенберг", София, 2004, стр. 216/.


Хана Аренд: българското антиеврейско законодателство – нелепо от нацистка гледна точка


За този именно български Закон за защита на нацията един от най-авторитетните изследователи, авторът на "Репортаж за баналността на злото" Хана Аренд, пише, че през януари 1941 г. правителството на България "се съгласява с въвеждането на антиеврейско законодателство, но от нацистка гледна точка то е просто нелепо." ( Вж Хана Аренд. "Репортаж за баналността на злото. Айхман в Йерусалим", изд. "Сиела", София, 2004).


Странно е наистина, че у нас хора с претенции, че са изследователи, са пропуснали да си зададат поне от елементарно любопитство въпроса ЗАЩО Хана Аренд твърди, че антиеврейското законодателство в България е "нелепо от нацистка гледна точка".


И да се запитат защо и с каква цел се е избързало с приемането на българския Закон за защита на нацията и защо е имало допуснати толкова много разлики спрямо расистките нюрнбергски закони от 1935 година. Ако, разбира се, някой от нашите изследователи си е направил труда да ги сравни.


Преди да тръгне към лагера, от който никога не се връща, Лоте Адлер оставя куфара си с фотоалбума у своята приятелка. Днес този изоставен куфар се е превърнал в паметен знак за загиналите еврейски деца от лайденското сиропиталище.

Преди да тръгне към лагера, от който никога не се връща, Лоте Адлер оставя куфара си с фотоалбума у своята приятелка. Днес този изоставен куфар се е превърнал в паметен знак за загиналите еврейски деца от лайденското сиропиталище.


Кой и защо днес отрича моралния подвиг на тогавашното българско общество?


Днешният опит от български комунистически среди да бъде омаловажен и дори да бъде отречен подвигът на тогавашното българско общество, на тогавашните български политици и интелектуалци, на българските народни представители (жестоко избити в чистката след 9 септември по заповед на Москва), на тогавашната Българска православна църква, на държавния глава цар Борис Трети, които въпреки риска успяват да се противопоставят на натиска на могъща тоталитарна Германия и единствени в цяла Европа да предотвратят депортацията на своите съграждани от еврейски произход, е опит циничен и вулгарен.


Нещо повече – това е потресаващ със своята наглост опит да бъдат лишени днешните българи от моралния пример, който трябва да следват, за да се забави нравственото оздравяване на българското общество.


Само така може да се обяснят нестихващите вече двадесет и кусур години опити да се изопачи историческата истина, както и опитите на маскираната като националистическа ченгесария да раздухва омраза между жертвите на криминалния преход на някогашната комунистическа номенклатура и репресивните й органи.


За да може този същият престъпен преход да продължи необезпокоявано, докато през това време между българи и евреи, между българи и турци, между българи и роми и т.н., и т.н. напрежението, недоверието и неприязънта растат.


Целта?


Да се отклонява вниманието на обществото от същинските престъпници и да се перат политическите биографии на довчерашните комунисти.


Отлично знаят днешни и вчерашни престъпни демагози, че когато бъде възстановена моралната тъкан на българското общество, когато то се превърне в просветено и нетърпящо лъжи общество, с техния "капитализъм" по комунистически и с фасадната им "демокрация" е свършено, а оттам и  с кражбите им.


Ето защо изопачават историческата истина, ето защо им бодат очите разказите за тези някогашни българи, които навремето унищожиха по заповед на чужда държава, за тези българи, които героично ( да, героично!) спасиха – единствени в цяла Европа – своите евреи от депортация.


Защото не измислената "антифашистка съпротива" на шепа комунистически терористи и рубладжии, а именно героичните действия на делегатите от Кюстендил, на тогавашната Българска православна църква, както и драматичната битка на Димитър Пешев, именно тези действия са истинската българска съпротива по време на войната.


А са героични, защото за подобни съпротивителни действия всички тези хора рискуваха вписването им в списъците на Гестапо като противници на Райха с всичко произлизащо от това.


Но как да очакваме уважение към смелостта и достойното поведение на Димитър Пешев и към куража на българския монарх да отмени депортацията през 1943 година и по този начин да запази живота на няколко десетки хиляди български граждани, от тези, чиито родители фанатично изпълняваха заповедите на Москва и с перверзна наслада разстрелваха или осъждаха на смърт елита на българската нация – също няколко десетки хиляди български граждани! И между тях – и тези двадесет народни представители, подписали писмото на Пешев за спиране на депортацията на евреите!


Не бива, разбира се, да искаме от децата на някогашните комунистически функционер (подкрепяли по убеждение или заради изгода един престъпен режим), да носят на плещите си вината на своите родители, нито да настояваме, опазил ни Господ, да пишат за "падението" на бащите си.


Но толкова ли е непосилно за синовете и дъщерите на комунистическите функционери да не лъжат днес и да не правят опити да изкривяват историческата истина било с политическа, било с друга цел?


Толкова ли е трудно да опитат да проявят поне малко обективност към унищожената с помощта на родителите им някогашна България? Или ще слушаме още приказки за вината, която можела да бъде поемана само с мезета?


*Вж Александър Цанков. "Моето време. Мемоари", изд. "Прозорец", София


**Вж Ирина Недева. "Мисия Париж. Разговори със Силянов", изд. "Семарш", София, 2007.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK