Някои коментари под статии са като радиоактивни отпадъци*

© "Дневник"

Къде преминава границата на толерантността към коментарите под статии в интернет изданията? Трябва ли изобщо да се позволява читателите да реагират, да се модерира ли съдържанието на коментарите им, цензура ли е това... Всички медии в глобалната мрежа, включително "Дневник", са изправени пред подобни въпроси. Отговорите им са специфични за конкретното издание, държава или култура.
По този повод предлагаме коментар в блога на лондонския вестник "Дейли телеграф" от Мик Райт, журналист, пишещ за технологии и поп култура. Мнението му предизвика близо 1700 коментара под статията.

Ще ни е интересно както винаги да прочетем реакциите и на нашите читатели във форума, както и идеи как да направим дискусията под статиите по-качествена (от последните дни на 2012г.  и случая с един коментар на Wrornoxmaniak в "Дневник" обмисляме нововъведения с такава посока във форума и скоро ще ги предложим за обсъждане с читателите).

Първо. Това е статия за коментарите в интернет, което неизбежно означава, че някои читатели вече пишат под нея с надежда да са първите, изказали мнение, че не харесват снимката в профила ми и гневно питащи защо изобщо се публикуват подобни текстове. Ако невежеството беше олимпийска дисциплина, състезанията щяха да се провеждат в колонките за коментари към статиите на националните всекидневници.

Макар очевидно да

има много интелигентни и интересни хора, отделящи от времето си да споделят мисли по статиите

секциите за коментари в действителност са най-често посещавани от много тясно малцинство читатели. В нашия бизнес се смята, че под 1% от читателите на една статия ще я коментират.

В най-лошия случай, коментарите са като токсични отпадъци под основите на статията. Те облъчват целия рационален дебат с невежеството и агресията си. И, подобно на радиацията, ефектът от културата на интернет коментарите се разнася. Деградацията на онлайн дискурса може да се види и в диалозите в реалния свят. Възрастни хора, които биха си затворили очите, когато тормозят някое дете в училищния двор, с удоволствие пускат наляво-надясно злонамерени, подли и често изключително агресивни коментари.

В спорта има старо правило: "Играй с топката, не с човека". В интернет то изобщо не важи. В света на онлайн коментарите няма пленници и милост. Нагласата на мнозина редовни коментатори е, че те могат да се справят с дадена тема много по-добре от всеки, които им се продава като писач; те прозират "скритата цел" на авторите и това изключително много ги вбесява.

Изворът на този гняв, изливащ се по секциите за коментари, лесно се обяснява. Далеч преди идеята за интернет дори да мине през главата на Тим Бърнс, психолозите добре са изучили

деиндивидуализацията - бягството от отговорност и отказът от самосъзнание чрез анонимността

В работата си от 1895г. "Тълпата: Изучаване на масовото съзнание" Гюстав Льобон твърди, че поведението на тълпата става "единодушно, емоционално и интелектуално слабо" и че нейната анонимност води до примитивно и хедонистично поведение.

В наши дни, през 2004г., проф. Джон Сълър разви в списание CyberPsychology and Behaviour

теорията за дезинхибицията (падането на задръжките) на онлайн отношенията

Той говори за диссоциативната анонимност, т.е. за това, че е относително сложно за останалите да разберат кой сте в действителност онлайн, което ви позволява да смятате, че коментарите ви не са свързани с идентичността ви в реалния свят. Макар все по-често да има случаи на разкриване и наказване на особено агресивните коментатори,  това продължава да е най-големият източник на сигурност за ултранегативните писачи в колонката за коментари.

Статията на Сълър също така твърди, че в действията на средния активен коментатор има елементи на фантазиране. Сълър разделя този аспект на две категории: "Всичко е в главата ми" и "Това е само една игра". По този повод авторът казва: "Хората може да си мислят, че въображаемите личности, които те "създават", съществуват в различно пространство, в което онлайн персоната на човек живее с "онлайн другите" в едно измислено измерение... отделно и различно от изискванията и отговорностите на реалния свят".

Тази гледна точка се подкрепя и от работата на Емили Финч, адвокат по криминални дела, изучавала кражбата на онлайн идентичност. Тя допуска, че

някои хора възприемат онлайн живота си като игра, в която не важат нормите на всекидневието

Това изглежда очевидно в случаите на особено злобните и агресивни коментатори, които при разкриването им често се оказват доста умерени хора.

Пиша професионално от 8 години и свободно съм оставял да си пишат коментари под статиите ми. Работейки по различни теми, забелязах как онлайн споровете стават все по-лоши. Ситуацията е особено тежка за колежките ми, които имат дързостта да се подпишат или, още по-зле, да се появят във видео в интернет.  YouTube се е превърнал в дом на елитната имперска гвардия на интернет идиотщината.

Интернет сайтовете оставят отворени колонките за коментари, защото когато системата работи, всеки от тях предизвиква реакции и статията оцелява по-дълго от краткото съществуване на еднодневката, както се случва с повечето писания в интернет.

Много малко публикации не се нуждаят от надуване на трафика и това води до ситуация, предизвикваща още по-разгорещени позиции. Всеки вестник има собствени електромагнитни колумнисти, чийто статии са заредени така, че да привлекат всички огорчени и мечтаещите да драснат поредната откачена фраза. В света на онлайн коментарите, цар е този, който е контра.

© Associated Press

Редактор в национален всекидневник неотдавна ми предложи интересен експеримент. Какво би станало, ако в хартиените издание до статията се отпечатват и коментари към нея? Той смяташе, че тези подобни коментари биха изчезнали само за няколко седмици, защото очевидно чистата им лудост просто отравя извора, когато са поставени на такова видно място.

Святото право на всеки да коментира всичко не се споделя от всички в мрежата. Популярният професионален блог Metafilter изисква членовете му да плащат малка сума за включване и получаване на право да коментираш. Ако някой получи забрана от сайта, няма възстановяване на парите.

Други изобщо не позволяват коментари. Статиите им обаче са много популярни и се коментират на друг интернет сайт. Такъв е случаят с Джон Грубер от Daring Fireball, според когото "коментарите, или най-малкото тези на популярните интернет сайтове, не са разговори. Те са мачове по крещяща какафония".

Склонен съм да се съглася с това мнение. По принцип

вярвам в значението на дебата и правото на читателите да нападат моите думи

Но идеята, че интернет сайтовете са задължени да приютяват всички коментари и да отделят огромни ресурси, за да изкореняват малоумието и тесногръдието сред тях, е погрешна.

Запитайте се: Колко често наистина сте научили нещо стойностно от секцията за коментари? Ако нямате условия за нормален дебат, струва ли си изобщо да се започва такъв дебат?

P.S. Идея как да се въведе ред в коментарите предложи и Тайлър Брюле, главен редактор на известното списание Monocle. В коментар за Financial Times от 19 януари 2013г. той казва:

"А какво ще кажете да таксуваме хората за коментарите им? Някога да изпратиш писмо до редактора струваше колкото пощенска марка. Уверен съм, че медийният пейзаж ще бъде по-чисто и по-възпитано място, ако всеки плаща пощенска такса преди да изстреля неоснователните си и често грубиянски забележки."

* Заглавието е редакция на "Дневник" на оригиналното "Коментарите под статии са радиоактивните отпадъци на интернет" (Comments are the radioactive waste of the Web), защото смятаме, че то отразява само част от проблема с мнения и във форума на този сайт, но под текстовете в "Дневник" има и много качествени, талантливи, полезни, иронични, не-хейтърски, замислящи коментари, за които - уважение към авторите им.