След ужасния край

Варна отдава почит към Пламен Горанов в деня, в който беше съобщено, че е починал.

© Спас Спасов

Варна отдава почит към Пламен Горанов в деня, в който беше съобщено, че е починал.



Решението на Борисов и кабинета му в оставка да обявят 6 март за ден на траур в памет на самозапалилия се във Варна Пламен Горанов е терминален цинизъм. При това формулиран "неприсъствено", както цялата "доктрина ГЕРБ".


За онези, които наблюдаваха ставащото в т.нар. столица на протеста (Варна) само през екрана на телевизорите си, е нужно едно пояснение:


Решението на кабинета в оставка е мотивирано двулично от желанието на Борисов да направи широк жест, да впечатли. Да принуди един вманиачен човек - варненския кмет Кирил Йорданов, да подаде оставка в деня, когато Пламен Горанов ще бъде погребан. Да хвърли баласт, за да заплува най-сетне нагоре.




В търсене на донор


Вече месеци наред ГЕРБ прави отчаяни опити да се отърве от Йорданов, защото тегли партията надолу в момент на тежко корабокрушение. Повече от месец той отказва да го направи, защото знае, че в тази игра няма невинни. Потъне ли един - потъват всички.


През юли 2011 г. сам Борисов пристигна във Варна, за да представи един вечен въжеиграч на статуквото като лицето на ГЕРБ в изборите за местна власт, състояли се през октомври същата година.


"В ГЕРБ знаят за приятелството ми с кмета Кирил Йорданов и отношението ми към него през последните 10-15 години", каза тогава Бойко Борисов. Дни след него Цветан Цветанов творчески доразви ментора си: "Това (Кирил Йорданов - бел. ред.) е човек, който има съответните качества и всяка една от политическите формации иска той да бъде подкрепеният човек за един кметски пост", каза той.


Сега Цветанов мълчи, а Борисов вдига предизборното си налягане, като влиза и излиза от Правителствена болница със същата лекота, с която ровеше в съвестта на протестиращите из страната, в търсене на донор за гаснещия си чар.


Дни наред Кирил Йорданов се бореше с омразата на улицата – омраза до безразличие, до мълчание и до самоубийство. Напоследък дори започна да свиква "спешни", "извънредни" и напълно безсмислени пресконференции, за да свежда в началото им грижовна сводка за състоянието на умиращия Пламен. Превърна поведението си в гротеска, за да остане още малко на сцената.


През същото това време Борисов търсеше начин да го отлепи от себе си. А когато Йорданов процеди през пресцентъра си поредното мъгливо съобщение, че предстои да съобщи някакво решение за оставка, пиарите на властта бързо схванаха играта на отсъстващата конкретност. За това заработиха кризисно, панически. Така родиха мрачно решение – да убият позора си с траур в деня, когато Варна изпраща Пламен.


Мащабното платно на предстоящото


С поведението си като главен секретар на МВР, а след това и като кмет на София Борисов влачеше опашката на безвремието дълго преди парламентарните избори през 2009 г. А след знаменитата му реплика "Баце, свали ми една пуричка", произнесена на път към залата за победната пресконференция на ГЕРБ, срутването на държавата беше само въпрос на време. В мащабното платно на предстоящото липсваха само няколко кръгчета дим...


Борисов влезе в гражданския дебат за смисъла на демокрацията програмирано, като вирус. За това бързо го профанизира, използва го и го направи злокачествен.


Вмъкна се в подготвената от Доган, Симеон и Станишев землянка на жълтата преса и направи от нея бункер, от който съсипа смисъла на свободата на словото. От треските му направи троянски кон.


Премиерът в оставка превърна престъпността в куче - пазач на властта, и я върза пред вратата си. Беше я опитомил, за да плаши с авторитета й всеки път, когато имаше нужда от него. Заканваше се, че ще скъса синджира й, че без господаря си тя пак ще е на воля.


Лидерът на ГЕРБ хареса и друга роля – тази на "нашия негодник"*. С нея се изкачи до салоните на външнополитическата си значимост. Но така уби всички илюзии, че в очите на по-силните си партньори и България може да претендира за друг авторитет освен този на "нашия негодник".


Борисов отне перспективата на българите, защото самата му партия нямаше бъдеще. Срещнати "на един завой край Търново" или някъде другаде, хората от властта му имаха нужда от нея сега, не утре! По тази причина не виждаха далече. Само че така Борисов свали ниско и хоризонта на гражданите. Вкара ги в режима на собствената си тактика за оцеляване – без принципи, без ясна позиция, без категоричност, злобливо.


Най-накрая – бавно, но самоуверено уби пазара. Направи го неволно, може би от глупост като всеки друг от диктаторите - Мао, Сталин или Хитлер, които веднъж лекомислено беше признал за "велики".


Така измислиха траура


Преди да си тръгне, ГЕРБ плячкоса и последните хилави надежди за нормалност в държавата. Изведе на улицата хора, които поискаха невъзможното, защото живяха невъзможно. За да угоди на политическото си его, Борисов ги беше заблудил, че им носи "генерална промяна". Вместо това превърна властта си в Дисниленд на статуквото – полетя над страната със селските си футболисти, поигра карти с петролните принцове на България, заговорничеше в тайни телефонни разговори с Бирата, другаруваше с Фаса... Материализмът на Борисов беше магистрален, посредствен, уличен, грандомански и самовпечатляващ се.


В името на честността няма как да се премълчи, че с тези "ценности" Варна живя и преди Борисов. Само че за разлика от него Кирил Йорданов ги беше облякъл в оперетност, в надменна лековатост и привидна интелигентност. Може би точно по тази причина човекът-ГЕРБ беше решил, че може да търгува с него. Сега си тръгва почти разорен.


Преди ГЕРБ Варна беше изоставена. След Борисов България се оказа безпризорна. Превърна се в страна, в която няма как да си горд от живота си и затова трябва да го изкрещиш, увит в евтин национален флаг. На улицата винаги има кой да те чуе.


Пламен отказа да вика! И сигурно затова си отиде – демонстративно, болезнено, ужасно. Отиде си така, както нито Борисов, нито двойниците му могат да проумеят, че някой може да си отиде. За отмъщение посегнаха на идеята, че може, че е възможно никога да не се подчиниш. Така измислиха траура.


Посмъртно прекараха Пламен през институцията на мъртвата си власт и помислиха, че някъде в черното ще покрият и мръсотията, която оставят след себе си.


Как ще спят след това ли? Няма да спят. Спят само живите!


*Известна реплика на Франклин Рузвелт, казана по адрес на никарагуанския диктатор Анастасио Сомоса: "Той може да е негодник, но е нашият негодник"


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK