За да стане мъж от мен

Ричард Бланко чете поемата One Day по време на инагурацията на Барак Обама.

© Associated Press

Ричард Бланко чете поемата One Day по време на инагурацията на Барак Обама.



Най-младият поет (45), поканен да прочете своя поема (One Today) на церемонията по встъпване във втория мандат на американския президент Барак Обама (вижте видеото). Това е най-краткото представяне на Ричард Бланко. Изборът да бъде поетът на инагурацията фокусира медийният интерес върху него и другите два факта, които се споменаваха в началото на портретите за него бяха, че за първи път тази чест получава имигрант (той е от кубински произход) и гей. Според собственото му представяне той е "направен в Куба, роден в Испания и внесен в САЩ" като едномесечно бебе. Бланко има издадени три стихосбирки и е носител поетични награди от University of Pittsburgh Press и PEN American Center. По образование е строителен инженер, а по-късно завършва и магистратура по креативно писане. Покрай интереса към него американското интернет издание Huffington Post публикува есето му Making a Man out of Me, което е част от сборника Who’s Yer Daddy? (University of Wisconsin Press, 2012), в който гей автори пишат и споделят за своите наставници и предшественици. Бланко описва израстването си под сянката на своята хомофобски настроена баба, "която е оказала и продължава да оказва най-силното влияние върху развитието [му] като писател".

Текстът е преведен от Калин Пенев, редактор на превода е Дарина Иванова. Пенев помогна "Дневник" да получи изключителните права от The University of Wisconsin Press да публикува есето* за България.


Бях на шест или седем години, когато аз, дядо ми и кубинската ми баба се прибирахме с колата от дома на леля Онелия. Нейният син Хуан Алберто беше женствен – "un afeminado" по думите на възмутената ми баба.


–– ¿Por qué? –– зажалва се тя –– Такъв хубавец е. Къде сгреши майка му с тоз niño?




После се обърна назад към мене и ме нахока набързо:


–– По-добре да имах внучка – курва, отколкото внук – un pato педераст като тебе. Разбра ли ме?


Кимнах утвърдително с глава, но не разбирах за какво точно говори. Не знаех какво значи педераст, дори все още не знаех нищо за секса. Разбрах единствено, че говори за мен – какъвто и да съм аз, това е нещо лошо, много лошо. Двайсет и няколко години по-късно седях в кабинета на своя психотерапевт и му разказвах тази история. С негова помощ през следващите няколко месеца открих пълната дълбочина на словесния и емоционален тормоз от моята баба, заметен под чергата на подсъзнанието ми.


През годините оттогава и до днес продължавам да откривам как този тормоз се е отразил на характера ми, личните ми връзки и писането ми. Пиша не в светлината на Оскар Уайлд, Уолт Уитман или Елизабет Бишъп, а в сянката на баба ми – една хомофобски настроена жена, завършила едва шести клас, която е оказала и продължава да оказва най-силното влияние върху развитието ми като писател.


Мисля, че бях на седем години. Баба ми каза, че ям погрешно:
–– Недей ползва сламка за пиене, ама никога. Los hombres не пият газираното със сламка. Сега го изхвърли туй нещо и яж с изправен гръб.
Че изглеждам погрешно:
–– Dios mío, та ти си само кожа и кости. Затуй те тормозят момчетата в училище. Даже и момиче може да те набие. Сега си изяж пържолата или...
Че приятелите ми са погрешни:
–– Няма да те водя при тоз Енрике никога повече. Той е мамино детенце. Не ща да си играеш с него. Не ме интересува какво мислиш – неговите Джи-Ай Джо фигурки са куклички. С куклички ли искаш да си играеш? Това ли искаш, señorita?
Че си играя погрешно:
–– Казах на майка ти да не ти купува пастели за Коледа. Трябва да играеш навънка като un hombre, не да оцветяваш книжки като тоз maricón Хуан Алберто.
Че говоря пoгрешно:
–– Hay Santo, звучиш като una niña по телефона. Кога най-после ще ти възмъжее гласът?
Че даже вървя погрешно:
–– Спри да шляпаш със сандалите си и не си върти дупето като педал. Върви правилно por Dios – хората ни гледат.
Аз бях погрешен...
–– Ама ще направя мъж от тебе...
Страхувах се да направя какво и да било...
–– ... ще видиш ти...
Боях се да кажа или да попитам нещо...
–– ... ако ще да умра...
Срамувах се, че съм жив.


Бях на тридесет и една години, на интимна вечеря с мъжа, който скоро ще ми стане съпруг. Разказах му за баба си и механизмите, които бях развил, за да се справя с тормоза ѝ; как тези механизми по естествен път ме обърнаха към писането и станаха част от творческия ми процес. Израснах саможив и затворен и станах наблюдател на света около себе си вместо участник в него. За да оцелея емоционално, се научих да преценявам средата около себе си много внимателно, преди да реагирам, с надеждата, че по този начин ще предотвратя тормоза и подигравките на баба ми. Обясних на бъдещия си съпруг, че ставам същото онова тихо, изтормозено момче всеки път, когато съм в стая, пълна с хора, че се опитвам да бъда незабележим, но през цялото време попивам всички сетивни или емоционални детайли, а те по-късно се появяват в моята поезия.


Често описват произведенията ми като буйни и жизнени, а близките ми нерядко се удивляват на детайлните описания на семейни събития в стихотворения ми. Тези качества отдавам на умението да се приспособявам към средата, което добих в резултат на тормоза, на който бях подложен. Нещо повече, вече разбирам защо аз и писането си пасваме толкова добре. То ми позволи да бъда част от света, да се чувствам жив, докато в същото време оставам недосегаем наблюдател от убежището на стаята си, където съм седнал на бюрото си, потънал във въображението си, и никой, особено баба ми, не може да ме нарани.

Обама поздравява Бланко.

© Associated Press

Обама поздравява Бланко.


Бях на осем години, сигурен съм. Помня, защото баба ми беше ужасена, че вече съм на осем, а все още не мога да карам колело.
–– Qué barbaridad, нищо чудно... – каза тя и ме остави сам да допълня мисълта й: "нищо чудно, като съм такъв женствен и слаботелесен педал". Вече бях свикнал с думите ѝ към мене.
–– Ще те науча –– тросна ми се тя. –– Слагай си кецовете.
Занесохме колелото ми до празния паркинг на църквата "Св. Юда Тадей", където аз завъртях педалите и паднах, завъртях ги и пак паднах, завъртях ги и най-накрая се понесох в съвършен баланс и се отдалечих от баба ми, която заръкопляска и се провикна насърчително:
–– "¡Andale! Най-накрая! ¡Andale!"


По пътя към къщи карах колелото до нея, а тя ме хвалеше:
–– Qué bien. Чудесно се справи! ¡Qué macho! –– и ме целуна по челото.
За вечеря баба ми сготви пиле фрикасе – любимото ми, с допълнителни бутчета и маслинки специално за мене. За кратко почти можех да повярвам, че ме обича, че никога повече няма да ме нарече педераст, че ще ме остави да си играя с педалския конструктор Лего и педалските водни боички. Но още на същата вечер баба ми изгони моята котка Фърби от скута ми:
–– Престани. Приличаш на una niña, когато седиш и галиш тази гадинка. Защо не харесваш кучета?
Очевидно и домашният ми любимец беше погрешен.


Двайсет и осем години по-късно си взех котка по предложението на друг психотерапевт, който ми каза, че това ще ми подейства добре, че трябва да си угаждам. Нарекох го Буда – той е уличен котарак с леопардова окраска, който ме следва навсякъде из къщи. Масажира ръцете и корема ми и ближе веждите ми. Въпреки че е животно, неговата "обич" е безусловна, докато баба ми ме обичаше само ако успеeх да се класирам в детската лига по бейзбол, ако не си размахвах ръцете, докато вървях, ако седях мирно и се държах като нормалното малко момченце, в което тя искаше да ме превърне. От ранна възраст повярвах, че всяка любов е условна като тази на баба ми. Ето защо спрях емоционалното общуване с другите хора и приех, че не мога да се доверя на никого. Страхувах се да обичам, защото никой не можеше да обича истински такъв педераст като мене: нито баща ми, нито майка ми, нито брат ми... нито любовниците ми. Но писането ми позволи да се свързвам емоционално с другите, макар и само като заместител на реалното общуване. В стихотворенията можех да обичам от безопасно разстояние, да обичам виртуално; да казвам това, което обикновено не можех да кажа, да бъда нараним.


Бях на девет или десет години, седях на дивана в дневната  и за пореден път преглеждах каталога за дрехи насаме: страници и страници с мъже без ризи, мъже в тесни слипове, мъже в ботуши. Желаейки да ги пипна, прекарвах пръстите си по гладки гърди, по космати гърди, по ръце, по слабини и си представях разни неща. Чувствах се толкова добре. Чувствах се ужасно. Исках да се докосвам, но не можех, защото вече знаех, че баба ми разбираше точно това под думата педераст. Тя връхлетя в стаята и веднага ѝ стана ясно, че знаех, че правя нещо лошо.


Преди да успея да сложа каталога на рафта със списанията, тя го изтръгна от ръцете ми, захвърли го в другия край на стаята и се развика:
–– Спри да бъдеш такъв mariconcito. Искаш да те пратя на уроци по балет ли? Това ли искаш? Какъв ти е проблемът? Ходи играй навън като нормално момче.
Вместо да я послушам, аз побягнах към стаята си. Със сълзи на очите откъснах лист от тетрадката си и написах: "Аз, Рикардо Де Хесус Бланко, се заклевам да не правя повече това, което направих днес, никога повече, никога, никога повече... или... Бог ми е свидетел." Подписах се и сложих датата, поставих листа в един плик, запечатах го и го скрих под дюшека си.


Тридесет и две или може би тридесет и три години по-късно си спомних как не можех дори да напиша това, което бях сторил през онзи ден. Страхувах се, че баба ми може да прочете бележката и да открие какъв съм, че ще се разкрия пред света с написаното от мен. Страх, който таях в себе си даже и в тридесетте си години, а междувременно бях издал две стихосбирки, без да посмея да се разкрия на белия лист. Любовните стихотворения, които се осмелих да напиша, бяха във второ лице с полово-неутралното "ти"; използвах само инициали в своите посвещения: на М.К., на К.А.Б, на К.С.Б. Моите любими или почти любими - Майкъл, Карлос, Крейг - бяха сведени до анонимни букви, акроними на моята сексуалност, които баба ми никога нямаше да разгадае (или поне така се надявах).

Поздрав от президента за най-младия поет, изпълнявал своя творба на церемония по встъпване в длъжност

© Associated Press

Поздрав от президента за най-младия поет, изпълнявал своя творба на церемония по встъпване в длъжност


Междувременно оставах скрит на сигурно място в литературния си гардероб. Всъщност напоследък започвам да мисля, че се криех в културен гардероб. Не можех и да си представя да започна да пиша за сексуалната си идентичност, а вместо това насочих работата си към проблематиката на културната идентичност и културното приспособяване на американците от кубински произход. Не че не бях сериозно и искрено заинтересован от темата (а и все още съм), но донякъде точно това, че живеех в сянката на тормоза от баба ми, ми пречеше да изучавам гей писателите и да се припознавам като един от тях, камо ли да пиша за своята сексуалност или тормоза от баба ми. Просто не се смятах за един от тях, въпреки че, разбира се, грешах.


Бях на двадесет и шест години, когато за пръв път посетих Куба. На обяд в къщата на леля Мима научих, че нейният син Хилберто се е самозапалил, когато е бил осемгодишен, и е загинал. Почувствах мигновена връзка с това дете, с това момченце, което никога не бях срещал. В този момент си припомних чувствата и мислите, които изпитвах, когато написах онова "или..." – едно отчайващо желание да сложа край на живота си също като Хилберто, спомних си и дълбоката и вцепеняваща тъга на детството ми. Тъга, която продължавам да нося в себе си и до днес, по думите на поредния психотерапевт, който ми постави диагноза дистимия – слабо изразена, но постоянна лека депресия.


Станах на четиридесет и една години, докато разбера, че съм бил тъжен цял живот и винаги съм писал с такава психическа настройка. Вдъхновявам се от меланхолията, която виждам в другите, в света като цяло и в начина, по който се справяме с него. Стремя се да уловя тъгата и посредством езика си да я превърна в нещо значимо и красиво. Въпреки че през цялото си развитие като писател никога не съм писал за гей общността съзнателно, имам чувството, че подсъзнателно съм бил гей автор през цялото това време, особено от тематична гледна точка: винаги съм се опитвал да правя лимонада от лимоните, замъци от калта и красота от болката.


Дали бих станал поет, ако не беше тормозът от баба ми? Вероятно да, но едва ли същият тип поет, а и не мисля, че бих създавал същия вид поезия. В края на краищата най-важното наследство, което получих от нея, тя ми дари несъзнателно – способността да разбирам сложността на човешките чувства и действия. Лесно бих могъл да си направя извода, че баба ми е била жестока, зла жена, и да приключа дотук. Но вместо това ще кажа, че благодарение на нея разбрах, че съществуват много малко абсолютни истини, когато става въпрос за човешките взаимоотношения. Хората, а и аз като един от тях, не са само добри или само лоши.


Те невинаги казват това, което мислят, но и невинаги мислят това, което казват. Баба ми ме обичаше така, както тя умееше, вероятно както самата тя е била обичана. Нейната странна, грубовата форма на любов се изразяваше в старанието ѝ да направи мъж от мене, същото, което в крайна сметка ме направи писателя, който съм днес. И както неочаквано осъзнах преди четиринадесет години, докато седях самичък до болничното ѝ легло в Корал Гейбълс Хоспитъл, а тя лежеше опиянена от болкоуспокояващите, аз съм ѝ благодарен за това. Тръбичките в гърлото ѝ не ѝ позволяваха да говори, повече не можеше да ме нарича с онези ужасни думи. Докато я гледах, си припомних всеки израз на словесния ѝ тормоз и нахвърлих началото на стихотворение, което временно озаглавих "Гласовете ѝ". Това щеше да бъде първото ми стихотворение, посветено на нея, за нея и за моята сексуалност. Първата ми творба като открит гей.


Бях на дванадесет, бях на тридесет и осем, бях на седемнадесет, бях на тридесет и една – бях вече мъж, когато тя се събуди, отвори очите си за момент, погледна ме, стисна ръката ми и си тръгна тихо, спокойно, без да каже и дума – а аз я оставих да си отиде.


* Elledge, Jim and David Groff. WHO’S YER DADDY? GAY WRITERS CELEBRATE THEIR MENTORS AND FORERUNNERS. © 2012 by the Regents of the University of Wisconsin System. Reprinted by permission of The University of Wisconsin Press.



Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK