Срещу бурята или винаги наведени

© Георги Кожухаров

Едно от любимите ми музикални парчета започва с думите: "Храстът казал на дървото / слез и ниско залегни". Казва се "Ден след ден". Улових се, че го тананикам, опитвайки да се сетя за поне един безспорен авторитет в днешната българска действителност. Някой, който не се скатава "от вятъра студен", за да оцелелява "ден след ден".

Бързо се сетих за доста имена от областта на културата и изкуствата, като например Валери Петров и Райна Кабаиванска. Сравнително скоро в ума ми изникнаха и няколко експертни авторитета – всеки в своята област, като Георги Фотев или Георг Краев. Но когато се замислих за политическия ни живот, картината помръкна. А за да не живеем винаги наведени, точно там са особено нужни авторитети. Дървета, които "срещу бурята стърчат". Личности, които убедително ни показват правилната посока и ни вдъхновяват, когато, уморени, сме готови да се примирим с идеологията на оцеляването.

Знаем как се оцелява – дори като нация знаем това прекалено добре.

Да се снишим, другари

призоваваше непрежалимият за мнозина Тодор Живков. И повечето хора в по-голяма част от случаите постъпваха и постъпват именно така. Въпреки че навява тъга, това е факт, който приемаме. Успокояваме се със знанието, че това невинаги е така. България успешно е преодолявала тежки изпитания въпреки инертността и слабата воля на мнозинството.

Доказали сме, че разбираме не само от оцеляване. Знаем и как се застава срещу бурята. Днес членството на България в НАТО и ЕС изглежда като даденост, но преди по-малко от две десетилетия то беше в сферата на фантазията. Постигнахме го благодарение на авторитети, които стърчаха срещу вятъра. Личности, доказали своите знания, умения и решителност. Заради тези качества те бяха последвани от мнозинството. И поеха отговорността да използват тази подкрепа в защита на

каузи, по-големи от личния интерес

Единствената причина други, които са точно като нас – Македония, Молдова, Грузия или Армения – да не са в "европейското семейство" е липсата на такива личности. Редно е да им отдадем заслуженото, независимо дали подкрепяме всяко тяхно решение.

Горчивината, която днес масово предизвиква т.нар. преход, произтича от това, че един от неговите продукти се оказа и олигархично структурираната власт. Не на последно място, тя е следствие от отстъплението на нашите авторитети от ценностите, които вложихме в техните фигури. Падението на най-добрите е най-непростимо, казва Аристотел. Затова съдим най-строго тези, от които очакваме най-много.

И въпреки склонността да прощаваме, да оправдаваме слабостите като страничен продукт на усилия, иначе насочени към общото благо, или да ги определяме за незначителни на фона на приносите, днес сме изправени пред предизвикателството да живеем

без авторитети в политиката

Малцина преминаха с необходимото достойнство през вятъра на историята. Авторитет се придобива бавно, трудно и с много упорство. Но се губи сравнително лесно. Също както доверието.

Не е новина, че доверието в парламента, държавните институции и политическите партии е драматично ниско. Една от причините е, че ръководителите им пропиляха (тези, които изобщо са го притежавали) своя личен авторитет, а така обезсмислиха и придадената с времето тежест на поверените им структури.

Първите дни на 42-то Народно събрание са особено ярък пример в това отношение. Липсата на елементарно възпитание и уважение между политическите субекти се оказа така драматична, че постави под въпрос смисъла от съществуването на този парламент. Отсъствието на авторитетни политически фигури е осезаемо даже през телевизионния екран. Политическият дебат стартира

като кръчмарска разправия

която накара дори известния с висок език и красноречие Лютви Местан да принизи говоренето си до разбираеми за тази пленарна зала думи.

С оправданието, че брани парламентаризма, Волен Сидеров осигури кворум, пряко волята на избирателите си, за правителство, което публично не подкрепя. А след това затвърди "авторитета" на институцията с безвкусна демонстрация в кулоарите, съпътствана от викове "горчиво", насочени към Бойко Борисов и Яне Янев.

"Гусин Цветанов, обърнете се, обърнете се, не се правете" - заканително прикани небезизвестният Делян Пеевски своя колега - депутат и бивш вътрешен министър. Новият министър на здравеопазването пък забрани на стария да я нарича "колега" и обясни, че е "престъпно да се бият лекари без причина". Сякаш, "колега" е обида, а ако се посяга на граждани без медицинско образование, това не е престъпление.

Истината е, че в продължение на години институциите на държавата, включително и системата на здравеопазване, единствено източваха кредита на доверие към себе си. А сега, когато напълно изчерпаха авторитета си, са изненадани от резултата –

неуважнение, недоверие и агресия

Днес загубеното доверие чака новите си носители – новите български авторитети. Новите млади лица на политиката, стъпили на своята почтеност, знания и умения да поемат отговорността. А с времето да добият мъдрост и да заслужат авторитет. Делегитимираното статукво не би трябвало да е пречка за тях. Може да ги спре само собствената им неувереност, личните им страхове или някаква неприсъща за възрастта им идеологическа обремененост.

Евентуалният им неуспех няма да срещне прошка въпреки българската милозливост. Всяко общество, особено това, което се намира на кръстопът и не вижда бъдещето си, има нужда от авторитети. Още в латинския корен на думата е кодирана причината: "създател", "творец", "основател". За да продължи животът "вечния си мъдър кръговрат", трябва да има хора, които "срещу бурята стърчат".