Бисерите ни

Бисерите ни

© Юлия Лазарова



Текстът на Теодора Димова е публикуван в портала "Култура". Вътрешните заглавия са на "Дневник".


Всяка година по това време ни разсмиват кандидатстудентските литературни бисери. Разсмиват ни само за миг. После ни става тъжно. Защото: "Ако се задълбочим по-дълбоко в определени творби, може да открием дълбок и тежък аспект." Ето по тази причина предпочитаме да не се задълбочаваме. И бисерите се множат. Какъв патриотизъм лъха от някои от тях: "Лирическият говорител и неговата дружина обичат всеки стрък и всеки клон от родината.", "Всичко, що синее и зеленее – това е България!". А в някои от тях патриотизмът се трансформира в мрачни констатации – "България някога е била силна държава, а сега е като плюнка на картата на света.". Как да не се съгласим с това спонтанно откровение.


Смеем се на тези изречения, но само в първия миг, после преставаме да се смеем, защото отдавна знаем:




образователната ни система е в колапс


Тя не може да се възстанови нито през безкрайната верига на частните уроци, нито през усърдието на всички онези добросъвестни учители, които са призвани да бъдат учители и които не са никак малко сред колегите си. Ако изразим тревога за образователната ни система, неминуемо ще бъдем упрекнати в черногледство. Ако замълчим – ще бъдем упрекнати в мълчание. Ако започнем да търсим отговор на въпроса – какво да направим, ще бъдем упрекнати, че не знаем какво да направим. Ето защо предпочитаме да не се задълбочаваме, да си признаем тихо, че нищо не можем да направим, че сме безсилни.


А междувременно попадаме на тестове, съчинени от министерски чиновници. "Защо вълкът поискал да изяде катерицата?", "Защо катериците са весели според вълка? Посочете две причини". Една не е достатъчна. И министърът стига до извода: чрез въвеждането на т. нар. въпроси със зададен отговор се установило, че учениците имат проблеми с "откриването на нравствените послания в творбата".


Обаче дали смисълът на литературата се свежда до


"въпроси със зададен отговор"


Дали целта й не е да разкрива човешкото битие в неговата трагична дълбочина, да разказва за копнежа на едно човешко създание към другите и към Бог, да внушава състрадание и към най-грешното, и към най-окаяното същество? Или смисълът на една творба е да бъде измерена като пазарен продукт – с данни, със схеми, с маркетингови изчисления за успех или неуспех. Смисълът на литературата не е да отговаря на въпроси със зададен отговор. Свеждането й до това я обезсмисля. А когато се обезсмисли литературата, се отприщва чалгата. Как се запазва вродената във всеки човек, сигурна съм в това, вродената във всеки човек любов към литературата? Или по-точно как се унищожава?


Чрез чиновничество. Чрез формализъм. Чрез липса на трепет към литературата у онези, които измислят "въпросите със зададен отговор".


Но колапсът не е само в образователната система, защото бисерите не са само при кандидатстудентите. Те са сред министрите също. Например: служебният министър на транспорта бил включен в делегацията за аудиенция при папата по случай 24 май, а служебният министър на културата бил изключен от същата тази делегация. При папата не успели да влязат също известни български творци, затова пък влезли десет чиновници от министерството. Сега даваме сто дни шанс на тези, които с комплот отстраниха от властта онези, които спечелиха изборите. Сега ще върнем тютюнопушенето в заведенията, за да подпомогнем икономиката. Сега ще построим атомната централа в Белене и ще бъдем облени в електрическа светлина. Ето това е същинският бисер. Не кандидатстудентски, а олигарски.


Като че ли в България, за да станеш министър, непременно трябва да си съчинил преди това някакъв кандидатстудентски бисер. Двата вида бисери са в ирационална и тайнствена зависимост. Защото – пак ще повторя – "ако се задълбочим по-дълбоко в определени творби, може да открием дълбок и тежък аспект."


Ако се опитваме да бъдем оптимисти на всяка цена, накрая си оказваме утописти. Един писател онзи ден нарече площад Таксим в Истанбул площад Утопия. Преди двайсетина години и у нас площадът с мавзолея беше наречен площад Демокрация. След тазгодишните февруарски шествия той също трябва да бъде наречен площад Утопия.


И какво остава тогава? Къде да търсим сламката, за която да се уловим, за да не се удавим?


Следващото преименуване може да стане тогава, когато бъдат извършени такива реформи в образованието, че вече да не се смеем на кандидат-студентски бисери. Тогава ще изчезнат и


бисерите в енергетиката, и в здравеопазването, и в икономиката…


А дотогава? Какво да правим ние? Да четем истинска литература. Да слушаме истинска музика. Така ще възпитаме и децата си. Да не се обезкуражаваме. Да не се предаваме. Само това ни е останало. Да дадем не сто, не осемстотин, не зная колко дни шанс на себе си, на духа си, на истината, на честността, на доброто. Това, струва ми се, е сламката. А може би дори не е и сламка, а единственият и истински спасителен кораб.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK