Революция на човешкото достойнството

Революция на човешкото достойнството

© Юлия Лазарова



Назначаването на Делян Пеевски начело на утлъстената ДАНС беше драстичен удар върху отдавна нараненото достойнство на българския избирател. А аргументът, че имал решителност и здрава ръка, прозвуча като оправдание на  брутално изнасилване с твърдения за наслада и зачатие. 


Повече от година българите протестират по улиците на страната, а техни сънародници по света се присъединяват към тях. Тези протести бяха зле разчетени от политическите партии – като битка между самите партии, в която едни може да спечелят, други да загубят, а трети да отпаднат.


Протестите обаче от самото си начало бяха




протести срещу прокъсаната връзка между гражданите и тяхното политическо представителство


не срещу една партия в полза на друга. В продължение на година хората недоволстваха срещу политическото пренебрежение, срещу чувството, че някой се разпорежда с техните пари, тяхната сигурност и тяхната природа, без да ги е питал за това.


Последната протестна вълна е най-спонтанната и неудържима в близката история на България. Може би въобще в историята на България. Тя е навярно и най-фокусираната след гневът, който породи прословутата реплика на Петър Младенов за танковете на 14 декември 1989 година. Разликата с 89-а обаче е 23 години трупано нетърпение и самоувереност и поне две поколения, на които им е напълно неясно чувството страх от властта.


Хората изригнаха с такава сила, защото в миг се почувстваха жестоко измамени. След като бяха свалили едно правителство, те с огромна резерва бяха приели обещанието, че вече няма да е така. Последната нишка доверие, на която се държеше временното спокойствие в страната, се скъса. И гневът се сгромоляса на улицата.


Този гняв


не е носталгия по неосъщественото ляво или дясно


колкото и на мнозина да им се иска събитията днес да им дадат втори партиен шанс. Ако протестът обнови дясното, лявото или която и да било част от политическия спектър, добре. Но той се простира много отвъд партийните хоризонти.


Протестът не е и само протест на средната класа, на софиянци или на младите, независимо че хората по улицата в голяма степен отговарят на този профил. 


Чувството за солидарност, обзело протестиращите, обгръща всички в страната – мюсюлмани, турци, полиция и всеки, който покаже съпричастност към мъчителната битка за достойнството на един народ. Социалните мрежи кипят от тази подкрепа, а 85% от българите подкрепят протестите ("Алфа рисърч"). Това е близо два пъти повече от достъпа до интернет в страната. 


Статията на млада туркиня, засегната от антитурските багри на някои от скандиранията, в миг плъзна из "Фейсбук" и спечели всеобща емоционална поддръжка. Протестиращите носят вода и цветя на полицията.


За първи път от 70 години православната църква обществено се ангажира с нещо повече от гей парада или концертите на Мадона и Лейди Гага. Патриархът отправи обръщение, което широко бе възприето като поддръжка за протестиращите и призив за солидарност и решимост.


За първи път политик заговори за извършен грях и поиска прошка от хората. Появи се и думата катарзис, макар и в напълно неуместен контекст.


Какво се случва? Българският гражданин реши, че повече няма да разреши някой да посяга на неговото достойнство. Реши го внезапно и категорично. Реши го в един миг. Това беше мигът, в който чу за злополучното назначение  и осъзна, че е измамен, вероятно от собствената си доверчивост или от нескопосаната недалновидност на своите избраници.


В този миг протестиращият гражданин съзря едногодишните протести като революция на достойнството. Това прозрение му дава решимост, която надали нещо ще пречупи. Оттук нататък


ще е драматично трудно за всеки един политик да не действа от името и в името на избирателя си


Независимо дали протестите утихнат или не. Дори на улицата да няма и един човек, както нямаше по обяд на 14 юни, протестиращият може с пълна сила да залее площадите до вечерта.


Когато през юни 2012 "Орлов мост" беше окупиран, хората протестираха срещу един закон и начина, по който този закон беше написан. Година по-късно гневът ферментира в радикална решимост – тази държава вече никога няма да бъде същата. Тя принадлежи на хората и те ще я управляват. Не като отново повярват на някоя нова партия или нов лидер, а като държат всяка партия, всеки политик и всяка държавна институция отговорни по всяко време. 


Всъщност това е единственият начин, по която една зряла демокрация работи. 


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK