Искате революция? Само с протести не става

© Reuters

Не са много нещата, които могат да бъдат толкова вдъхновяващи или толкова подвеждащи, като гледката на милиони хора, събрали се да протестират. От Египет (отново) до Турция и Бразилия напоследък виждаме демонстрация на властта на народа, която накара коментатори да твърдят (отново), че живеем в нова 1848г. - една епоха на недоволство, в която възникващата световна средна класа намира своя глас.

Да оставим настрана това, че мнозина от протестиращите в арабския свят и други райони с гражданско недоволство все още не са никаква средна класа по която и да е разумна дефиниция. Но подобна аналогия съдържа нещо много важно - революциите от 1848г. не успяха да създадат реална и непосредствена промяна. Със сигурност те разтърсиха елитите и дългосрочният им ефект не може да се отрича. Но те излиняха или бяха смазани поради една важна причина: революционерите са по-добри в организирането на протести, отколкото в институционализирането на своите движения или в създаването, култивирането и овластяването на лидери, които да оглавят съществуващи институции."

Това пише Дейвид Роткопф в списание "Форин полиси" по повод възроденият от последните събития дебат за това какво по-точно се случва в протестите по няколко държави, привлекли вниманието.

"Демонстрациите са лесни. Трайната промяна е трудна", казва той.

Авторът е главен изпълнителен директор и редактор на американското списание и дава пример как бащите на американската революция са успявали едновременно не само да вдигнат народа на борба, но и същевременно да изграждат механизмите тази борба да бъде поддържана няколко години. След победата те са оформили система, защитаваща принципите, за които са се борили, и бореща се с опитите на старите сили да се върнат на власт. Те са били гениални в това, че тази система едновременно пази енергията на революцията и се захранва от нея, допълва Роткопф.

Един елит сменя друг

Той посочва колко относително малко са постигнали протестиращите в емблематични събития като площад "Тянанмън", свалянето на комунизма в СССР, иранската "Зелена революция", площад "Тахрир" в Кайро, революциите в арабския свят или площад "Таксим" в Истанбул.

Последваха две неща, казва авторът. Първото е ценната малка промяна - като тези в Китай, Иран или сега в Турция. Второто е, че промяната премести властта от един окопал се елит в ръцете на друг елит. Вярно е, че има и изключения като демократичното управление в Централна и Източна Европа, но много повече са примерите как протестите не постигат нищо или са експлоатирани от вече мощни среди, които засилват хватката си. "Русия може да не е комунистическа, но се управлява от бивш офицер от КГБ по много недемократичен начин."

По-скоро разочарование

Според Роткопф в Бразилия президентът Дилма Русеф може би ще извлече полза от протестите и ще прокара закони срещу свръховластения политически елит, бранещ членовете си, които се обогатяват нелегално и се държат сякаш са над закона. "Но да не забравяме, че тя вече е президент, има минало на революционер и е лидер на партия, родена от протестно движение. Тя вижда промяната и се вслушва в хората като част от мандата си."

Но в места като арабския свят надеждите за революция е по-вероятно да донесат разочарование - точно както се случи с участниците в движението "Окупирай Уолстрийт", което след цялата шумотевица за неравенството и концентрирането на властта в ръцете на 1% от населението, днес прилича повече на гневно избухване, отколкото на начало на нова ера, пише авторът.

Новите технологии

Роткопф коментира и ролята на социалните мрежи, които според него е страхотно, че помагат на масите хора бързо да се събират, да комуникират помежду си, да заучават нови девизи и да се информират за най-новите събития. "Технологиите могат да помогнат с невероятна скорост чувства да се превърнат в действия из цялата страна.

Но ако елитите държат парите, контролират военните, полицията, механизмите за политическа изява, ако могат да използват държавните лостове за потискане на протеста или ако могат да употребят революциите за прокарване на собствения си дневен ред, е много трудно те да бъдат свалени - особено от движения без лидери, без ясен дневен ред, без силни политически организации или ефективни планове за институционализиране на ценностите им, ако някога попаднат във властта."

Статуквото и инерцията

Във връзка с надеждите за подкрепа от чужбина авторът напомня, че великите сили винаги са се интересували повече от стабилността, отколкото да помогнат на хората да завземат властта - нещо, което би отслабило установените играчи, с които са свикнали да работят. Което означава, че участниците в международната система предпочитат да съхраняват статуквото.

"Най-голямата сила, която трябва да се преодолее в управлението и обществата където и да е по света, е инерцията. Демонстрациите са лесни. Трайната промяна е трудна. Който се надява да я постигне, трябва да се фокусира повече върху обучаването на опозицията как да играе продължителна игра за постигане и консолидиране на властта, а не на това как изглеждат в репортаж на CNN скандиранията по митингите или посланията в "Туитър", препоръчва в заключение Роткопф.