Демокрация в най-чист вид

© Анелия Николова

Все повече хора започнаха да разбират очевидното: това не е просто някакъв си протест, а процес. Процесът тече в световен мащаб, целта е (засега) неясна и следователно ще минат години, преди да можем да видим как ще изглежда краят на процеса. Това не ни пречи отсега да полагаме усилия, за да разберем срещу какво и евентуално за какво става дума. Ако гледаме само поводите обаче, няма да разберем кой-знае какво. Назначен за шеф на тайната полиция дебел магнат (България); изкоренено дърво в парк (Турция); вдигнати цени на транспорта (Бразилия); самозапалил се дребен търговец (Тунис); спасени с публични средства частни банки, фалирали поради собствената си алчност (САЩ) – колкото бунтове, толкова и поводи. Зад цялото това разнообразие обаче се крие едно и също нещо, напоследък наричано бунт срещу политическата класа. Тази формулировка ни дава ценен "вход" към разбирането на процеса на световните протести, бунтове и революции.

Произнасяйки "политическа класа", ние формулираме (искаме или не) следното революционно съждение:

Настъпи краят на представителната демокрация в сегашния й вид

Защото в системата на представителната демокрация не може да има отделна класа политици. Може да има само индивиди, организирани в партии, които представляват интересите на хората, тъй като са като тях – разбират ги, чувстват се съпричастни, искат да им подобрят живота. Проблемът обаче е, че в последните три десетилетия тези представители се обособиха в отделна, несменяема прослойка, самоосъзната като отделна класа със собствени интереси, ценности и цели.

Това в рамките на демокрацията е напълно неприемливо, защото не е легитимно. Не стъпва върху никакви принципи, залегнали в съвременния обществен договор. Липсата на легитимност, нарушението на основите на обществения договор вади гражданството по улиците и площадите независимо от разнообразието на различните поводи за първоначалния изблик.

Има само един начин властта на несменяща се "класа" да бъде видяна като легитимна – като законна, естествена и по право. Това е аристократичната система, доминирала Европа в продължение на почти две хиляди години.

Аристократът е легитимен управляващ, защото: а) не е принуден да се бъхти всеки ден, за да може да яде утре; и затова има времето и силите да се занимава с проблемите на държавата; б) е обучаван да управлява от самото си рождение, това му е професията; в) сам си плаща за удоволствието да управлява, без да иска от народа заплати, командировъчни, представителни, безотчетни, дневни, нощувъчни и пр.

Тази система започва да се разпада в края на 19-ти век по две основни причини. Първата: с появата на средната класа отвън на аристокрацията се появява група хора, които не са принудени да се бъхтят всеки ден, от тъмно до тъмно, за да имат какво да ядат; и имат времето (и все повече – образованието) да виждат и осмислят проблемите на държавата. Втората: макар да не иска пари от народа, за да управлява, аристокрацията иска все повече пари – предимно от средната класа – за да води войни, които обаче данъкоплатците намират за неуместни, неморални и нелегитимни.

С разпространението на свободното време и образованието все повече хора стигат до убеждението, че аристократичното управление не им е нужно; че могат и трябва да се управляват сами. Възстановяват се идеите от времената, преди римската република да се превърне в империя. От мръсна дума (обозначаваща управление на тълпата, водещо неминуемо до диктатура)

"демокрация" постепенно става идеал

обозначаващ самоуправление на гражданите посредством свои представители във висшата,  законодателната власт.

Разликата с римския Сенат е съществена. Приема се, че не патриции ще заседават в парламентите от името на плебса (за патрициите се отделя втора, горна камара с правото на вето върху долната), а  плебсът директно ще бъде представян чрез свои, плебейски представители.

Идеята е, че в парламента отиват стругари, фермери, електричари, бакали и обущари, за да представляват себеподобните пряко, а не опосредствано чрез някой патриций или аристократ. Идеологията е взета от Аристотел: че в демокрацията всеки човек, имащ статута на гражданин, може да върши всяка работа в публичната власт – от министър и премиер до съдия и митнически инспектор.

В най-чист вид тази система функционира в Англия до края на 70-те години. Депутатите от Лейбъристката партия са довчерашни работници, от Консервативната партия – предимно дребна аристокрация (едрата заседава по право в Камарата на лордовете). Избирателят има избор. Ако вярва, че водопроводчикът Кевин Смит може да го представлява най-добре, защото е като него – гласува за лейбъристите. Ако пък смята, че по-добър негов представител ще е виконт Сейнт Джон Радклиф-Макдоноу, защото е обучен да управлява – гласува за консерваторите.

Тази идилия обаче от самото начало стъпва върху песъчлива почва. Според Аристотел всеки човек, имащ статута на гражданин, може да изпълнява всяка служба в държавата, защото не всеки човек има статута на гражданин. Граждани са само онези сред хората, които имат реалния капацитет да бъдат такива – т.е. индивиди, които имат свободното време, образованието и нагласата да виждат отвъд своите лични интереси, да разбират проблемите на обществото и са готови да отдават за определен период своите сили и време, за да стават служители на това общество. След което се връщат към своя живот, отстъпвайки място някой друг да се жертва за определено време.

Проблемът се появява в първите десетилетия на ХХ век, когато всички хора поголовно, без оглед на образование, зрялост или способност да виждат проблемите на държавата получават статута на граждани. Мнозинството от тях не са готови да отделят от времето си, за да служат на обществото, нито искат да разберат проблемите на държавата. Затова делегират и разбирането, и работенето към определен кръг хора, които се превръщат в нещо като професионални представители (на хората) и служители (на обществото). Към края на ХХ век политическата класа е вече факт.

След като обикновени хора не влизат във властта (и не излизат от нея) непрекъснато, постепенно

властта се затваря в един и същ кръг "професионални" политици

– на онова, което днес наричаме политическа класа. Вместо в ерата на Аристотел оказваме се в ситуацията на Рим точно преди рухването на републиката и появата на империята. Плебсът се представлява в Сената чрез обособена "класа" свои представители, които на свой ред се затварят в отделна от останалите, самодоволна и високомерна група властимащи. Събирането на властта в ръцете на един тиранин е само на една крачка отстояние.

Все сме научили обаче нещо за две хилядолетия. Това личи по факта, че светът се надигна да протестира още преди тази последна крачка към тиранията да бъде направена. Световното гражданство почувства с кожата си, че когато във властта се настани несменяема група хора, които не са аристократи, това е олигархия. А олигархията още от Аристотелево време е една от най-нелегитимните, неприемливи и неморални форми на управление. Тя е извращението на аристокрацията.

Накъде обаче оттук насетне?

В светлината на дотук казаното пътищата напред са два. Единият е да решим, че сегашната политическа класа не ни устройва, защото си е чиста олигархия; но същевременно да отсъдим, че масата хора не са готови да бъдат граждани и следователно, че винаги ще са склонни да делегират правата и задълженията си на някоя специализирана във властта група.

Този ред на мисли води до необходимостта от възстановяване на традиционната за Европа власт на аристокрацията. Този модел е закодиран в нас в продължение на много поколения и дори във времената на демокрация продължават опитите за неговото възстановяване. Това е моделът, например на меритокрация (т.е. управлява обучена в специални училища група от надарени граждани), предлаган от Франция и в някаква степен внедрен и във властовите структури на ЕС. Това в доста недодялан вид е и моделът на комунистите, според който само комунистическите партии трябва да управляват, защото само те имат необходимото знание за това.

Всички тези модели обаче се провалят поради липсата на легитимност. Меритократите и комунистите не са аристократи. Ако ще има управление на обособена легитимна класа, това легитимно могат да бъдат само историческите й наследници – всякаквите виконти, графове, барони и пр., които продължават да населяват Европа, макар целенасочено да странят от прожектора на публичността и затова да не ги виждаме често.

Те между другото спокойно чакат часа на своето завръщане. След като в продължение на над столетие наблюдават митарствата на демокрацията и провала на меритократичните модели, наследниците на средновековните рицари са убедени, че рано или късно народите на Европа ще прекратят пиянството на демокрацията, ще се върнат към хилядолетните си традиции и ще поставят на власт именно бароните, графовете и виконтите.

До края на 80-те години тази развръзка на драмата, започнала с Френската революция, изглеждаше доста реалистична. Вече не е обаче. Работата е там, че в последните двадесетина години безпрецедентно огромно количества хора превърнаха своя де юре статут на граждани в де факто такъв. Никога не е имало толкова много хора, които не са принудени да се бъхтят от тъмно до тъмно, за да ядат, които имат образованието и – не на последно място – мигновения достъп до информация, та да искат да участват в управлението на обществените дела. Да са граждани в Аристотелевия смисъл на думата.

Това между другото е точно описание на "ситите безделници", протестиращи всеки ден в София. Това са

модерните граждани на България

и в тях, разбира се, е надеждата за изход от олигархичния модел на власт.

Рязкото увеличаване на обема на подобни граждани означава, че по-вероятно от възстановяването на аристокрацията изглежда вторият възможен път напред: възстановяването на демокрацията – на прякото, неопосредствано чрез отделна класа въвличане на гражданите в обслужването на общото благо.

Това личи между другото в хода на всички големи протести по света. Нито един от тях не казва "искаме да махнем този сегмент от политическата класа, за да дадем властта на онзи сегмент от същата класа". Всички казват друго – "не щем нито едните, нито другите, защото искаме ние да вземаме решенията".

Исторически опит има, предлаган от двете държави, в които от столетия няма аристокрация и които са устроени върху принципа, че гражданите се управляват сами – САЩ и Швейцария. Въпросът с директното въвличане на гражданите в управлението се решава с два инструмента: всички длъжности в държавата се избират пряко от гражданите; непрестанно текат събрания и референдуми, при които гражданите казват какво да се прави с техните пари и какво не.

В САЩ например изборните длъжности са буквално милиони – гласува се за всяко ниво на отговорност, от директора на детската градина, шерифа и шефа на данъчните, та до съдии, прокурори и президенти. В Швейцария държавата е организирана на малки, обозрими общности, в които непрестанно се провеждат общи събрания, за да се реши какво да се прави; на регионално и национално ниво почти всяка неделя се провежда референдум.

Превръщането на всички длъжности в изборни

прави невъзможна появата на политическа класа. Едни граждани влизат в длъжностите, други излизат. Често съвместяват живота си с длъжността – спомнете си филма "Върхът на Данте", в който кметицата на 5-хиляден град кметуваше в свободното си време, а инак бе кафеджийка. А основаването на държавата върху обозрими общности и вземането на решения след общи събрания и референдуми твърдо държи властта в гражданството и отрязва из корен възможността за появата на отделна класа политици и управляващи.

Всичко това хората са го измислили още когато е нямало електричество. Днес има не само електричество, но нови информационни технологии и интернет. Въпрос на воля е цялата власт да бъде виждана чрез интернет – кой какво притежава, кой какви решения взима и защо, и контролирана по същия начин. Някакъв опит с референдуми, особено местни, вече имаме. И нищо не пречи на ротационен принцип граждани да участват в работата на всички институции на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Просто трябва да се приложи друг отдавна измислен принцип, прилаган в Англия и САЩ за набиране на съдебни заседатели. Прави се списък граждани, подлежащи на "мобилизация" за участие в работата на властта и, когато ти дойде редът, отиваш и участваш за определеното ти време.

Разбира се, остава въпросът, че истинските граждани, макар безпрецедентни като количество, все още са малцинство. А гласуват всички. Този проблем също може да намери своето решение с прилагането на отдавна известен (в САЩ например) подход – активната регистрация на избирателите. Наближават избори – регистрираш се в местното кметство. Ако не – не гласуваш, когато дойде денят. По този начин активните (на които им пука) се отсяват от останалите, на които им е все едно.

В крайна сметка не се сблъскваме с нищо ново. Олигархии има, откакто има градски общества. И всяка власт винаги се опитва да се превърне в олигархия. Разликите с всички предишни периоди са две: първо, че става дума за процес, развиващ се в глобален мащаб (и подлежащ на решение в глобален мащаб); и второ, че днес са налице и хората, и механизмите, и технологиите, с които да бъде възстановена демокрацията в най-чистия й първоначален вид.

Но първо трябва да бъде катурната олигархията, а тя никога не се дава лесно...