Къци, Мишо, неговите фенки и тяхната България

Мишо Шамара на протест пред посолството на Франция

© Красимир Юскеселиев

Мишо Шамара на протест пред посолството на Франция



Авторът е главен асистент по старогръцки език и старогръцка литература в Нов български университет. Заглавието е реплика към филма "Готвачът, крадецът, неговата съпруга и нейният любовник" на Питър Гринауей (1989). (Текстът е написан преди 40-ия ден на протеста.)


Шест букви. Шест черни букви върху червен фон, изпълващи екрана на телевизора. Глухар. Да, думата е глухар. Птица от семейството на фазана, възрастен човек с увреден слух, може би един оглушал министър председател. Ако малката червена седмица в горния десен ъгъл на екрана не ми напомняше коя е телевизията, бих си помислил, че виждам лозунг от протестите на площад "Независимост". После чувам гласчето, което не бях чувал от края на 90-те. Детско и пискливо. След миг камерата потвърждава това, което вече знам. Руса грива, лъскава сребриста риза с отворена яка. Малкият принц на абитуриентски бал. Къци. Същият, какъвто го помня. Води същата зловеща игра – между човека, който се чувства жертва на живота, и съдбата, що може да го възмезди. Когато колелото на Къци се завърта, времето се е върнало назад с двайсет години. Страх ме хваща да сменя канала. Кой ли ще се появи още? Фори Светулката, Джуна, Кашпировски? Какво ли ще изпълзи от отворилата се Царичинска дупка? Карамански и насълзените, неполучили справедливост призраци на четиринайсетте войничета? Голият, спаружен труп на Луканов, проснат под металическа светлина върху първа страница на нощните вестници? Дони, който цъка ключа на лампата в хола, за да покаже, че не го е страх?  


Изпълзява Мишо




Човекът, който през 94-та припяваше с групата си "Гумените глави" - "Извинявай, скъпа моя, че те пребих от бой...", стана лице на водената от правителството социална политика. Бъхтичът, който любезно ти е обирал стотинките в стола на училището, стана добрият батко, който ще те закриля с думи и, ако трябва, и с юмруци от тия, дето ти обират стотинките. Това двусмислие трябва да ни напомня на нещо. Колко тънка беше през 90-те границата между тези, които се представяха, че ни пазят от беди, и онези, които ни ги създаваха! Колко тънка беше границата между съхранението и грабенето. Колко тънка беше границата между страха от разправия с местна мутра и възхищението от избитата врата на някоя трудна работа.


Кондотиерите на пост-социалистическия бит! Не са пропаднали, както изглеждаше, в Царичинската дупка. Лустросани от благоприличието на зрялата си възраст, или прикриващи се зад отроците си, те отново са тук. В могъщите жълти медии, в ДАНС, в парламента, в софийската областна управа. А един от тях и сред тъжните възрастни хора, протестиращи пред НДК. "Извинявай, скъпа моя, че те пребих от бой...", сега Шамара любезно малтретира пред НДК изтляващата идея за България на група тъжни, наистина много тъжни възрастни хора.


Събота е, преваляло е, въздухът е по-лек.


Решаваме да отидем на контрапротеста пред НДК

Не откривам информация в интернет, но от отразяването на предишни протести разбирам, че хората се събират около 18 часа. Десет минути преди този час сме на мястото. Две двойки – двама младежи и двама старци. Заставаме между тях и се заслушваме. Младежите разговарят на висок глас за политиката на Путин срещу Навални. Питаме ги за контрапротеста. Не знаят нищо и ни хвърлят насмешлив поглед.


Явно трябва да се обърнем към старците. Обръщаме се. Свили са се на кълбо като две котки и тихо си говорят. Ще ги подплашим. Чакаме още двайсетина минути. Старците си отиват, нищо друго не се случва и вътрешната ми ирония набира сила. Всъщност няма никакъв контрапротест, казвам си. Или е имало само веднъж и след това телевизиите са повтаряли едни и същи кадри. Или за да подчертаем протеста на младите, сме си въобразили този контрапротест на възрастните хора. А може би наистина нещо не е наред с времето. Да не би да съм закъснял? Или подранил? Някой е облепил мрамора около мястото със старите социалистически банкноти. Изглеждат съвсем нови. Мраморът също.


Докато се отдалечаваме, се разминаваме с други старци. Трима са, двама мъже и една жена между тях. It seems like they are not protesting tonight, Sasha, дочувам да казва единият мъж на другия. Саша, с лице на бяла сова, кимва. По-скоро примирено, отколкото разочаровано.


Правя втори опит в понеделник. Ще има


контрапротест пред френското посолство


Обявен е за 10 часа. Когато стигам пред посолството, полицията и журналистите са вече тук. Тук е и Мишо. Суети се – сигурно си задава въпроса, който и аз си задавам. Ще дойдат ли и старците? Присламчавам се към журналистите, за да не правя впечатление. Мърморят, че им губят времето. Десет минути след десет по улицата се задава малко шествие. Вървят като децата в детската градина – подредени по височина, по двойки едни след други.


Виждам, че Мишо въздъхва облекчено. Тръгва да ги посреща, подава ръка. Добрият внук. Възпитан и малко стеснителен. "Страшно хубаво слово дръпна вчера, Биг Ша!", казва облечена в бяло и синьо дама. "Беше малко остро, та не знам как се е получило", черви се Биг Ша. "Много добре се получи", ласкае го дамата. Прекъсва ги човек с вид на коминочистач. Носи мегафон. Подканя митингът да започне. Красотата на естествените повреди – понеже публиката недочува, се скупчва плътно около говорителя. Обгръща го. Гласовете стават като удари по възглавница. Някой тупа прашна възглавница, това си мисля, докато слушам. Ораторите громят пословичната френска толерантност. Пух, концесията за вода в София, пух, политиката срещу малцинствата, пух, агентите на Сорос. Но това, което е за мен прах в очите, за хората около Мишо и коминочистача е като звезден прах. За миг протърканите дрехи излъчват малко по-достойна мизерия, бръчките се поизпъват, напрежението в ставите намалява, стиснатите устни се поразмекват, все едно под сладостната слюнка на небет шекера от детството.


Подготвили са декларация срещу поведението на френския посланик. Четат я, показват и някаква таблица. "Абе, много дълга тая реч", започват да губят търпение двама старци. "Нека, нека, да видят милионерите от жълтите плочки", опитва се да ги надъха мъж на средна възраст с черно лице и мазна дълга коса. Не му обръщат много внимание. Постепенно забелязвам, че у старците няма гняв. Няма и желание за противопоставяне. Никой от тях всъщност не говори остро срещу протестиращите пред парламента. Защитата на правителството също е кротка. По-скоро в името на обществената дисциплина и от типичната за стария човек икономия на тревоги, отколкото в името на бленуваните социални мерки.


"Ами шумът, ами шумът, тероризират ни с тоя шум...", надава глас като за махленска кавга някаква трътлеста госпожа, облечена в кожа. Чувам да я наричат "актрисата, дето ние тука си я познаваме". Актрисата пуфти, разтваря с рязък жест кожения си жакет и хуква да търси помощ от Мишо. "Мишо, Мишо!" Мишо дава поредното интервю и мели за френския проблем с циганите. Старците нехаят за шума, нехаят и за циганите, нехаят и за Мишо. Защо тогава са дошли?


За да чуят, че България е тяхна. "Ние тука сме България! Ние!" Вдигам глава, когато ораторът удря последната удивителна. Над протестиращите, върху стената на сградата, край която са се събрали, голям плакат за изложба на Салвадор Дали. Художникът държи в ръка, точно под окото си, огромна лупа. И сякаш гледа с нея към старците. Вие ли? Вие ли, които сте толкова малко? Вие ли, които сте толкова незначителни? Въпросът, който примигва зад лупата, не е нито за количеството, нито за качеството на човешката материя. Въпросът е за нейната връзка с действителността.


Хронично лъгани по времето на социализма от партията, на която симпатизират, че България принадлежи поравно на всички, излъгани и втори път след краха на режима от същата тази партия, че тя ще работи за техните достойни старини, днешните възрастни хора гледат на действителността около себе си точно толкова отстранено, с неразбиране и дори с неприязън, колкото и протестиращите млади, които не искат да приемат, че свободата им е дирижирана от шепа олигарси. Те вече знаят много добре, че тази България не е тяхна и никога не е била тяхна. И знаят, че не могат да направят почти нищо, за да я приближат към себе си, освен да повтарят, че България е тяхна – както дете повтаря, че иска сладолед, осъзнавайки, че няма да му купят. Откъдето и голямата им тъга. Тъгата на сираци, които просто трябва да търпят.


Излезлите на контрапротеста не са защитници на БСП, те са


сираците на БСП


Не са фенките на Мишовата аура, а жертвите на всички обществени настойници, прелъстители и кондотиери в българския живот през последните петдесет години. И ни изглеждат съсипани, оглупели и неадекватни не защото са възрастни, а някои от тях и много бедни, а поради сринатата им имунна система срещу неистината в действителността. Времето наистина се е завъртяло назад – и за нас, и още повече за тях. Нищо неразбиращи, объркани, търсещи ръката на един късо подстриган батко с очила, който ту им се явява като пионерче, ту като дребен хулиган с голямо сърце, нашите старци са се превърнали отново в деца.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK