Индивидуалистите срещу културата на зависимост

Индивидуалистите срещу културата на зависимост

© Юлия Лазарова



На Бузлуджа преди няколко дни Сергей Станишев направи отчаян опит да възвърне доверието към БСП сред нейните най-предани поддръжници. Направи го по стар и изпитан метод – посочи цел и враг. "Няма да дадем правителството", обеща той от трибуната. И призова: "Да пренесем Бузлуджа в София."


Призивът му не доведе до резултат. Обещанието му също няма как да се осъществи. Но и двете отново ни напомниха, че


БСП не умее да общува и убеждава




Тя игнорира, премахва или поглъща заобикалящата я среда. Поради това социалистическата партия на практика няма интелектуална периферия, която не е част от партийната структура. БСП не вярва, че свободен и необвързан човек би поддържал трайна и изгодна за нея позиция. Затова Христо Продев, Стефан Данаилов, Драгомир Драганов, Благовест Сендов и много други бързо преминаха от битието на леви интелектуалци към това на депутати или министри – от независими към "заприходени". Рефлексът на БСП да превръща независимата позиция в зависима не й позволява да разбере как някой друг, например протестиращите, би могъл да бъде свободен от подобна подчиненост.


Този факт между другото обезсмисля и оплакванията, че в България виреят единствено десни интелектуални и експертни среди. На левите просто не им беше позволено да водят самостоятелен живот и да излязат на голямата публична арена.


Културата на зависимост, подкрепена от практиката "разделяй и владей"


роди днешната кризисна ситуация. Политическият дебат у нас отдавна се фокусира върху сляпото противопоставяне, вместо върху сблъсъка на идеи с цел тяхното избистряне. А не е възможно противостоящите си страни да дебатират, когато не се приемат за легитимни и всеки подозира другия в нечисти интереси и зависимост.


Липсата на доверие довежда не до нови идеи и решения, а до непрестанни битки и разисквания кой кого мрази повече. От тях полза има единствено задкулисието. То бързо се научи да разпалва враждите и да стимулира враждуващите групи, докато трупа влияние и власт за сметка на гражданите.


Сега, когато общественото доверие във властта окончателно рухна и хората въстанаха, опитът им да изградят среда на съгласие и доверие очаквано не доведе до необходимия по мащаб публичен дебат. Срещу тях веднага бе изградена


Стена от омраза и недоверие, за да не се стига до идеи за изход


Защото въпреки различията помежду си противниците на протеста са обединени от разбирането, че ако той успее, всички те ще останат в миналото. Целта им е да запазят себе си. Подклаждайки недоверие да направят съгласието невъзможно. Има дори хора, които на думи подкрепят протеста, но се опитват да затворят дебата единствено на територията на омразата и личните разправии. И те нямат интерес протестът да успее, защото и те пазят своето място в статуквото – колкото и незначително да изглежда то отстрани.


За неприятелите на протеста е важно усилието за цялостна промяна на властта – в нейната структура и начин на функциониране – да бъде оплюто и опорочено. Така политическата ситуация ще се запази, а хората, вложили време и енергия в промяната й, ще изглеждат наивни, заблудени и глупави.


Протестиращите бързо се ориентираха в тази картина. Това е част от обяснението на онова тяхно поведение, което често втрещява и дезориентира противниците им. Те не излъчват лидери, не учредяват партии, не представят списък с искания. Протестът не оформя колективни тела, защото знае, че това ще улесни критиците му. Ще им помогне да го категоризират и опитомят.


Опаковани и етикетирани, протестиращите лесно ще загубят битката


защото ще се окажат неподготвени на територия, в която политиците и държавата битуват от десетилетия. Поради това статуквото полага неимоверни усилия да представи протеста като колективно тяло с "организиращ център".


Протестът обаче е сбор от индивидуалности. Не вярва на колективността в лицето на партии, синдикати и държава, защото знае, че отговорността е индивидуална и всеки трябва да поеме своята част от нея. Протестиращите дават да се разбере, че самите те са готови за отговорности, далеч по-мащабни от отиването до избирателните секции.


За пръв път отделният индивид настоява да се признае правото му да е равен и дори по-силен от най-голямото колективно творение – държавата. Протестът е важен не само защото показва на властта, че доверието между нас и тях е счупено.


Протестът е уникален - показва, че обществото не е подвластно на манипулация колективност


"Когато говорим за качествата на назначените, аз също имам своите възражения", заяви премиерът Орешарски пред "Уолстрийт джърнъл". Думите му са пример за фрапантно бягство от отговорност и опит за скриване в колективно безхаберие, работещо в услуга на неназована външна воля. Ако министър-председателят като носител на цялата изпълнителна власт по силата на конституцията не е в състояние да изкаже и отстои своите възражения вътре в рамките на собственото си управление, то как тогава да повярваме в способността му да защити нашите интереси? А в едно общество, в което индивидът е по-важен от държавата, всичко зависи от доверието.


Доверието според Франсис Фукуяма е културният ключ към просперитета на една нация. Нивото му в обществото оформя характера на неговите икономически операции и институции, смята той. То е основата, върху която стъпва цялостната среда на общуване и особено диалогът между гражданите и държавата. Например, след като очаква от гражданите си да бъдат съвестни данъкоплатци, държавата има и задължението да гарантира правото на контрол над изразходваните от нея средства.


В този режим на общуване гражданите не изискват привилегии или подаръци от властта. Това, което всеки почтен гражданин желае, е истинност и честност в отношенията. Властта в България не разбира, че мъжете и жените имат нужди, които надхвърлят желанието за печалба. Като членове на обществото те са оплетени в мрежи от разбиране и задължение, казва Фукуяма в книгата си "Доверие: Социалните добродетели и създаването на благоденствие". Тези културни връзки формират и икономическите решения. Най-високата икономическа ефективност не се постига непременно от рационални и егоистични индивиди, а по-скоро от групи лица, които поради по-рано съществуваща морална общност са в състояние да работят ефективно заедно.


Протестът вече постави началото на морална общност


Тя не е нито колективистична, нито йерархична, а се гради от равни помежду си граждани, участващи в общо усилие надхвърлящо личния им интерес. Въпросът е тази морална общност да се разширява, докато започне да включва и институциите на държавата. За постигането на тази цел не са необходими партии или други колективни тела.


Желанието за пълна прозрачност, отчетност и добросъвестно изпълнение на задълженията от страна на държавата не зависи от политически субекти или държавни структури, а от хора. Никоя партия не може да накара чиновника да работи качествено, ако той не е във вече изградена среда на почтеност и доверие. Партиите могат само, след като са спечелили избори и формират правителство, да спускат върху чиновника определени политики за изпълнение. Въпросът с партиите е второстепенен. Важното е от протеста да излезе


Императивен натиск за морал и почтеност


Крайната цел на протеста не е оставката на Орешарски, нито прословутото "представителство" в парламента. Целта е възстановяване на доверието и постигането й ще отнеме години. Това, с което днес можем да се гордеем, е, че постепенно възвръщаме вярата в себе си и чувството за отговорност към бъдещето.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK