© "Изгубената България"
Цар Борис III с децата си Симеон и Мария Луиза пред храма " Св. Александър Невски" на Петдесетница, 1943г. Снимката е предоставена от "Изгубената България".
Седем десетилетия след внезапната смърт на цар Борис ІІІ колкото и да продължават споровете около неговата личност и политика, те имат пресечна точка: когато на 28 август 1943 г. царят внезапно издъхва след петдневно боледуване, българското общество ясно съзнава факта, че развитието на държавата след Първата световна война е неотделимо от делата му. И че България остава без държавен глава пред прага на съдбоносни събития.
Борис ІІІ е роден на 30 януари 1894 г.. Той е първият от четирите деца на цар Фердинанд (тогава княз) и първата му съпруга княгиня Мария Луиза (която умира, когато Борис е на 5 години). През Балканските войни и Първата световна е офицер за свръзка по фронтовете на действащата армия.
Качва се на престола на 3 октомври 1918 г., след абдикацията на цар Фердинанд, когато е на 24 години. България е сред победените държави в Първата световна война, предстои сразяващият Ньойски наказателен диктат, наречен кой знае защо договор, който ще сложи край на възрожденските въжделения за единна държава на българите. Веднага се среща с правителството, а краткото му слово на тази среща е може би най-забележителната реч в новата история: "Отечеството е в опасност, но то няма да загине, казва царят и призовава министрите: Бъдете, госдпода, моите най-откровени съветници! Аз искам да зная всички желания и болки на народа, защото само тъй ние всинца можем да му бъдем полезни."
Ако се обобщи политиката на България след Освобождението, тя се състои в непрестанни усилия за ревизия на разделението от Берлинския договор от юли 1878 г., с който милион и половина българи остават извън пределите на учредяващата се Трета българска държава. Този факт ще предопредели политиката на Княжество и Царство България, ще стане причината за Балканските войни, ще предпостави съюзниците вбъдеще. Причината за разпокъсването на България е всъщност интересът на Великите сили и преди всичко на Русия, на който противоречи създаването в сърцето на Балканите на голяма и силна държава. Която не би била само пешка на шахматната дъска на големите, сред които Русия играе най-значимата роля за съдбата на Балканите, а би пречила на изначалния й имперски стремеж да стигне до проливите.
Младият цар поема държавното кормило в смутно и бурно време и такова ще е цялото му царуване. Войнишкият бунт от 1918, последвалата национална катастрофа и жестокият Ньойски договор са само началото. (По повод интерпретациите, че ние винаги обвиняваме другите за нашите злини, ще припомня какво казва за Версайската система от договори не друг, а главнокомандващият съюзническите войски в края на войната, френският маршал Фош: че с решенията си за съдбата на победените победителите залагат зародиша на следващата война, която ще закъснее само с двайсетина години - оказал се е пророк.)
Да бъде изведена България до стабилно състояние и да бъде решен "националният въпрос" с мирни средства, никога вече с война, само с дипломация - това е, с две думи, политиката на цар Борис ІІІ.
Задачата се оказва неимоверно тежка. Социалните реформи на земеделския лидер Александър Стамболийски, основани на съсловна диктатура и придружени с произвол и безчинства над останалите партии, са първото изпитание, последвано от военен преврат (9 юни 1923) и убийството на земеделския вожд. Болшевизацията на комунистическата партия, която от парламентарна партия се превръща в секция на Коминтерна и вече се командва от Москва, е второто сериозно изпитание. Българска кръв се пролива в братоубийствени метежи, атентати, наказателни акции, индивидуален и масов терор.
Междувременно партиите, които са свалили чрез Военния съюз и ВМРО земеделския режим заради партизанския произвол и корупцията, затъват на свой ред в корупция и партизанщина. Вторият преврат на 19 май 1934 г. ги помита заедно с парламентаризма, а няколко офицери дори проставят ултиматум на монарха "да слуша". Следват събития с невидимото участие на царя, които могат да бъдат определени като мирен контрапреврат, установява се мажоритарен парламентаризъм, но партиите формално не са възстановени - политическите лидери се явяват на изборите от лично име, те се срещат и консултират с царя в лично качество, а историците наричат периода след 1934 г. личен режим на цар Борис ІІІ.
(Как се справя Борис ІІІ описва в доклада си до Вашингтон американският посланик в София Джон Стърлинг през 1935 г.: "Царят доказа още веднъж, че е отличен стратег, човек с политическа мъдрост, самоконтрол и най-голяма способност да се справя с мъчни положения. На 19 май 1934 г. Военната лига и Велчев (полк. Дамян Велчев, един от организаторите на преврата - бел. авт.) го поставиха в безизходно положение. Осем месеца по-късно Лигата стои зад Царя, а Велчев е в мат!"
© Красимир Юскеселиев Панихида за цар Борис трети
Ето как го портретува Борис ІІІ научният сътрудник в Института по история на БАН Николай Поппетров:
"Царят не е патологичен реакционер, още по-малко фашистки водач (както ни учеха в училище - бел. авт.). Не е и страстен поклонник на либерализма. Не крие предпазливостта си към шумни каузи и към идеи, представяни за спасителни. Политическите моди активизират недоверието му. Призивите на партии и правителства за бързи и категорични решения го притесняват. С годините се превръща в умел дипломат и ловък политик. Помагат му вродената любознателност, огромната памет, умението да подходи индивидуално към всяка личност и проблем. Един от дългогодишните му противници, Димо Казасов, признава: "Умееше да скъсява разстояния."
Днес историците са обединени около тезата, че монархофашизъм е вътрешнопротиворечиво понятие и в България такъв режим не е имало. За да бъдеш фашистки водач, трябва да си изградил своя или да си адаптирал чужда, но непременно да имаш идеологическа доктрина. Писаните речи на царя се броят на пръсти, те са кратки и изчерпват откриванията на сесиите на Народното събрание, кратки поздравления към войниците по време на Гергьовденския парад и на Богоявление, когато се освещават знамената. Когато през 1938 г. политиците поискали да отбележат 20-годишнината от царуването му с издаване на неговите речи, съставили една тънка книжка - нямало какво да сложат вътре, за да я направят по-представителна.
Трябва да се добави още, че царят, колкото нерешителен да е понякога, колкото и отчаян да е от унищожителната за общественото здраве партизанщина на партийните водачи, в решителни ситуации показва изключителна активност. "И макар на моменти да не е бил добре обществено приет, той сам с личното си присъствие прокарва пътя към общественото признание", продължава портрета Николай Поппетров. По думите му днес може да се твърди, че царят, особено през втората половина на 30-те години, реализира цялостна програма, която успява да притъпи политическите противопоставяния, да създаде условия за стопански и социален напредък и да задържи колкото се може по-дълго страната от обвързаност с международните конфликти. "
В поредица от изложения пред Министерския съвет и парламента от този период Борис ІІІ се разкрива като човек с широк поглед върху основните стопански и социални задачи. И най-вече проличава категоричното му желание България да не се обвързва в международни конфликти и да не следва леви и десни увлечения. Успешните външнополитически ходове и умението да чака осигуряват блестящия дипломатически успех през септември 1940 г., когато България си връща Южна Добруджа с дипломчатически средства.
Този акт е първата и силно обнадеждаваща ревизия на Ньойския диктат (огромните челни заглавия на вестниците от онези дни с по две удивителни гласят "Първата верига на Ньой падна") и е първото решаване на териториален въпрос на Балканите по мирен път. Заслугата е на балансираната и търпелива политика на царя, коментира неотдавна в интервю за "Дневник" и ректорът на Софийския университет проф. Иван Илчев.
Присъединяването към Оста - големият исторически пасив на царя или мъдро поемане на отговорност за държавата?
България се присъединява към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. След като станаха достъпни за историците дипломатическите кореспонденции и политическите документи на различните страни от онова време, може да се направи изводът, че българската позиция (разбирай на цар Борис ІІІ) както към Германия, така и към СССР, се определя не просто от етнически и исторически сантименти, както някои си мислят, за да си я обяснят по-лесно, а от най-трезва оценка за ролята и мястото на Берлин и Москва в световната политика. Царят не питае безкритична привързаност към Берлин, възможно е и да не е вярвал в победата на хитлеристка Германия, а към Москва се отнася извънредно внимателно и до края на живота си той ще отклонява практическо участие във войната. Тази позиция отразява в значителна степен и нагласите на българското общество през годините на Втората световна война. Така България остава единствената невоювала страна сред съюзниците на Третия райх.
Съюзничеството с Хитлер обаче е сочено и до днес като основният грях и големия исторически пасив на цар Борис ІІІ.
Нека да погледнем конкретните международни условия, в които се намира България. Присъединяването към Оста (Тройния съюз нацистка Германия, Италия и Япония) е подписано от министър-председателя Богдан Филов във Виена в момент (1 март 1941) , когато Хитлер и Сталин са съюзници по силата на пакта за сътрудничество Рибентроп - Молотов от 23 август 1939. Присъединяването е предшествано от дипломатическа кореспонденция с Москва и дори е приветствано от СССР, но тази най-строго пазена тайна от учебниците по история е тема на отделен анализ.
Дотогава България запазва неутралитет, тя на практика последна от присъединилите се държави - Унгария, Румъния, Финландия и Хърватско, се включва в пакта.
Но не само невъзможността за военно противопоставяне на армията на маршал Лист, която се намира на Дунава на път за Гърция, диктува присъединяването - този извод все още се смята за еретичен и се избягва от учените историци.
Освен издействаните от българската страна в договора добри условия за икономиката и търговията, с присъединяването към пакта
българската държава запазва известна степен на суверенитет и възможност за свободно вземане на политически решения
-да, ограничена, но възможност. Благодарение на тази свобода става възможно и спасяването на 50-те хиляди евреи в пределите на държавата. Без да се омаловажават ни най-малко усилията на народните представители около зам-председателя на парламента Димитър Пешев, църквата, българските интелектуалци, всички леви сили, включително комунистите, и най-вече - благодарение на настъпващия обрат във войната след битката при Сталинград. За съжаление не са спасени евреите - над 11 хиляди, от присъединените територии Македония и Беломорска Тракия, които в онзи момент се администрират от България. Може да се спори дали отговорността е и на българската държава, но фактът е за съжаление. И не може да се игнорира.
Предотвратяването на депортацията на евреите с български паспорти вътре в страната "благодарение" на съюзничеството с Хитлер, е големият парадокс на историята. Парадоксът включва и факта, че България единствена от съюзниците на Хитлер успява да опази армията от военно участие на Източния фронт и запазва дипломатическите си отношения с Москва до 5 септември 1944, когато СССР обявява война на България.
Опасенията от съветизация - коренът на царската балансираност
Помните ли Соболевата акция от учебниците по история? Тя заслужава специално внимание, защото отразява като под лупа от какво се е опасявал най-много българският цар. На 2 ноември 1940 в София пристига вторият секретар на съветското Външно министерство Аркадий Соболев с извънредно примамливо предложение. България и СССР да подпишат пакт за сътрудничество и взаимопомощ, с който СССР се ангажира и "ще съдейства категорично и твърдо" да бъдат решени териториалните претенции на Царство България, включително и цяла Добруджа (не само Южна, а и Северна). В замяна СССР предлага "да се обсъди" - само да се обсъди на първо време, предоставянето на СССР на две военноморски бази в Бургас и Варна (в пропагадната кампания на комунистическата партия по онова време, пък и винаги, се е премълчавала тази подробност за базите.) Секретарят Соболев е приет в София - забележете, лично от царя, от министър-председателя Богдан Филов и и от външния министър Иван Попов и изслушан с прекалено любезно внимание. След отпътуването му българската страна сяда да пише извънредно любезен и дипломатичен отказ.
Последват десетки атаки към царя от партийните лидери, че "не сме си върнали цялата Добруджа". Известна е речта на Стойчо Мушанов (Демократическата патия) пред парламента, в която остро критикува правителството, че е предало българите от Северна Добруджа. Неизреченият писмено никъде мотив на царя да бъде отказано приемането в отечеството и на Северна Добруджа, според акад. Марков, е съвсем прост: Северна Добруджа като част от България означава обща граница със СССР. Царят знае какво би означавало това и безмълвно понася партийните атаки: малко по-рано пактове за сътрудничество са подписани от Москва с прибалтийските републики, след което те просто са анексирани от СССР. Това не пречи на левите сили в България да твърдят, че царят безотговорно е отклонил подадената ръка от Сталин, която, ако е била приета,е щяла да предотврати обвързването с Хитлер.
Много наивно, казва акад. Марков. Планът за операцията на Балканите е бил вече приет от Берлин и армията на маршал Лист щеше да мине Дунава на път за Гърция при всички случаи, за да помогне на Мусолини, който търпи поражения от гърците, е тезата на академика.
С две думи
основата на царската политика е да балансира
между двата колоса в Европа към онзи момент - Германия и СССР, по тази причина тяхното съюзничество устройва България. Затова и когато на 22 юни 1941 Хитлер напада Съветския съюз, над двореца в София надвисва погребална атмосфера. Защото най-неблагоприятното за България е да се сбият двата гиганта от "клуба", към който се е присъединила България, водена от свои мотиви . Това ще наложи още по-сложно и рисковано балансиране, за да се провре малкият български кораб невредим през смъртоносните пламъци на световния пожар.
Обявяването на война на САЩ и Англия - въпросът "защо" неясен и до днес
След нападението и разгромяването от Япония на 7 декември 1941 над лежащия на котва в Пърл Харбър американски военен флот, САЩ и Англия обявяват война на Япония. На 11 декември Германия и Италия се включват във войната на страната на Япония. В своя дневник Богдан Филов пише, че на 12 декември посланиците на Германия и Италия в София Бекерле и Маджистрати съобщават на външния министър Иван Попов, че "всички държави, присъединили се към тристранния пакт, трябва да скъсат дипломатическите си отношения със САЩ и да обявят положение на война както на САЩ, така и на съюзника им Англия".
Договорът за присъединяването към Тристранния пакт обаче не задължава България да обяви война в аналогична ситуация. В декларацията на Англия от 6 декември, с която тя обявява война на Финландия, Унгария и Румъния заради "активното им участие на страната на Германия", изобщо не е спомената България. Тогава защо малка България предприема тази екзотична стъпка - да обяви война на двете велики сили, които самите явно нямат намерение да воюват с България, а и България няма такова намерение, щом като посланиците ни в чужбина са инструктирани да наричат войната символична?
Тази символичност коства на страната няколко тежки бомбардировки от англо-американската авиация (която бомбардира и невоенни обекти и мирни квартали), 1 400 жертви и хиляди разрушени сгради... По това време цар Борис ІІІ е вече покойник.
Въпросът "защо" стои неясен и днес. Според дневника на Богдан Филов в онзи момент царят се е намирал в Кричим и решението е взето от правителството, тоест Филов поема отговорността. Странно е, когато се взема такова решение, да го няма царят... Според някои съвременни интерпретатори на историята планът е имал, тъй да се каже, далечна конспиративна цел, не по-малко екзотична от самото олбявяване на символичната война: един ден, ако се стигне дотам нашият голям и верен съюзник да загуби войната, нека бъдат повече вариантите за окупация на България от победителите, а да не е само минаващата най-близко Червена армия... ... Дали този е ключът към загадката, никой не е доказал.
А не можеше ли да не се присъедини България към Тристранния пакт?
Сигурно е можела. Историята не признава "ако", но проф. Илчев казва, че понякога дори на историка му се налага да употреби "ако".
Ще цитирам постинг под статия в "Дневник" от 2008 г., по повод 65-годишнината от смъртта на цар Борис ІІІ.
"Добре, царят отхвърля съюза с Германия, пише анонимният читател с псевдоним "историк". Нацистите окупират България. Борис Трети заминава за Лондон, както постъпиха кралете на другите окупирани държави, и там си кюта на спокойствие, заедно с някакво свое задгранично правителство. В София естествено щеше да се установи марионетно пронацистко управление, кандидати бол. Някаква съпротива срещу окупатора вътре в страната щеше да черпи легитимност от лондонското царско правителство.Паралелно с нея щеше да действа и другата, командвана от коминтерна съпротива, организирана от комунистическата партия. Двете съпротиви щяха да се бият помежду си - за улеснение на окупатора. Който щеше да вършее на воля в България и нямаше да оцелее и един евреин, и един комунист. Срещу тази цена накрая царят щеше да се завърне в София като герой, увенчан със слава от победителите."
Българският цар направи далеч по-тежкия и, както ще се окаже - фатален за самия него избор - да остане начело на държавата в най-драматичния момент, вместо да бъде потупан по рамото от Чърчил!
Резултатът от този избор е, че България преживя опустошителната за Европа война в относителен мир, при спорадична партизанска съпротива, със суверенно до голяма степен държавно управление, с 50 хиляди спасени евреи и положително стопанско развитие.
Това за жалост е постигнато и с цената на компромиси, които могат да бъдат оценени и като позорни - законът за защита на нацията, по силата на който евреи са заселвани в провинцията. Или са изпращани да работят в строителството на пътища (този аргумент - че са нужни като работна ръка, е ползван от царя и външния министър пред Хитлер и немския пиосланик Бекерле в София като мотив за отказа България да се включи в "окончателното решаване на еврейския въпрос". В повечето случаи антиеврейското аконодателство е прилагано от редовите чиновници формално, неохотно, през пръсти, а отношенията между строителите евреи и охраната, видни от архивните снимки в сайта "Изгубената България", са били повече от дружелюбни. Професорите от университета пък направо прегазвали закона - продължили да изпитват студентите евреи и всички те си завършили образованието, казва проф. Илчев. Без това да е опрощение за която и да било държавна политика на дискриминация, пък дори и само написаната.
Каква би била съдбата на България
ако при жив цар Червената армия беше застанала на Дунава и при жив държавен глава на невоювала държава бяха вземани решенията в Ялта от Сталин, Рузвелт и Чърчил?
Каква би била съдбата на самия цар, ако беше останал жив?
Дали т.нар. народен съд щеше да го разстреля? И дали великите сили щяха да замълчат?
Дали Георги Димитров нямаше да прояви съвест, след като е знаел, че царят се е застъпил за тримата подсъдими българи в Лайпцигския процес, на първо място за него като най-личния и най-застрашен коминтерновец?
Този премълчаван десетилетия факт е документиран в спомените на секретаря в българската легация в Берлин по онова време Димитър Шишманов. Цар Борис ІІІ отлага планираното посещение в Германия в началото на 1933 в знак на протест заради арестуването на Димитров, Попов и Танев за поръчителство на палежа на Райхстага. Българите са оправдани от съда заради сериозните алибита, които представили, а съдията по-късно се самоубива. Когато Димитров след процеса минава през българската легация, Шишманов го информирал - "Негово величество се е застъпил за вас, знаете ли" , а Димитров кимнал утвърдително - че знае.
Жестът на Борис ІІІ е израз на царската представа какво значи понятието "Цар на българите" (каквато е официалната титла на българския държавен глава) и какво значи престиж на царството, а не симпатия към комунизма - една държава има достойнство и заслужава внимание, когато защитава своите граждани., дори когато са коминтерновци (и особено тогава). Да, царската представа за "нещата" е различна от нашата!
Дали онези български болшевики, които взривиха църквата "Света неделя" през 1925 г.с цел да убият царя и правителството за да създадат "условия за революция" по указание на коминтерна, щяха да си спомнят, че онези от тях, които отърваха смъртната присъда и бяха осъдени на по 20 години затвор, бяха амнистирани само 5 години по-късно (по повод женитбата на царя), по настоятелното искане именно на двореца с цел гражданско помирение в държавата? И че тази амнистия е прокарана много трудно, с риск от бламиране на царя в парламента? (Те, излезлите от затвора, впрочем заминават за Москва и онези от тях, които оцеляват от сталинските чистки, се завръщат по-късно като парашутисти и подводничари отново да създават условия за революция ...)
Не, не зная каква би била съдбата на цар Борис ІІІ, ако не беше починал внезапно на 28 август 1943. В едно само съм убедена след всичко прочетено от историята: царят никога не би напуснал България, за да потърси лично спасение навън.
И си мисля, че преждевременната му смърт спаси българските комунисти от позора, който щяха да си лепнат вповече, ако бяха разстреляли българския цар.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
