Отмъщение за моя протест?

© Красимир Юскеселиев

Публикуваме текста на писателя Илия Троянов, написан за организацията на писателите PEN (той е член на германския й клон), с негово позволение. Материалът е от сайта на американския PEN център, а преводът е на Манол Пейков.
На 30 септември на Троянов беше отказано влизане в САЩ. В уводната бележка се казва, че
Американският PEN център е изпратил протестно писмо до Държавния департамент на САЩ, както и до Департамента за национална сигурност още на следващия ден. В текста, публикуван на 7 октомври, Троянов разказва за преживяването си на летище Салвадор да Баия в Бразилия.

Беше 8:36 сутринта на 30 септември 2013, понеделник, а аз стоях пред гишето за чек-ин на Американски авиолинии в Салвадор да Баия, Бразилия, с намерение да се кача на полет АА 238 до Маями. От там трябваше да взема връзка – полет АА 1391 до Денвър, Колорадо, където щях да участвам в конференция по Немска литература на учени от Северна Америка. След като служителката на авиокомпанията въведе името ми в компютъра, си пое остро дъх, стана и без каквото и да е обяснение изчезна зад една врата. Малко след това се върна, придружена от друга служителка, чийто ранг очевидно бе по-висок от нейния. Тя ме осведоми на скоростен португалски, след което на също толкова бърз английски, че по съображения на "Гранична сигурност" ("Border Crossing Security") били задължени да информират американските власти в момента на пристигането ми на летището. Попита ме дали може да вземе паспорта ми с тон, чиято любезност просто те лишава от друга алтернатива освен да отговориш с "да", и после се оттегли.

След като почаках няколко минути попитах служителката на гишето за чекиране дали всички граждани с не-бразилска националност биват подложени на подобна специална проверка. Жената отговори отрицателно.

"Вашият случай е специален"

загадъчно промълви тя. Двайсет минути по-късно – по това време вече бях единственият пътник пред гишето – попитах колко често се извършват подобни проверки. "Не често", каза жената, "около веднъж месечно."

Малко след това се появи друг служител с паспорта ми в ръка и заръча на жената от гишето да ми запише данните. Тя ме помоли за валидна ESTA (Електронна система за пътническа оторизация). Подадох й разпечатката, потвърждаваща моя ESTA статут ("Оторизацията одобрена"), както и че съм заплатил таксата. За първи път си дадох сметка, че германските паспорти са космополитни само в дребния шрифт на обратната страница: "Germany". "Allemagne". Нашите власти очевидно приемат за даденост, че думата "Deutschland" се разпознава по целия свят.

Четиресет и пет минути преди заминаване микрофонът изпращя, решението по моя случай бе съобщено и жената рязко и без да влага емоция ме осведоми, че влизането ми в Съединените щати е било отказано.

Причина не беше посочена

Казаха ми да отида в посолството и там да кандидатствам за виза. Както и други служители на Американски авиолинии, тя бе зле осведомена: в Салвадор да Баия няма американско посолство – пък и без това подобно кандидатстване за виза отнема седмици. Значи такава възможност не съществуваше. Истината е, че съветът й прозвуча почти като подигравка.

Един от най-важните и злокобни аспекти на скандала с Националната агенция по сигурност (NSA) е потайната същност на системата. Прозрачността без съмнение е най-големият враг на предполагаемите пазители на свободата. Предишната година в Американското консулство в Мюнхен първоначално, по време на личното интервю, отказаха да ми дадат работна виза, която би ми позволила да заема длъжността гост-преподавател в Университета на щата Вашингтон. Само след протести от страна на университета и след сериозно забавяне в крайна сметка ми бе издадена виза, като междувременно голяма част от срока на преподаване бе пропилян. Тогава също не ми дадоха причина, нямаше коментар, нито получих обяснение. Колкото и пъти да се обаждах все ми казваха, че нещата са в процес на проверка; никой не знаеше колко време ще отнеме това. И не, не можеха да предоставят информация защо съм бил засечен от радара на властите.

Няма съмнение, че моят случай нито е особено изключителен, нито пък е някакъв еднократен инцидент – аз не съм нищо повече от число в машината на един гигантски държавен апарат, който е зает с безброй подобни случаи. И тъкмо този факт говори най-ясно. През последните няколко години публикувах многобройни статии и есета за националните и международни разузнавателни структури, както и книга по темата в съавторство с Юли Це, под заглавие

"Нападение над свободата"

(Angriff auf die Freiheit, 2009). Наскоро бях сред инициаторите на открито писмо до Ангела Меркел (публикувано във Frankfürter Allgemeine Zeitung, 07/26/2013); на 18 септември писмото с повече от 63,000 подписа под него – на което, бих добавил, така и не получихме отговор – бе церемониално представено на Германското правителство в Берлин от неколцина от авторите му при сериозен медиен интерес. Оттогава броят на подписите е нараснал до 70,000.

В момента на връчването на писмото аз бях в Рио де Жанейро, където е избрал да работи американският журналист и автор на критични статии Глен Грийуолд, изправен пред заплахата от масирано сплашване и дори арест в собствената му страна. Едно от първите неща, които видях в Бразилия беше впечатляващата корица на списание с Обама като Терминатор ("OBAMACOP"). Първата новина, която ме посрещна, беше репортаж по TV Globo за това как Националната агенция по сигурност на САЩ си е осигурила достъп до бизнес мрежи, включително тази на бразилската нефтена компания Petrobrás. В Бразилия ми подейства ободряващо фактът, че ми беше спестена уморената риторика относно защитата на човешките права и отбраната срещу тероризма, като за сметка на това, както в медиите, така и в разговорите се разискваха

по-същностни теми: икономически шпионаж, властови интереси и разюздана тайна полиция

Само преди седмица президентът на Бразилия Дилма Русеф отправи ясно предупреждение пред Общото събрание на Обединените нации (единственият държавен глава, който си позволи да го стори).

Повече от парадоксално е, че на един автор, който от години говори за опасностите от следене и за тайната държава вътре в държавата, му е отказан вход в "земята на свободните и дома на смелите".

Това със сигурност не е нищо повече от един незначителен, индивидуален случай: но той е показателен за последствията от една гибелна посока на развитие и разкрива колко наивно е отношението на мнозина граждани, които се самоуспокояват с мантрата "Ами че това няма нищо общо с мен."

Може все още да е така, но примката се затяга. За тези граждани тайните служби все още са само слух, ала в не толкова далечното бъдеще почукването на вратата ще бъде несъмнена реалност.