"Бежанските проблеми" са наши

© Георги Кожухаров

Марина Лякова е доктор по социология с над десетгодишен професионален опит в миграционните изследвания в Германия. Редовен преподавател е в Образователния университет в гр. Карлсруе (Германия) и заместник-директор на Института за трансдисциплинарни социални изследвания в Карлсруе. Много се изписа за така наречените бежански проблеми в България. За "бежанците" се говори изцяло и изобщо, без да се прави разлика откъде произхождат и по какви причини са потърсили убежище в България, смята тя. Ето нейната гледна точка.

Според Женевската конвенция за бежанците от 1951 г. право на убежище във всяка от 147-те държави, подписали документа, имат хората, които са преследвани поради своята "раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическите си убеждения". Правото на защита следва да бъде гарантирано до момента, докато обстоятелствата се променят, т.е. докато получилите убежище обективно не са преследвани в собствената си страна. Условие за предоставяне на убежище е съответният бежанец да се намира на територията на приемащата държава. Сирийските граждани, потърсили убежище на територията на България, несъмнено имат право да го получат, тъй като са жертви на гражданска война. Въпрос е не само на правни ангажименти, а и на хуманност да им го предложим.

Наред със сирийските бежанци обаче убежище в границите на ЕС търсят и хора, които напускат страните си поради причини, за които не се предвижда защита по силата на Женевската конвенция. Те мигрират например вследствие на природни бедствия: наводнения, пожари, суши, урагани и т.н. В още по-често срещания случай хората напускат родните си места поради в буквалния смисъл убийствената си бедност, поради липсата на храна, вода и всякакви условия за препитание. Според дефиниция на Световната банка за абсолютно бедни се смятат хората, които живеят с по-малко от 1,25 долара на ден. Тяхният брой според официалните, а това означава – неизбежно занижени данни, надминава един милиард и половина. Над 800 милиона души по света страдат от системно недохранване. Тези причини, често наричани евфемистично "икономически", същностно обуславят миграционните потоци в Африка, Азия, Латинска Америка, а все по-често и към Европа. Те не се признават от никоя държава или международна организация като условие за даване на убежище. Причината е банална – бедността и недохранването са толкова широко разпространени по света, че няма възможност да се приемат всички нуждаещи се.

Така Европа и в частност България са изправени пред една

практически сложна за решаване и морално нерешима задача

– да "класират" човешкото страдание, за да помогнат на "най-страдащите". В опита си да я разрешим отваряме вратите си пред тези, които загиват от куршумите на един диктатор, но ги затваряме пред умиращите от глад. Едва ли в България може да се намери решение на тази морална дилема. Добре би било обаче да си даваме сметка за нея, когато водим дебати за бежанците и когато обозначаваме втората група имигранти като "нелегални" (каквито според буквата на закона те вероятно са).

Един от сериозните въпроси в българския бежански дебат е за националната сигурност. Пределно ясно е, че тя не може да бъде гарантирана с благотворителност и милосърдие. Но едва ли може да бъде опазена само със строеж на огради по границата и със "затвори за бежанци". Ключът се нарича политики за интеграция на новодошлите.

Първите стъпки в тази посока са

бързи процедури за разглеждане на индивидуалните казуси

даване на статут на правоимащите, както и експулсиране на тези, които нямат правни основания да пребивават на територията на България. Всяко проточване на процедурата по разглеждане на индивидуалните казуси води до удължаване на престоя на пребиваващите в "затворени бежански лагери" имигранти. А безвремието и безперспективността на живота в бежанския лагер са почва, върху която биха могли да намерят развитие всякакви радикални идеи.

В аргументите, които проследих в българския дебат, ми направи впечатление и въпросът защо държавата ни ще храни чужди, след като не може да изхрани собствените си граждани. Той на пръв поглед може да изглежда резонен там, където минималната работа заплата е 310 лв., а минималните пенсии в различните категории не надхвърлят 200 лв. По-детайлното му разглеждане обаче издава популисткия му характер. Разбира се, на такова питане може да се отговори сухо и юридически – България е задължена по силата на международните договори да приеме бежанците от Сирия. Но не само юридически е отговорът. Всички ние имаме морален ангажимент към човешкото страдание независимо от националността, религията и расата му. Грижата за страдащите е ценност, дълбоко залегнала в европейския хуманизъм и в християнската демокрация. Не случайно църквите в Западна Европа са най-активни при приемането на бежанците и грижата за тях.

В този контекст по-резонен ми изглежда друг въпрос –

защо се сещаме толкова рядко за бедните и гладуващи български граждани

И защо сме в очакване единствено държавата да се погрижи за тях? По-малко държава не бива да означава по-малко грижа. Не държавата, а обществото трябва да се погрижи за онези нуждаещи се, които нямат способностите и възможностите да се погрижат за себе си. Защо няма контейнери за стари дрехи по софийските улици, в които да даряваме за всички, които имат нужда, независимо дали са бежанци или не? Защо похвалната акция на една германска търговска верига да купуваме и даряваме стоки за гладуващите сирийски бежанци се провежда тази година за първи път? Нима за първа година има гладуващи и нуждаещи се от помощ в България? Можем ли да бъдем благотворителни към чужденците, без да сме благотворителни към сънародниците си?

Българите често обозначаваме себе си като "толерантни" и се гордеем, че сме "нация, спасила българските евреи" и "дала убежище на арменците". Няма да дискутирам историческата достоверност на тези твърдения. Ако искаме обаче да мислим за себе си като за "толерантни", то основанията за това не бива да търсим в историческото минало, а в живото настояще.

Факт е, че моето поколение никого не е спасило и на никого не е дало убежище. За първи път сега сме изправени пред предизвикателството да го направим.