Ненаписаната биография на Ахмед Доган

© Цветелина Белутова, Капитал

Преди време се изкуших да напиша биография на Ахмед Доган. Тя трябваше да се състои от три части и епилог. В първата част планувах да разкажа за обществения живот на Доган преди 89-та година: от вербуването му за агент на ДС до попадането му в затвора за противодържавна дейност. Във втората част мислех да опиша живота му като лидер на ДПС. В третата част щях да разкажа за живота на Октай Енимехмедов, нападателя на Доган. В епилога на биографията Ахмед Доган и Октай Енимехмедов щяха да се срещнат. Доган щеше да види в своя нападател персонифицираното отмъщение на всички млади турци, които е спечелил с харизмата си и срещу които е писал доноси.

Събрах книги и статии за Доган. Прочетох ги, извадих от тях онова, което ми се струваше важно. Не си направих труда да потърся връзка с героя на биографията. Сигурен бях, че няма да пожелае да се срещнем, пък и образът, който си бях създал, ми изглеждаше по-интересен и по-верен от живия човек. Започнах да пиша. Написах първата и втората част. Преди да премина към разказа за Енимехмедов, прочетох вече написаното. Беше ужасно.

Почувствах се като един герой от роман на Филип Рот, който много иска да ушие палто от кожи на своята приятелка. Хваща улични котки, дере ги, суши кожите, накрая някак ушива палтото. То е твърдо и вони. Е, моят опит да напиша биография на Доган излезе някак като това палто. Беше скована и миришеше лошо на незрялост. Трагедията, която бях замислил, свърши като жалка словесна карикатура.

© Reuters

Минаха няколко месеца. Започна процесът срещу Енимехмедов. Разчу се, че Доган няма да присъства на делото по медицински причини. Изживявал тежко случилото се, бил изпаднал в депресия. Тогава старото ми изкушение да пиша за него отново се обади. Този път обаче се спрях овреме. Зададох си въпросите кое ме изкушава да напиша биография на Доган и кое не ми позволява да го направя. Открих четири причини.

Първо, в обществените си проявления Ахмед Доган е изключително променлив. Затова и за него често се казва, че е човек, направен от живак, че е политически хамелеон, че е фурнаджийска лопата. Аз си го представям като ловец на желания. Той притежава изумителната способност да улавя какво желае обществената среда и да се преобразява в изпълнител на това желание. Тази способност му позволява да се движи с лекота по цялото политическо поле и да сключва съюзи с всякакви играчи. Когато през 1991г. СДС се нуждае от партньор, за да образува правителство, той застава вдясно; когато през 2001 г. НДСВ се нуждае от партньор, за да образува правителство, той застава в центъра; когато през 2013 г. БСП се нуждае от партньор, за да образува правителство, той застава вляво.

Второ, всичко, което Доган казва и върши, е смущаващо двусмислено. Без никакъв срам той подрива традиционните критерии за истина и неистина, за добро и зло. Да вземем някоя от прочутите му фрази. "Имаме си обръч от фирми – те ни финансират, ние им помагаме", казва той през 2006 г. в шоуто на Слави Трифонов. Е, какво означаваше тази фраза? Как да я разбираме? От една страна, казаното несъмнено е безобразен цинизъм. От друга страна, в този цинизъм се съдържа някаква истина. Обаче каква е на свой ред тази истина? Според мен тя отразяваше колкото реален факт, толкова и нещо пожелателно. Доган казва, че около неговата партия има обръч от фирми и същевременно призовава заможните хора, които не участват в обръча, да си дадат сметка, че трябва да участват.

© Надежда Чипева

Трето, в почти всичко, което прави, Доган се явява едновременно деятел и потърпевш. След 89-та година той постепенно ще създаде около себе си мита, че е господарят на обществената истина в България. Ще накара мнозина да вярват, че именно той решава кое как е станало и кое как ще става в нашата страна. Ще накара мнозина също така да вярват, че е неуязвим.

Предполагам, че с времето и сам е започнал да вярва в този мит за себе си. Само така мога да си обясня защо никой не попречи на Октай Енимехмедов да се качи на сцената в зала 1 на НДК и да насочи пистолет срещу главата на Доган. Само така мога да си обясня изпълнените с ужас и изненада очи на Доган при вида на неговия нападател.

И четвърто, невъзможно е да имаш неутрално отношение към Ахмед Доган. Невъзможно е да проучиш делата и думите му безстрастно и обективно. Или ще го заобичаш, или ще го намразиш. Или ще се наредиш сред неговите фанатични почитатели, или сред онези, които го смятат за демон, или – Не дай си боже! – сред онези като Енимехмедов, които първо са го обожавали, а после са го намразили. Самият Доган сякаш напълно съзнателно предизвиква това полярно отношение към себе си с крайните си приказки и неумерения си начин на живот. В същото време обаче крайностите, изглежда, го тревожат. Защо иначе така обилно ще полива върху радикалния си човешки символ гланца на умереността? Почти десет години той ще се занимава научно с проблемите на симетрията и мярата, и повече от двайсет години ще се опитва да ни убеди, че играе ролята на балансьор върху политическата сцена.

© Анелия Николова

Докато мислех върху тези четири причини, разбрах защо се изкушавах да напиша биография на Доган – защото у него присъства най-доброто от демокрацията. Присъства свободата да се променяш. Присъства възможността да се издигнеш от обикновено момче, родено на село, до върховете на държавната власт. Присъства възможността да проектираш собствен свят и да напишеш собствена история.

Разбрах също и защо не можах да напиша тази биография и никога няма да я напиша – защото у Доган присъства и най-лошото на демокрацията. Присъства разбирането, че всичко е относително, че няма разликата между истина и неистина, между добро и зло. Присъства разбирането, че желанията са много по-важни от ценностите. Присъства, най-сетне, разбирането, че човек няма минало и бъдеще, а само настояще.

© Цветелина Николаева