Защо "невъзмутените" у нас са мнозинство?

Бисер Миланов-Петното в характерно състояние

© Юлия Лазарова

Бисер Миланов-Петното в характерно състояние



Текстът е публикуван в портал "Култура":


Може наистина да звучи "абстрактно" и "неясно" какво означава "морал в политиката", но за сметка на това е напълно ясно, при това ясно за всички, какво е цинизъм в нея. Студен, безобразен, превърнал се в типичен неин стил, цинизъм.


След като седмица и нещо "дежурно" се възмущаваха от поредния скандал на политическото недоразумение Волен Сидеров, българските медии съвсем спокойно – вече без капка възмущение – започнаха да ни информират (от свои "вътрешни източници" от Парламента), че последният най-вероятно ще създаде специална парламентарна комисия, която "да проучи случая на летище Варна", та да се произнесе едва след края на работата й по искането за сваляне на имунитета на депутата. Българските медии, казвам, съвсем спокойно ни осведомиха също, че това е измисленият от мнозинството начин да проточи практически до евроизборите своето решение като не си създава така проблеми с партията на скандалджията. Това, повтарям, ни бе съобщено без никаква емоция – като нещо, което и без това е следвало да се очаква, даже с нещо като намигване: "е, то си беше в реда на нещата; кой ще разклаща такова крехко статукво в предизборна обстановка, пък се появи и интригата с Първанов…" "Политиката не е морал, освен за инфантилните студенти" – както ни поучи социологът Кольо Колев.




Известно ли е как всички тези неща отзвучават в онова, което наричат "нацията" ("народът")? Ще кажа: отзвучава като трайна, дълбока, невъзвратима деградация на един от елементите, образуващи националното тяло – солидарността. Щом в една страна отсъстват основните принципи на "правовостта" – равенство на всички пред закона и неминуемост (не жестокост) на наказанието за извършено престъпление – следователно всеки следва да се оправя както може. "Глупците", "аутсаудерите" – понеже нямат дързостта и тарикатщината да се поставят "над закона" – презирайки го (защото виждат, че не се прилага към всички), гледат да го измамят (заобиколят), решителните, "големите играчи" – пак презирайки го, арогантно го погазват и получават за това не възмущение, а завист; накрай – най-слабите го преживяват като репресия, страдат от "подзаконността" си и мразят закона, защото, виждайки се като малцинство, спрямо което само той се прилага, го възприемат резонно като дискриминираща репресия.

Волен Сидеров в ролята на трибун

© Велко Ангелов

Волен Сидеров в ролята на трибун


На някои това, което казвам сега, може да се стори преувеличение. Е, заради някакъв си Сидеров, толкова далеч отиващи изводи… Но не е само Сидеров. Обърнахте ли внимание, че тутакси след като престана да бъде нужен като "лице на контрапротеста", на прословутия Бисер Миланов-Петното ни бе подробно разказана биографията (седем присъди, опит за бягство от затвора, заплахи за убийство и т. н.), а медиите започнаха да наричат "гражданското" му движение – "банда". Само че през летните месеци същият този тарикат бе "гражданин", вестниците ни съобщаваха за идеите, които бил дал на самия вътрешен министър за справяне с "агентите на Сорос" и пак в качеството му на "гражданин" той бе приет от самия министър-председател на републиката Пламен Орешарски. Направо ще кажа, че по своя социален тип г-н Петното въобще не е много по-различен от Волен Сидеров и аз спокойно мога да си представя, че при по-друго стечение на обстоятелствата днес той можеше вече да е "лидер" на партия, а по-късно евентуално и депутат, "златен пръст" и т. н. – въобще "Сидеров номер две". Всички виждат, че вместо това днес той е в ареста не защото в България наказанието за нарушаването на законите е "неминуемо", а защото Петното се е оказал "балама". Какъвто не се е оказал (все още) Волен Сидеров, държащ се досущ като Петното, само че същевременно и крепящ кворума в Народното събрание.


Преди два-три месеца групата за интелектуално реагиране срещу протестиращите (да я наречем за краткост ГИРСП) се захлипна от възмущение по повод мои думи (извадени от контекста им, с фалшифициран контекст) за това, че в София протестира "българското качество". Делял съм нацията, противопоставял съм "качествени" на "некачествени"…


Нацията, уважаеми, отдавна е разделена (и не разбира се от моята скромна персона). Качете се в някое такси (при един от разговорливите таксиметрови шофьори) и чуйте – ако все още имате сетиво за това – дълбокото униние на "обикновения човек", в чиято защита тогава скочихте. Шофьорът с убеденост ще ви каже, че "на Волен нищо, разбира се, няма да му се случи", че "дори да му свалят имунитета, най-много да го осъдят на някаква смешна глоба, докато на такива като нас, ако ударим полицай, не ни мърдат поне шест месеца". И всичко това – което е най-страшното – ще бъде казано без възмущение, без емоция, именно – унило, обречено. По същия беземоционален начин ще ви бъде посочен новопостроения палат на Цветан Василев в градинката на "Кристал", обсловен най-много с особена – между възхищението, завистта и самосъжалението – въздишка: "Ей, голям играч, ей". Ако пък минете покрай някой от новоинсталираните павилиони с надпис Lafka, ще чуете безстрастно-обреченото: "Това е на Делян Пеевски – скоро ще можем да си купуваме цигари само ако пълним неговия джоб".


Това жалко, крепостнически-примирено отношение към "хората над закона" ми се вижда доста по-страшно от "разделението", което внасяли сред нацията протестиращите интелектуалци, които "били проспали безобразието Борисов", а сега смеели да се възмущават.


Наскоро моят колега проф. Александър Кьосев писа, че по-важният въпрос в настоящата ни ситуация е не защо в страната определени хора започнаха да се възмущават и протестират срещу управлението, а защо в нея се оказаха толкова много хората, които не се възмущават, отказват да се възмущават. Бих му отговорил, че липсата на възмущение поначало е присъща не на онези общества, в които поводи за възмущение отсъстват (такива общества в нашия грехопаднал свят комай няма, а и нашето безспорно не е такова). Напротив, ще обърна внимание, че точно в страни, в които очевидно има и благополучие и добър ред, често избухват същински взривове от възмущение. В Германия например не могат да спрат да се възмущават от разкритото плагиатство на техен висш държавник. Във Франция са възмутени дори от съпружеската невярност на своя президент. Защо е така ли? Ами защото в тези страни имат базисното убеждение не просто, че има закони в собствения, правен смисъл на думата, но че има също закони на общественото приличие и тези закони важат за всички. Това, тъй да се каже, е предварителното убеждение там.


Ето защо обаче, в тези общества се възмущават всеки път не когато някой имигрант от третия свят, а когато някой "силен" човек се опита да ги наруши. Как обаче да очакваш възмущение (и масово възмущение) в страна като нашата, в която всички предварително са убедени – знаят го от опит – че практически доказано ударилият полицай ямболски комплексар-националист най-много да плати някаква глоба (след две-три години)? Защото било политически "нецелесъобразно" да бъде разследван и съден "в този момент".


Как да очакваш възмущение в страна като нашата, в която всички и без това, през цялото време са били убедени, че уличеният днес в пране на пари заместник-председател на Парламента на републиката не е и могъл да не бъде "голям бандит", след като въобще се е издигнал до тази позиция? И ако тук, при отсъствието на възмущение, има все пак някакво озлобление, то не е защото, намерил се "нависоко" човек действа "над закона", а защото за мен, за мен – шофьора на такси, безработния от Перник, кварталния пияница от "Люлин", които виждаме, че Волен Сидеров, Христо Бисеров, Бисер Миланов-Петното и т. н. с нищо не ни превъзхождат – не важи сладката безнаказаност, на която те се радват.

Христо Бисеров, когато все още беше в Народното събрание

© Анелия Николова

Христо Бисеров, когато все още беше в Народното събрание


Не-подзаконността, безнаказаността се преживяват като "пълнота на живота", като пределна "социална реализация", от която аз (ние) – подзаконните и наказуемите – сме "незаслужено" лишени. И ето това предизвиква не възмущение към персонажи като гореспоменатите, а някаква амбивалентна емоция между завистта и примирението. Чувствам я непрекъснато и у много от пишещите за тези персонажи български публицисти.


Накрая оставам с въпрос към разните "украшения на българската журналистика": кой собствено ни е довел до това състояние?


… Всъщност, защо ли питам? Ясно е кой: "безотговорната (и инфантилна) наша интелигенция (аз, колегата Александър Кьосев, например)", "Борисов и Цветанов" и най-вече, най-вече: "неолибералните централи извън страната" (последното изречение е шега, почитаеми "украшения").


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK