И цялата природа притихнала (писмо до Радичков от внука)

© Дневник

Здравей дядо! Как си?

Бързам да ти пиша веднага след като разбрах, че нямам телефон – не съм си плащал сметката за последните два месеца и днес са му дръпнали щепсела. Та нямаше как да те набера. Пък и не съм сигурен какъв е твоят телефонен номер.

Нищо, де. Едно писмо няма да ми отнеме чак толкова много скъпоценно време. И ми се струва, че с писмото по-хубаво могат да си говорят хората. Първо, че е някак по-лично, защото няма как непознатите по улицата да те чуят какво дърдориш. Второ – можеш на спокойствие да седнеш пред белия лист и да си подредиш мислите, да видиш хубаво какво точно искаш да кажеш и тогава чак да го напишеш.

Аз малко прибързано пиша, ама нали съм още млад човек и вътре в мене напират емоции и мисли, препускат, пък не мога още, не умея да ги впрегна, да ги подредя като хората и тогава да ги пусна в строй. Те малко се блъскат една друга, искат да се преварят, пък едната да стигне до белия лист по-бързо от другата. Но знам, че ти няма да им се сърдиш и ако се наложи ще се скараш на едната, другата ще помилваш, пък те ще се кротнат пред тебе, ще клекнат и ще ти разкажат всичко дето имам да ти разказвам аз.

Преди малко заваля навън. Сигурно виждаш, че тоя януари се оказа много по-мек от всички останали, от всички, дето ти сам си преживял. Въпреки това небето не се въздържа и пак прокапа.

Преди няколко дни едни хора ме помолиха да им изпратя твой текст, който да публикуват. Нали сега се навършиха десет години от смъртта ти. Звъннах на татко и го попитах кой текст да изпратя. Той веднага ми каза да седна и да набера "Небето прокапа" от "Ноев ковчег".

Аз много я харесах тая книга. Искаше ми се да си тука да ми разкажеш някои работи за нея, които съм пропуснал или не съм забелязал. Но предполагам, че това е твърде много от моя страна. Не мога да искам такова нещо.

Говорихме си преди празниците с едни приятели и те ме разпитваха за тебе какво сме си говорили, дали си ми разказвал някакви интересни неща. Аз трябваше да ги разочаровам като им обясних, че много малък съм бил, когато ти още беше тука и не съм знаел за какво точно да си говоря с тебе. И тогава се замислих, пък и им го споделих на моите приятели, че това е толкова типично за тоя живот, дето го живеем – нещата никога не се подреждат така, както ти очакваш. Защото те очакваха аз да знам някоя премъдра мисъл, която ти си ми завещал специално на мене. Те предполагаха това, защото нали сме семейство. И ето, виж как са се наредили нещата – хем сме били от едно семейство, хем тебе аз никога не съм те познавал.

Не валя много. Само няколко капки удариха силно земята. И всички хора по улицата веднага се втурнаха да се скрият някъде от дъжда. Пък то един такъв никакъв дъжд, един мизерен дъждец, колкото да умие малко прах от улиците.

Ти беше казал в "Небето прокапа", че по маниера на Гришата Вачков си сложил под капчука неговата консервена кутия, след като се е скрил в мъглата. Предполагам, че хората на улицата нямаха под ръка някоя консервена кутия да сложат под капчука, та затова са се разбягали. Пък и дъждът като видя, че няма в какво да капе, удари с няколко капки улицата, пък се отдръпна.

По-рано ходихме до гробищата. Докато седяхме със семейството около камъка с твоето име един човек мина с табелка под ръка. Бързаше нанякъде. Направи ми впечатление табелката, ама не успях да я прочета. Като тръгвахме, видяхме, че я слага на мястото, където беше изходът. На нея пишеше "Не е изход".

Иначе, докато седяхме около камъка, видяхме борчето, което баба Сузи посади. Тя го посади, когато ти си отиде. Ти си го видял сигурно. Леля разказа, че по първоначален план е трябвало да се посади круша дивачка. Но баба Сузи е решила борче да сложи. Хубаво е решила. Сега то се извисява право нагоре към небето и много красиво стои до тебе на пост.

Ти беше говорил за логача как седи на пост до човека. Винаги е до него. И когато дойде време човек да си отиде, той се използва за целия ритуал по изпращането на тоя човек. Забравих как се използва точно. Ти сигурно ще си спомниш.

На борчето е поникнала една шишарка. Само една. Но и тя стои много хубаво. Предполагам, че сме се развълнували, та много внимание й обърнахме. Порадвахме й се, одобрихме я и постояхме още малко.

Аз иначе съм добре. Виждаш, пиша от време на време. Не мога да взема съвет от тебе дали да продължавам да пиша или да спра, докато му е времето. Но пак тая младост в мене много напира и ме кара да правя прибързани неща.

Като това писмо. Него не съм го мислим твърде дълго. Хрумна ми да го напиша и ето че сега пак мислите се предреждат да се появят по-първи на листа.

Сещам се за много работи, дето си ги говорил. Сещам се за гробовете на шаманите в Сибир, които не са под земята, ами са по дърветата, за да може духът им по-бързо да се извиси.

Сещам се и за още нещо, дето беше казвал - как като че ли светът е изгубил всякакъв ред и съществува в хаоса. И как ти е направило впечатление, когато някакъв човек на село починал. Той бил стопанин на къщата. И домашните му го изнесли на двора да го измият. Върху една стълба положили тялото, сложили един голям котел да заври водата и цялата природа, като видяла стопанина на къщата в двора, притихнала.

Ще ме прощават домашните, ако и на тях им се струва прибързано това писмо. Дано не ми се сърдят много, че и тях ги споменавам прибързано. Пък те сигурно много хора, които и двамата не познаваме, ще го прочетат. И като го прочетат, като си помислят и се сетят и те за тебе, ще ги разпръснат и своите мисли в пространството, пък каквото им е останало в главата от това писмо току-виж стигнало до тебе.

***
Днес (21 януари) се навършват 10 години от смъртта на писателя Йордан Радичков.