Спасителят на паметта, убиецът на паметта

Димитър Иванов - началник от бившата Държавна сигурност, като колекционер

© Цветелина Ангелова

Димитър Иванов - началник от бившата Държавна сигурност, като колекционер



Понеделник, 3.02.2014 г., предаването "История.BG" по БНТ1. Темата на предаването е Стефан Стамболов. Пропуснал съм началото, гостите вече са представени и очакват започването на разговора. Водещият обаче нещо се суети. Единият от гостите, Андрей Пантев, не може да седне на стола си. Столът е твърде висок и когато историкът прави опит да се покачи на него, той застрашително се накланя назад. След втория неуспешен опит друг от гостите, Веселин Методиев, се втурва да му помага. Столът най-сетне е нагласен и Андрей Пантев сяда внимателно в него. След малко ще се отпусне и знакът на историческото достолепие ще се разлее върху тялото му. Съседът му обаче, който му е помогнал да седне, ще остане до края на предаването напрегнат. Когато му дават думата, той изглежда необичайно колеблив. Докато говори, все едно нещо го боде и спъва. Когато камерата се измества вдясно, виждам кое е то.


Вдясно от него стои Димитър Иванов. Припомням накратко кой е той и какви са външните белези на свързаността му със Стефан Стамболов. Автор е на дисертация за публицистичната дейност на Стамболов, защитена през 1996 г. През 2005 г. публикува книга със заглавие "Стефан Стамболов – от перото до ятагана" (Димитър Иванов е написал и нова книга за него - "Лидерът Стамболов", която представяше и в ефира на "Нова тв" във "Всяка неделя" и в "Тази неделя" на Би Ти Ви - бел.ред.). Основател е на институт по теория и практика на лидерството (каквото и да означава това?!), който носи името на Стамболов. Това е. Другото, което пише в биографията на Иванов, няма нищо общо с живота на един истински патриот и никак не е за историческата витрина. От 1976 до 1989 г. Иванов прави кариера в ДС. Започва като разузнавач и завършва като началник на Шести отдел на Шесто управление – онова, което отговаря за борбата с идеологическата диверсия. След падането на комунизма се преобразява в бизнесмен, издател на вестници, колекционер на антики и университетски преподавател. Известен е с прякора Митьо Гестапото.


Димитър Иванов повече от десет години работи в система, която си е поставила за основна задача да манипулира истината за миналото и настоящето и да контролира онези, които мислят и пишат за нея. Тогава какво, по дяволите, прави този човек в едно предаване, чиято цел е да събуди желанието за една по-цялостна историческа истина? Отварям страницата на предаването във Facebook, за да видя реакциите на хората. Двама-трима вече са се възмутили яростно от присъствието на Иванов. Понеже нямам профил и не мога да коментирам, пускам коментари от профила на жена ми. Тя, т.е. аз припомням, че преди няколко дни е бил честван денят на жертвите от комунистическия режим и че на този фон поканата на Иванов изглежда цинична. Дали водещият, който хвърля по един поглед в своя компютър и оповестява какво коментират зрителите, ще обърне внимание на този цинизъм? Дали някой от участниците, които със сигурност знаят кой е Иванов и може би някога са имали вземане-даване с неговия отдел на ДС, ще го направи?




Нищо такова не се случва. Водещият любезно подава правилните въпроси, експертите пък, както се очаква от тях, се придържат към Стамболов. Никой не смее да мръдне встрани от темата. Затова мърдат в нея. Изкушава ги многоликостта на Стамболов. Бил хайдутин, бил хъш, бил опасен за революционното дело скандалджия, безочливо си бил плюл на петите след Старозагорското въстание, бил русофил, после станал русофоб, бил страстен демократ, после станал диктатор и пр. Тази многоликост обаче е за участниците в разговора нещо външно, само сложен чужд портрет. Тя е знание, което не ги засяга лично, не докосва собствената им многоликост. Те могат да обожават и да осъждат Стамболов, но това обожание и осъждане е някак си през стъкло. Те не разбират себе си чрез него. Предаването съвсем спокойно ще се изтъркаля по повърхността на тавтологията, че миналото е минало, а настоящето - настояще.


Докато беснея пред телевизора и трупам спам във Facebook, жена ми ме тресва с въпроса дали ако зависеше от мен, аз бих поканил Димитър Иванов в това предаване. Отговарям, че бих го поканил. Но не бих го оставил да говори за историята на България тъй, сякаш той самият е прелетял на ангелски криле над живота си в тази страна. Щях да го попитам как сложната личност на Стамболов се съотнася с неговата сложна личност? Как така той, човекът на репресивния ред, издига в култов образа на човек, който през половината си живот се е занимавал със събаряне на реда? Бих го попитал дали ролята на историк и колекционер, която е облякъл през последните двайсет години, наистина замества изгубената роля сред господарите на историческата действителност? Дали да проучваш истината за миналото е същото като да разполагаш с възможността да манипулираш истината за настоящето?


Всъщност не знам дали бих се обърнал към него с такива въпроси.


Защото си давам сметка, че появата на Димитър Иванов в едно що-годе нормално публицистично предаване не е обикновен гаф. Тя означава и нещо повече. Означава, че докато вече повече от двайсет години настояваме за разкриване на всички истини, свързани с комунистическия режим, докато постоянно се връщаме на необходимостта от лустрация, бавната обществена амнезия почти е свършила своето. Изглежда, задава се краят на възможността да се разграничим категорично от злото на комунистическия режим. Задава се онзи момент, след който неговите грозни лица и образи няма повече да предизвикват гняв, а само напрежение и досада. Задава се онзи момент, в който ще си затворим очите за факта, че комунистическият агент се е превърнал в благоприличен буржоа. Че сякаш Гьобелс спокойно се е превърнал в някой от героите на Томас Ман. Че убиецът на паметта се е превърнал в спасител на паметта.


В крайна сметка това е най-неприемливото в случая. Просто не мога да приема един професионален убиец на паметта днес да се представя за професионален спасител на паметта. Не мога да приема, че този човек, който е обучен да изтрива миналото, днес с истинско благородство ще събира неговите следи. И не мога да го изслушвам спокойно как коментира Стамболов. Не защото последният е светец и светиня, а защото коментиращият не разбира, че символът на Стамболов и неговият собствен символ, макар и сходни по сложност, напълно се изключват по смисъл.


За нас Стамболов е най-вече онзи българин, който пренася идеалите на неосвободената, възрожденска България в политиката на свободна България. Онзи българин, който спи върху масата с телеграфа, докато двете разделени Българии се съшиват. Онзи българин, който без колебание обръща носа на страната ни към модерна Европа. Той е онзи българин, който най-много заслужава да бъде човешкият знак за прехода между "преди" и "после" в нашата история.


Хората като Димитър Иванов са символ на пропиляно време в преход без преход. На време без истинска история и без истинско усещане за настояще. Те са символ на липсващата граница между "преди" и "после", на размазаната граница между зло и добро, между истина и неистина. Символ са на способността да се мимикрира и да се оцелява, ако трябва и много дълго, върху някакъв ръб. Символ са на уморено, плаващо в досада, изнежено общество. На общество, което не може да се ядоса, да се разгневи, да изпъди хората, които просто не трябва да му се мяркат пред очите. Символ са на лесното окичване с титли и звания. Символ са на натрупания обществен фалш, на празното говорене за непразни неща. Символ са на това как паметта се превръща в главоболие.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK