Оксфорд или Институт имени Плеханова (защо няма да има дебат за висшето образование )

Откриване на новата учебна година в Аулата на Софийския университет "Св. Климент Охридски"

© Анелия Николова

Откриване на новата учебна година в Аулата на Софийския университет "Св. Климент Охридски"



Две вълни университетска окупация, поява на стратегия за висшето образование в портала на Министерството на образованието и науката (МОН), обсъждане на класацията на университетите... Изглежда да е време за голям обществен дебат по висшето образование.


Че е време – време е. Но точно тази дискусия няма как да се състои. Причината не е в това, че цялото обществено внимание е фиксирано върху непреставащите безобразия в управлението и политиката. Истинската причина е, че дори обществото да можеше да се фокусира върху висшето образование, обсъждане пак няма как да стане. Не са налице нито базисните условия, нито – необходимите за дебата дискутанти.


Да започнем с тях. Слушаме доцентка от СУ, която по радиото заклеймява втората университетска окупация: "Това е покушение срещу държавата. Защото университетът – това е държавата!".




Това съждение би било напълно неразбираемо в Оксфорд, Кеймбридж, Хайделберг, Йейл, Харвард, Станфорд и дори – в Сорбоната. Съзнателно споменавам само университети от световните топ-20 - онези, които от столетия задават стандартите. Поради което са в топ-20. За разлика от СУ или Институт имени Плеханова в Ташкент, например.


Съждението "университетът = държавата"
е неразбираемо за големите средища на интелекта


защото там знаят нещо много важно. Университетът като явление се е родил столетия преди появата на сегашните държави. И най-вероятно ще ги надживее. Работата на Университета е коренно различна  – на моменти точно противоположна – от работата на държавата. Защото Университетът дава знания и възпитава духа, а държавата просто поддържа контрол и разпределя ресурси. Затова всяка уважаваща себе си революция минава и през Университета – защото там, при знанието и при духа, се кове новият обществен договор и се отбранява свободата, постоянно заплашвана от държавата.


Там, в Университета, всичко е подчинено на изпълнението на мисията на европейската цивилизация – създаването на условия за независим живот. Така е било при Платон и Аристотел, Нютон и Хобс, Ръсел и Попър, Бърлин, Тейлър... да не продължавам, че ще стане телефонен справочник.


Така е "на Запад", където горецитираното съждение на СУ-доцентката не само не е разбираемо, но и е в такъв лош вкус, че завинаги би й затворило вратите към приличното общество. На Изток не е така.


С формулата "окупация на университета = покушение срещу държавата"
биха се съгласили в Москва и Минск, Псков и Пхенян


Волгоград и Вологда, Душанбе и Донецк, Алма-Ата и Ашхабад, Ташкент и Тонкин. Тук на Изток, университетите са "висши училища", създадени от държавите за производството на "кадри" за самите тях.


Дейността на висшите училища в тази част на света е да произвеждат професионално компетентни изпълнители – т.е. зависими индивиди, годни да изпълняват заповедите на горестоящите и напълно неспособни да водят независим живот.


Затова "на Изток" няма Платон, Аристотел, Хобс, Лок, Мил, Попър, Бърлин... Няма, защото няма как да има.


Къде сме ние?


Ако слушаме гласовете на СУ-преподавателите, доминирали ефира при втората окупация – твърдо "на Изток". Освен идентификацията на университет и държава, буди недоумение твърдението: "Университетът не е място за политика..."


Моля? Политиката, това е обсъждането на – и работенето за – общото благо на гражданите на полиса. Това знаем още от Аристотел и, по дяволите, за изминалите 2 300 години все можеше да бъде усвоено. Защото, веднъж усвоил Аристотел, няма как да твърдиш, че на територията на Университета няма място обсъждането на общото благо на гражданите. Ако този въпрос няма място там, къде му е мястото? И откъде да се появи нашият роден Аристотел, Хобс, Лок, Мил (и т.н.) ако в Университета такива въпроси нямат място?


Че студентите не бива да имат отношения с политиката разбираме и от министъра на просветата Клисарова. "Университетът не е място за политика", споделя и тя по радиото; след което веднага се възмущава, че след като повече от месец Стратегията за развитие на висшето образование стои на страницата на министерството, не са се намерили студенти, които да изразят своето становище по нея.


Как, пардон, да очаквате от студентите да обсъждат документ на държавата,
след като сте им забранили да се занимават с политика?


Или едното, или – другото. Или ги окуражаваш да бъдат активни и независими – и тогава имаш активно обсъждане на стратегиите си. Или ги удряш през пръстите всеки път, когато изкажат позиция, поради което нямаш активно обсъждане от тяхна страна. Няма как, хем да ги биеш през пръстите, хем после да искаш активност. Защото не си ги направил граждани, а – поданици, зависими от капризите на висшестоящите.


Толкова за деятелите на дебата за образованието. На едните им е забранено да се намесват в политиката, а другите обитават менталния свят на великата евразийска степ, където не се дискутира, а се изпълняват заповеди. Кой да дебатира?


Да видим сега, има ли какво да се дебатира? Отваряме прословутата Стратегия за развитие на висшето образование, поради чието не-обсъждане министърката е обидена на студентите. И очакваме да видим – най-малкото – какво мисли МОН, че е целта на висшето образование, до каква степен тя в момента се постига или не; а сетне очакваме да научим, какво предлагат министерските експерти, за да се изпълнява целта на висшето образование по-добре. Пък барем някой ден някое българско висше училище влезе в световните топ-500.


Още на старта МОН дава недвусмислена заявка, че се намира в света на "висшите училища" и "кадрите за народното стопанство", а не – в света, в който Университетът подготвя човека за воденето на независим живот, активност, любопитство, свободен избор и отговорност за себе си и хората около себе си.


Според МОН, целите на реформаторското усилие са:


- подготовка на проактивни, иновативни и мотивирани специалисти;


- успешна професионална реализация на завършващите студенти;


- високи и приложими резултати от научните изследвания в икономиката;


- растяща конкурентоспособност на висшето образование и икономиката на знанието в европейски и глобален контекст.


Това, разбира се, описва механотехникум, занаятчийско училище или отраслов институт
и няма нищо общо с онзи Университет


който съществува "в европейски и глобален контекст" – и с който нам е поставена целта да се конкурираме. Няма как обаче да се конкурираш с мерцедес, ако чертежите са ти за производството на вартбург.


Някак все си мислих, че този урок е усвоен още от напълно обреченото усилие на социализма да "настигне и надмине" капитализма чрез имитацията на индустрия. Ти можеш да имитираш индустрия, но няма да си индустриална държава, ако обществото ти не е стъпило върху инициативата на свободни и уверени в себе си хора.


В сферата на висшето образование това е особено фрапираща грешка, заложена в самия фундамент на типичното за България мислене: как искаш да настигнеш онези, които култивират свобода и независимост, след като никъде не си си поставил за цел да правиш същото? Производството на "кадри" може да се мисли като аналог на производството на картофи; производството на независими хора обаче по нищо не прилича на растениевъдството.


В раздела на Стратегията, посветена на насъщните проблеми, никъде не се споменава основният, крещящ, видим от космоса проблем: че


образованието у нас произвежда уплашени и зависими,
а не – уверени в себе си и независими хора


Зависимите хора нищо ново не могат да измислят; това могат само свободните. А умението да си свободен също се преподава – поне така правят онези, с които трябва да се конкурираме.


В крайна сметка разбираме – защото е болднат – че основният проблем е липсата на пари. Ще рече: дайте достатъчно пари – ето ви модерна европейска страна. Да, ама един от големите модернизатори на 20-ти век, Маргарет Тачър, още преди 40 години отбеляза, че нито един проблем не можеш да решиш, ако само го замеряш с пари. По което веднага разбираме, че тя е продукт на Оксфорд, а не – на Институт имени Плеханова, например.


Срамежливо скрито в скоба остава единственото смислено съждение в Стратегията: "решително внасяне на световно измерение в българската образователна система". Това обаче остава да виси, самотно като хайку. Никъде не ни се казва, кое е "световното измерение". За Оксфорд ли говорим, или за Омск? В какво се крие това световно измерение? Кои са неговите елементи, компоненти и условия за съществуване? Кое точно ще внасяме и как изглежда решителността в този процес?


По-нататък, отново без обяснение, се говори за "българска специфика", която изисквала еди-какво. Ама – коя е тази специфика? Пречи или помага? Риск ли е или възможност? Дори Ислам Каримов, несменяем президент на Узбекистан, чиято любима тема е "националната специфика" любезно ни обяснява, какво има предвид: че в поверения му -стан няма как да има свобода на словото, либерална демокрация, човешки права и пр. неща, защото те не са "национална специфика".


Из дебрите на Стратегията има, тук-таме по места, полезни съждения от техническо естество – например, разделянето на академичното от стопанското ръководство на висшите училища. В големите Университети са на този принцип от има-няма 900 години, но все пак е добре, че и нашите са се сетили. Друг е въпросът, че няма да го направят. Защото, докато академичното и стопанското ръководство са слети, висшите училища са онова, което е удобно за всички – феодални структури, произвеждащи зависими и уплашени от живота индивиди, комуто е забранено да обсъждат политиката, докато са на територията на тези училища.


Към края на Стратегията на МОН, тонът на повествованието става по-тържествен. Човек започва да се надява да се натъкне на нещо по-възвисено от прочетеното дотук – на някакъв заключителен акорд, който да измие вкуса от поредния чиновнически документ, писан с досада от продукти на "висшите училища". И, не щеш ли, акорд има – стратегическа цел, болдната и ъндърлайната, та да се откроява. Ето я:

превръщане на България в силен и привлекателен регионален център на европейското висше образование в Югоизточна Европа.


А? България на три морета? Нация техническа? Да настигнем и задминем? За години да направим онова, което други народи са правили за векове?


Постигането на подобен статут, разбира се, може да бъде един от продуктите на някаква преди това постигната цел – а не самата цел. Все едно, преди да започнеш ремонт, да си поставиш за цел не "да си направя къщата удобна и евтина за поддържане", а – "да си направя къщата такава, че да ми завиди Вуте".


В модерния свят, първата крачка по пътя напред е винаги – дискусия. Сблъскване на гледни точки, постигане на съгласие, реализиране на съгласието, оценка на резултата. Затова дискусии трябва да има постоянно и за всичко. Без дискусия има само имитация – на образование, на икономика, на демокрация, на държава. И, разбира се, дискусията за образованието е една от най-важните.


Но днес, "тук-и-сега" (по Кант) тя не може да бъде проведена. Няма какво да се обсъжда; и няма с кого то да бъде обсъдено.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK