За охлюва в бирата и дълга на медиите

За охлюва в бирата и дълга на медиите

© TEDx



След успешна кариера на кинопродуцент на такива заглавия като "Мисията", "Огнени колесници" и "Среднощен експрес", 10 оскара, 25 награди BAFTA и "Златна палма" от Кан лорд Дейвид Пътнам се оттегля от индустприята през 1998г. и се отдава на обществена дейност, свързана с образованието, околната среда, творческата дейност и медиите. В продължение на 7 години (2002-2009) е ръководител на британското поделение на UNICEF.


В лекцията си в Лондон миналото лято за TEDxHousesofParliament той повдигна важен въпрос за състоянието на медиите в днешния свят - дали имат морален дълг да създават информирани граждани, или са свободни като всеки бизнес за преследват печалбата с всички законни средства.


Идеята му как да се балансират тези интереси не допада на всички, включително защото има известен риск обществото да разчита на някого да го информира. Други смятат, че по-голямата опасност са гражданите, които предпочитат да си останат неинформирани - умишлено или поради небрежност.




Ще започна, ако ми позволите, с историята за охлюва от Пайсли.


Вечерта на 26 август 1928 г. Мей Донахю взела влака от Глазгоу до Пайсли на 7 мили източно от града и там в, "Уилмидоу кафе", пила шотландски флоут - смес от сладолед с джинджифилова бира, който й купил нейният приятел. Бирата била в кафява непрозрачна бутилка с етикет "Д. Стивънсън, Глен Лейн, Пайсли". Тя изпила малко от флоута, но когато изляла остатъка от бирата, в чашата на повърхността изплувал разложен охлюв. Три дни по-късно тя била приета в Кралската болница на Глазгоу с диагноза остър гастроентерит и шок.


Делото "Донахю срещу Стивънсън", което последвало, създало важен правен прецедент: Стивънсън, производителят на бирата, бил сметнат за отговорен към Мей Донахю, въпреки че между двамата не е имало договор и тя дори не е била купувач на напитката. Един от съдиите, лорд Аткин, описва мотивите си така:


"Трябва да проявявате загриженост да избягвате действия или пропуски, които бихте могли да предвидите, че ще наранят някой до вас."


Човек се чуди без това задължение за проява на отговорност колко ли хора щяха да страдат от гастроентерит, преди Стивънсън в крайна сметка да фалира.


Не забравяйте за историята с плужека от Пайсли, защото тя представлява важен принцип.


Миналата година "Хансард съсайъти", неправителствена благотворителна организация, работеща за засилване на парламентарната демокрация и по-активното участие на обществото в политиката, публикува заедно с годишния си обзор на политическата ангажираност и едно специално приложение, посветени изцяло на политиката и медиите. Ето няколко от потискащите заключения:


- таблоидните вестници не помагат за политическата активност и гражданската позиция на читателите си в сравнение с онези хора, които изобщо не четат вестници


- четящите единствено жълта преса е два пъти по-вероятно да гледат негативно на политиката, отколкото тези, които не четат вестници


- те не само са по-малко политически ангажирани, те консумират медии, които подхранват негативната им оценка за политиката и така допринасят за едно фаталистично и цинично отношение към демокрацията и ролята им в нея.


Едва ли някой се изненадва, че докладът заключава в този смисъл, че пресата и особено таблоидите не отговарят на важната си роля в една демокрация.


Съмнявам се, че някой в тази зала сериозно би оспорил подобно твърдение. Но ако в "Хансард" са прави, а това обикновено е така, то имаме много сериозен проблем.


За охлюва в бирата и дълга на медиите

© TEDx


След охлюва от Пайсли и особено през последните десетина години много се теоретизира около принципа "задължение за отговорност" (duty of care) и връзката му с множество аспекти на гражданското общество. Най-общо казано, този принцип действа, когато индивид или група индивиди предприема дейност с потенциал да накърни някого физически, психически или икономически. Той се прилага в съвсем логични сфери като загрижеността ни за децата и младите, към възрастните и немощните. Рядко той е използван в също толкова важни спорове около нестабилността на сегашната ни система на управление, в смисъл че честността, точността и безпристрастността са основни за процеса на изграждане и вкореняване на една информирана и предполагаща участие на гражданите си демокрация. Колкото повече си мислите за него, толкова по-странен е той.


Преди няколко години имах удоволствието да открия ново училище в Североизточна Англия. Учениците го бяха прекръстили на "Академия 360". Във впечатляващото остъклено антре на сградата на стената бяха изсечени прочутите думи на Марк Аврелий:


"Ако не е истина, не го казвай; ако не е правилно, не го прави".


Директорът ме видя, че съм се загледал, и каза: "О, това е девизът на училището ни".


Връщайки се с влака в Лондон, не можех да си го избия от главата. Продължавах да мисля наистина ли са ни били нужни над 2000 години, за да приемем тази мисъл като най-малкото, което можем да очакваме един от друг. Не е ли време да разработим концепцията за "задължение за отговорност" и да я разширим с включването на загриженост към нашите споделени, но все по-застрашени демократични ценности? В крайна сметка отсъствието на такова "задължение за отговорност" в много професии може много лесно да се сравни с обвинения в небрежност. 


В този смисъл можем ли да приемаме мисълта, че в действителност сме небрежни към състоянието на собствените си общества и ценностите, нужни за скрепяването им? Може ли някой с ръка на сърце на заяви, че същите тези медии, за които пише "Хансард", са проявили достатъчно грижа да избягват да се държат по начина, който е можело да предвидят, че ще подкопае и накърни нашето крехко демократично устройство?


Ще има и такива, които да твърдят, че така много лесно можем да се плъзнем към цензура, по-скоро към автоцензура, но аз не приемам този аргумент. Би рябвало да е възможно да се балансира свободата на словото с едни по-широки морални и обществени отговорности.


За охлюва в бирата и дълга на медиите

© TEDx


Ще ви обясня как може да става това, като взема пример от кариерата ми на човек в киното. През цялото време не съм приемал, че създателят на филми трябва да поставя работата си извън или над това, което смята, че са достойният набор от ценности на собствения си живот, на семейството си и на бъдещето на обществото, в което всички ние живеем. 


Бих отишъл още по-далеч. Един отговорен автор на филми никога не бива да обезценява работата си, като я сваля под нивото, което представлява светът, в който те самите биха искали да живеят. Лично аз смятам, че от хората в киното, журналистите и дори блогърите се изисква да отговарят на обществените очаквания, идващи от комбинирането на силата на техните медии с професионалните им умения. Очевидно това не е "задължение за отговорност", но за надарения автор в киното и за отговорния журналист или блогър то е нещо абсолютно неизбежно.


Винаги трябва да помним, че идеята да личната свобода и нейният партньор - творческата свобода, са относително нови в историята на западните идеи и поради тази причина често са подценявани и могат лесно да бъдат пропилени. Това е награда, която леко се губи, а след като я изгубим, след като се предадем, може да се окаже много, много трудно да си я върнем. 


Първият рубеж на защитата й трябва да бъдат собствените ни стандарти, а не наложените ни от цензурата или от закони:


нашите собствени стандарти и собствената ни честност


Честният ни подход към тези, с които работим, и собствените ни стандарти, докато действаме в рамките на това общество. 


Всички тези стандарти трябва да бъдат част от устойчивия дневен ред на обществото. Те са част от колективната отговорност, от отговорността на артиста или журналиста да подхожда към света такъв, какъвто той в действителност е. В същото време трябва да има и отговорност на управляващите обществото - и те да погледнат реалността в очите, а не да се изкушават да злоупотребяват с причините за недъзите й.


За охлюва в бирата и дълга на медиите

© TEDx


Да, през последните години стана кристално ясно, че подобна отговорност до голяма степен не проявяват значителни сектори от медиите. В резултат на това в западния свят опростенческите политики на партиите на протеста и тяхната атрактивност за масово разочаровани и застаряващи избиратели, както и апатията и вманиачаването по тривиалните неща, характеризиращи част от младежите - всичко това, взето заедно, плюс други сходни съвременни аномалии заплашват да изсмучат живота от активния и информиран дебат и ангажираност. Подчертавам - "активния"!


Най-запалените либертарианци може да твърдят, че случаят "Донахю срещу Стивънсън" трябва да не се използва повече в съда и че Стивънсън така или иначе е щял сам да фалира, ако е продължавал да продава бира с охлюви в бутилките. Но смятам, че повечето от нас приемат, че една малка роля на държавата за налагането на "задължение за отговорност" и че ключовият израз тук е "в разумна степен".


Съдиите би трябвало да питат дали в разумна степен е проявена загриженост и отговорност и доколко са предвидили последиците от своите действия. Далеч съм от това да се дава на държавата прекалена власт, но бих искал именно един такъв


тест за здрав разум да бъде приложен към онези в медиите, които задават тона и съдържанието на голяма част от демократичния дискурс.


За да функционира, демокрацията се нуждае от разумни, мислещи мъже и жени, които да отделят малко от времето си да разберат и дебатират трудни и понякога сложни въпроси. И да го правят в атмосфера, нуждаеща се от такъв тип разбиране, който да води ако не до съгласие, то поне до продуктивен и приложим компромис.


За охлюва в бирата и дълга на медиите

© TEDx


В политиката става дума за избиране и с направения избор политиката се свежда до подреждане на приоритетите. Става дума за помиряване на противоречащи си предпочитания, където и когато е възможно, на базата на факти. Но ако самите факти са деформирани, резултатите най-вероятно ще донесат само нови конфликти с всички неизбежни проблеми и стрес, през които обществото ще трябва да премине. 


Медиите трябва да решат - дали виждат ролята си като раздухващи конфликти или като информатори. Защото накрая всичко опира до комбинацията между доверие и лидерство.


Преди 50 години президентът Джон Кенеди произнесе две епохални речи - за разоръжаването и за гражданските права. Първата доведе до Договора за забрана на ядрените опити, а втората - до Закона за гражданските права от 1964 г. И двете са огромен скок напред.


Демокрация, която е предвождана добре и е добре информирана, може да постигне велики неща, но има едно предварително условие.


Трябва да имаме доверие, че хората, взимащи решения, действат в най-добрия интерес - не личния, а на всички.


Нуждаем се от варианти, основани на факти и ясно представени, а не от това шепа мощни и потенциално манипулативни корпорации да преследват собствения си тесен интерес. Нуждаем се от точна, непредубедена информация, за да правим сами преценка.


Ако искаме децата ни и децата на децата ни да живеят достоен и пълноценен живот, трябва да прилагаме до максимално възможния предел "задължение за отговорност" в името на една жизнена и, да се надяваме, дълголетна демокрация.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK