Бойко Борисов - политик по природа

© Георги Кожухаров

Преди една година на тази дата - 20 февруари, премиерът Бойко Борисов изненадващо подаде оставка пет месеца преди датата за редовни парламентарни избори. 

Решението дойде на четвъртия ден след многолюдните антиправителствени протести в страната, които завършиха с 15 ранени при сблъсъци между полицията и демонстрантите. Предната вечер Борисов беше обявил, че няма намерение да сдава властта. Промяната в позицията си обясни така: "Вчера заявих, че държавата ми е по-мила, но нямаше пролята кръв. Не полагам асфалт, за да се лее кръв по него и мирни граждани да се избиват помежду си. Днес заявявам отново, че държавата ми е по-мила и затова подавам оставка." 

"Дневник" публикува отново портрета на Бойко Борисов с автор Петя Владимирова, който търси отговор на въпроса защо се случи това.

Било е август 1999. Неделя, на работа съм във вестник "Демокрация". Търси те някакъв Борисов, казва ми дежурната на броя. Мъча се да се сетя и не мога...

Едва на другия ден, виждайки  интервюто  с охраната на царя в един вестник, който в неделя си е заминал от поредната си визита в България, се сещам, че два дни по-рано при посещението на Симеон Сакскобургготски в Рилския манастир се запознах с шефа на охраната му и му предложих да направим кратко интервю. И той обеща с уговорката разговорът да стане след заминаването на царя. В неделята при него пристигнал колега от друг вестник, но бодигардът, помнейки ангажимента си към репортера на "Демокрация", звъннал, преди да даде интервюта на другите.

Тогава, впечатлена от обаждането на един охранител, чието име съм забравила веднага след разговора, се позамислих: дали е звъннал, защото е отговорен и държи на думата си, или понеже... "Демокрация"... вестникът на синята власт, която управлява в момента... му поднася изневиделица шанса, тъй да се каже, за пробив при власт, отнасяща се с нескрита неприязън към царя и съответно към хората около него...

Това беше първото ми замисляне за човека Бойко Борисов. Оттогава - и до днес - при всяко замисляне над личността и политика Бойко Борисов, установявам, че разсъждението върви все по същата противоречива линия: "дали - или".  (Включително и в сряда: Дали подаването на оставка е единственият възможен доблестен ход, или добре направена сметка с цел завръщане във властта с минимални съпътстващи щети, което е... безотговорност...)

Фотогалерия: Правителството "Борисов" в оставка >

Уникална дарба за общуване

От 2001 г., когато Бойко Борисов беше посочен за главен секретар на МВР и звездата му изгря, до днес, ако има едно негово качество, което е неоспоримо  - то е уникалната му дарба да общува непосредствено. И симпатизанти, и противници признават тази дарба. Той не се нуждаеше от пиари и съветници, от чертаене на тактики и модели на публично поведение според случая. Той беше естествен и непосредствен в публичното си поведение и това беше неговата лична PR стратегия. Днес някои журналисти не знаят къде е централата на ГЕРБ, но всички знаят номера на личния му мобилен телефон, който не е сменил от времето, когато е бил охранител.

Каквито и повече или по-малко конспиративни сценарии да се ширят за механизмите, по които довчерашният охранител стига до най-високия пост на властта, тази дарба е в "началото на пътя". Тя не се придобива в колежи и школи за политици. Но му подсказва верния тон, за да бъде харесван. Внимание - харесван от кого? От масите.

Може Бриго Аспарухов наистина да го е препоръчал на царя, както твърди днес, може и царят да е повярвал в лоялността на своя бодигард. Едно изпускане на Борисов пред тесен кръг журналисти през септември 2001 г. ("той царят знае какви са в МВР, какво представлява министърът и взема мен, за да има свой сигурен човек там") издава доверието на Симеон. Що се отнася до лоялността на довчерашния бодигард, тя беше пожертвана, след като ГЕРБ спечели властта през 2009 г.  - с гласуването на мораториума върху върнатите имоти на царя. И съвсем не от черна неблагодарност, нищо подобно. А за да се хареса ГЕРБ на масите, които гледат по телевизията заседанието на парламента. Масите не се интересуват от лоялност и правни аргументи за реституцията на царските имоти, а искат възмездие според собствената си идея за справедливост и ако не го получат, ще харесат някои като Яне Янев или Волен Сидеров. (Паралелът с днешното недоволство на масите се налага сам, но за разлика от проблема с царя, с когото може да се постъпва всякак, понеже той никога не  повишава глас и лоялността за него е само морален проблем, с ЕРП-тата не може всякак,  с тях има договори, които ангажират държавата.)

© Асен Тонев

Уникален усет и афинитет към реална, не към мнима власт

Като главен секретар на МВР Борисов беше вече завоювал обществен авторитет и спечелил народна любов, с която идващата на власт през 2005 г. БСП трябваше да се съобразява. Тогава възкачващият се на министерския пост в МВР Румен Петков и партийният лидер Сергей Станишев бяха съгласни - от немай къде - Борисов да запази поста си на главен секретар.

Но Борисов отказа. Това е важен и специфичен детайл за политика Борисов: той не виждаше възможност за реално властване в оставането на поста, след като предстоеше промяна в Закона за МВР, която отнемаше правомощия на главния секретар и той трябваше да се съобразява твърде много с министъра. А вече беше отвикнал да се съобразява. Затова и конфликтът му с Георги Петканов като вътрешен министър по време на царското управление беше обясним и неизбежен. Този усет за неделимост между пост и реална власт остава основна отличимост на Бойко Борисов и до днес.

Нежеланието да бъде споделяна властта ще му осигури три и половина години управление, без то да бъде делено с други политически сили. Несподелена с никого  власт, която той с гордост нарича управление в малцинство.

Еднолична власт, която не се притеснява да демонстрира всякак - на срещи и в телефонни разговори, със снизходително дезавуиране на закони, процедури и разделение, разпореждайки директно на шефове на митници, агенции, прокурори, на медии... (С уточнението, че има журналисти и медии, на които никога не е нареждал.)

Уникална способност за осигуряване на мнозинство "с всички средства"

Но как успя Бойко Борисов с недостигащо му мнозинство в парламента да покрие всички важни постове в държавата с кадри на ГЕРБ? Точно по тази "точка" ще трябва да употребим нелицеприятното обяснение: с всички средства. Тоест максимата "целта оправдава средствата" тук беше приложена без притеснения.

Борисов показа умение да разбие "Атака", когато тя реши да стане опозиция, да извади от строя групата на Яне Янев, докато се заканваше да уволнява премиера и накрая да го превърне в говорител на правителството срещу опозицията. Как? Вероятно по прастария начин: за каквото и да се говори, знай, че става дума за пари. Вероятно от пренасочената към ГЕРБ субсидия на отреклите се от партиите си депутати са се облажили и те самите. (Явление, заради което днес хората крещят по площадите, отвратени - с пълно право - от морала на партийните представители, на които са дали доверието си на избори.)

Уникално непрозрачна и компрометирана кадрова политика  

Въпреки заявката за дългата резервна скамейка на ГЕРБ, управлението често беше разтърсвано от скандали, предизвикани от липса или фалшиво образование, от обвързаности и конфликт на интереси на хора на висши постове. А през есента на миналата година социологическо проучване показа, че освен корупцията около 40% от българите са разочаровани от непрофесионализма на заемащите ръководни позиции. На какъв принцип бяха правени тези спорни назначения - дали за да бъдат контролирани през слабите си места, дали заради сериозен дефицит на компетентни и безукорни кадри или заради обграждане с послушни и ласкаещи го хора...

А дискредитиращият избор на съдия Венета Марковска за член на Конституционния съд, която беше бранена самоотвержено от юридическото острие на партията Искра Фидосова? Този въпрос също стига към Борисов, тъй като е публично известно, че нито една номинация  не минаваше без неговата санкция.

В един момент от управлението стана ясно, че какъвто и гаф да направи Мирослав Найденов, той е несменяем. А независимо какви са успехите на Цветанов, който освен че не постигна по-висока разкриваемост на престъпленията, особено на т. нар. битова престъпност, допусна от неговото министерство да тече класифицирана информация като през решето. Каквато и да е партийната близост между вътрешния министър и премиера, не е нормално да хвалиш до степен "безапелационният отличник" такъв министър - дори не само защото те злепоставя, а принципно - защото показва, че не знае какво става в министерството му (ако наистина не е знаел при изтичането на телефонните разговори в полза на Мишо Бирата, дискредитирали премиера).

При цялата иначе откритост - в смисъл достъпност на Борисов - забулената в мъгла мотивация на кадровата му политика доведе до блокаж на тъй наречените независими регулаторни органи, като се почне от ДКЕВР и се стигне до  Комисията за защита на конкуренцията, Комисията за конфискация на незаконно придобитото имущество, Комисията за конфликт на интереси... - все институции, чрез които се очакваше да функционира върховенството на закона и оттам - справедливостта. Вече не се и очаква.

© Красимир Юскеселиев

Уникално - до опасно - желание да се харесва

"Това е моята социология - като се срещам с хората, като ме посрещат с баница и вино, искат да се снимат с мен, да ме докоснат..." Така премиерът Борисов възразяваше на социолозите, които отмерваха лекия спад на рейтинга му миналата година.

"Ние сме избрани от хората, моята сила е била винаги когато откривам нещо, да ходя сред тях, да се здрависвам и да ги слушам. Не мога да понасям да мина покрай парламент със заграждения." Така обясни завчера оставката на правителството си.

Ако има нещо също толкова неоспоримо за Бойко Борисов, колкото дарбата му да общува непосредствено, то е дълбокото, непреодолимо желание да се харесва на най-широкия кръг хора. От това желание идва противоречивостта в неговите ходове, която стана пословична.

Той преобръщаше намеренията на правителството за дни и дори часове, съобразявайки ги с протести, петиции, настроения според моментната му представа за масовост и значимост. Мисля, че това неумолимо до опасно желание да се харесва, да бъде обичан от народа, с който той самият се идентифицира, което по-скоро е психологическа особеност на личността, отколкото култивирана черта на характера, е в основата на противоречивостта и непредвидимостта на политическите ходове на Борисов. А не неспособност за рационална оценка на политическите рискове и ефекти. Просто първото доминира над второто.

Именно това желание го превръща и в уникален популист - да обещава и да поема ангажименти, за които е ясно, че не могат да бъдат изпълнени (дори само защото противоречат на закони).

Премиерът въведе и уникален начин за седмично изявление - през монолозите и разпорежданията му по време на заседанията на правителството. Всяка седмица стенограмите се публикуваха. Искаме откритост на политиката? Ето ви я.

А почти всяка критика или неудобен въпрос Борисов удавяше в обвинения към предшествениците във властта и изреждане на всички свои строителни постижения (които са безспорни, но и недостатъчни едно управление да бъде успешно).

И... уникално непредвиждане на възможните последици

Желанието да бъде харесван докара Борисов до озадачаваща логиката слепота за възможните последици. Това желание плюс поемането на цялата власт в държавата, дори съдебната (чрез войната, обявена от вътрешния министър Цветанов и почти спечелена над съдебната система и най-вече над прокуратурата) изигра лоша шега на всевластния премиер. Точно когато обществените сетива сякаш бяха вече закърнели за възприемане на скандали и спорни властови решения, площадите избухнаха в искане на промяна. И то радикална промяна - на модела (каквито и да са версиите за организацията на недоволството освен провокаторите и партийни участници излязоха и искрено разочаровани и отчаяни хора - хора от масите, чийто любимец всякак се старае да бъде Борисов).

Скандиращите по площадите, колкото и да визират "всички управлявали досега, всички виновни за несправедливия преход", протестират при конкретно управляваща партия и премиер, който, щом иска да е техен изразител, щом не може да понесе да бъде лишен от народната любов, ще трябва именно той да изпълни исканията. И тъй като това е невъзможно, оставката идва съвсем "естествено".

Оставка, мотивирана реално от себичното желание да запазиш възможност  да се върнеш на власт, вместо да похарчиш всеки шанс в опит да овладееш положението и да продължиш да управляваш - че и нехаресван и дори презиран, отгоре на всичко.

Дали протестите са организирани и насочвани, или са спонтанни; дали досието "Буда" е било извадено от недоволния вече кръг "Банкя", "защото са бивши ченгета", както твърди Борисов (впрочем МВР призна поне за част от документите, че са истински), или Бойко Борисов е бил разработван от ГДБОП заради нелицеприятни днес за него мотиви, е важно, но неустановимо. Парадоксално - неустановимо е именно защото властта не желае да бъде установено. Съдим по това, че той редовно избягва конкретиката на проблемите, които се нуждаят от изясняване, покривайки ги с оценки. Което го прави допълнително уязвим...

А уязвим ли е наистина и има ли зависимости и от кого, остана най-сериозният въпрос при неговата власт.

© Анелия Николова

И не можеше ли при владеене на цялата държава и на първо място  - полицията, да удържиш властта и да спечелиш изборите? Та нали през тези три и половина години Борисов започна да изглежда почти като извънземен, нереален - дотолкова не се отразяваха върху стабилността му и признанието на народа никакви скандали, които се застигаха, прошумяваха и угасваха. Нито препоръката за телешките пържолки за полицейското куче, нито съветът към близките на Мирослава от Перник да се извинят на полицията, която намери момичето убито, нито самоубийството на човек в белезници пред очите на шефове от ГДБОП, нито след изтеклите СРС, в които премиерът препоръчва на шефа на митниците да изведе инспекторите от една бирена фабрика, нито след всички гафове на вътрешния министър Цветанов, включително и оповестяване на данни от СРС от парламентарната трибуна, което е непозволено от закона, нито от темата "Буда" ...

Сигурно можеше. Можеше и сега - с необятните възможности на Цветанов, включително и пропагандистките, премиерът пак да се справи с недоволството на площадите. Но този вариант за Бойко Борисов е изключен по две причини: той вече е показал, че държи особено на външната партньорска подкрепа. (Макар че Западът пък е доказал своята лицемерност и би могъл да подкрепя и политици с диктаторски уклон, стига да му засвидетелстват абсолютна лоялност.)

Но има втора причина - за реално, в смисъл открито "диктаторстване" в генералски мундир трябва мъжество - нека да не е в добрия смисъл на думата, но все пак

кураж и мъжество са нужни, каквито той очевидно не притежава

Но най-вече този вариант е невъзможен - връщам се на психологическата особеност - заради непреодолимото желание да бъде обичан -  от възможно най-голям брой българи - без показване наяве на "силната ръка", макар че народът би я приел. (За такъв начин за печелене на народна обич, ще повторя, се изисква своеобразно мъжество...)

Обладаващият огромна власт политик, власт, уголемявана многократно от признанието на масите дори само като се появява сред тях, е опасна, защото размива реалността. И когато властникът, възприеман като безалтернативен, няма около себе си истински коректив - близък, смел и откровен, а разчита на (споменавани официално и неофициално) кръгове "по интереси", бивши бизнес- и настоящи партньори по спорт, накрая посреща загубите наистина сам. Сам и самотен.

Всичко в името на... завръщането на власт

Дали заради нараненото и вече неосъществимо желание да бъде масово харесван, или в името на запазването на властта на всяка цена с кратко отлагане на завръщането в нейното лоно, доведоха до оставката, ще анализираме дълго и след изборите.

Дали за да насочи към себе си точката на обществена съпричастност - рискувал е  живота си, за да лови престъпници, само минута след оставката Борисов хвърли името на Ахмед Доган от парламентарната трибуна като поръчител на атентат срещу него. Секретна информация на службите, която освен че не може да бъде изнасяна заради забраната на закона, е и непроверима официално никога. Или просто си изпусна нервите... Вече няма значение. Зададен е тонът на най-ожесточената предизборна кампания, в която няма да се подбират средствата.

Цената? Хаос, нестабилност, и то в условията на икономическа стагнация, повсеместно обедняване, нагли олигархични интереси и вилнеещ партиен популизъм.

Дали самородният политик Борисов ще излезе от хаоса с нова победа, или качествата, които досега макар и парадоксално му осигуряваха власт и повече власт, ще се обърнат срещу него, ще можем да анализираме най-рано през май.