Срам ме е

Тбилиси.Големият антисъветски митинг от 9 април 1989 г. След час хилядите протестиращи ще бъдат обявени за екстремисти, а руската армия ще ги атакува и сече със сапьорни лопатки. Загиват 20 души. "Времето, в което живеем днес, започна в тази нощ", пише Юрий Рост, очевидец на трагедията.

© Associated Press

Тбилиси.Големият антисъветски митинг от 9 април 1989 г. След час хилядите протестиращи ще бъдат обявени за екстремисти, а руската армия ще ги атакува и сече със сапьорни лопатки. Загиват 20 души. "Времето, в което живеем днес, започна в тази нощ", пише Юрий Рост, очевидец на трагедията.



Юрий Михайлович Рост е руски фотограф, журналист, писател и актьор, който в момента е коментатор на московския вестник "Новая газета". През 2008 г. неговият албум "Групов портрет на фона на века" бе обявен за Книга на годината, а на Рост бе присъдена наградата на името на Александър Блок за най-добро документално произведение, посветено на културата и историята на Русия. Албумът съдържа 250 черно-бели снимки, направени от Рост в продължение на 40 години. 


Предлагаме ви статията му от "Нова газета" за Русия и как реагира руското общество и интелигенция на събитията около Украйна и анексирането на Крим.


Да се срамуваш не е грях. Срамът е дете на греха. Може би срамът е онова покаяние за погрешен ход на душата, осъзната слабост или неосъзнато признание за господството на неправедна сила над твоя страх или над твоето безразличие.




Ако не го потискаш, срамът може да изпълнява функцията на вътрешно реле, което със слабия си ток може да изключи системата и да й попречи да извърши голяма подлост. Или да включи съзнанието да не приема лъжата като аргумент за взимане на решение, което само временно прави живота по-лек. Струва ти се, че правиш компромис за малко - до появата на нови обстоятелства, и обясняваш това на своя срам: "Потърпи малко, всичко ще си дойде на мястото." И ти се струва, че той разбира и се усмирява, спира да пречи на избора ти. А той просто те напуска. И уж живееш като преди. Комфортно и покорно. Само че това вече е друг живот.


Аз пазя своя срам. Той не ме оставя да го забравя и ме мъчи от август 1968 г. Не, той се появи по-късно. Имах навик да изрязвам и събирам в голям албум всичките си статии, чак до неподписаните формални дописчици, и да се хваля с журналистическите си постижения пред жената, която ухажвах. Тя прегледа напечатаното, вдигна очи и попита всичко това ли съм писал аз.


- Да!


- И това?


Там се мъдреше мъничка неподписана информация за митинг в московския завод "Динамо", на който работниците одобряват влизането на съветските войски в Чехословакия.


- Разбираш ли, аз лично не мисля така. Това беше редакционна задача, която ми натресоха на мен, стажанта, даже не я дадоха на кореспондент. Не можех да не я изпълня. Пък и такъв митинг действително имаше.


Жената заплака, стана и си отиде.


Не откъснах дописката от албума. Не я изхвърлих от живота си. Това беше моята пепел. Моето реле. Неприятно ми е да си спомням тази история, но срамът не ми позволява да я забравя.


И в чехословашките събития е имало дейци на културата и журналисти, които - кой от съветско въодушевление, кой от робска зависимост, кой от желание да потвърди предаността си към строя, партията и вожда - са изказвали одобрение и подкрепа, от които, в крайна сметка, нито партията, нито строят, нито вождът са се нуждаели. Решението се е взимало без каквото и да е съобразяване с общественото мнение, чиято роля се стремеше към нулата.


Пред тази нула тестът за преданост се взимаше от мнозина дори без да изпитват срам. Още повече че след това времената на историческите решения се превърнаха в епоха на исторически грешки, вождовете станаха герои на вицове и който е одобрявал и подкрепял, започна да живее хармонично и трепетно, сякаш нищо не се е случвало.


А случи ли се? Случи се.


В историята останаха 7-те души, излезли на Червения площад да протестират срещу съветското нахлуване в Чехословакия, както и жлъчната частушка от 5 думи за военния кореспондент Карл Непомнящий, загинал в катастрофата на хеликоптер в Чехословакия докато вози агитациони листовки. (Бел. ред. - Инцидентът е известен с това, че при авария и лоша видимост хеликоптерът се блъсва в склон и избухва, но пилотът оцелява и от страх да не го набедят, стреля по останките с пистолета си, за да имитира нападение; после пожарникарите разсекли с брадви корпуса, за да угасят пламъците; съветското следствие обаче заключило, че машината е свалена и насечена от контрареволюционери и дори посланикът връчва протестна нота на чехословашкото правителство.)


"Протегнал Непомнящий крака за братска помощ"... Макар че, разбира се, тази помощ не я е организирал той. Той просто не отказал. Както и аз не се отказах от дописката.


За неучастие е нужен голям талант.


Когато позвънили на моя приятел - великият кинорежисьор Георгий Николаевич Данелия, с предложение да подкрепи военното нахлуване в Украйна, той обяснил, че не разполага с достатъчно информация, за да вземе решение, и предложил със закон да се забрани на дейци на културата да подписват писма в подкрепа на решения, които и без това вече са взети.


За участие е нужен не по-малък талант.


Малката информационна дописчица без подпис се оказа важен повод, принуда да се замисля не само за последиците от думите и делата, но и за самите постъпки и думи. Никого не съм осъждал за това, че човек мисли и постъпва по начин, който не ми е симпатичен. Бог ще го съди и той сам ще си бъде адвокат. Негово право е да обича това, което смята за нужно, или да ненавижда, вярва или говори онова, в което вярва, дори да лъже себе си и другите - негово право е. Не съм писал аз заповедите, не е моя работа да ги проверявам.


Но имам право да се срамувам.


За лъжата, за фалша, за подигравката с човешките права и международните договорености, която и държава да ги е нарушила. Особено когато го прави родината ми. Какво да направиш? Слушам това възторжено-заплашително дърдорене: мотиви, изгода, обстоятелства... и ме е срам. Не смея да вдигна очи от срам.

Тбилиси. 15 април 1989г. Стълбите пред правителството в Тбилиси, където са избивани беззащитни хора, са покрити с цвета. В съвременна Грузия това събитие се нарича Голямото клане в Тбилиси и днес 9 април е Ден на националното единство.

© Associated Press

Тбилиси. 15 април 1989г. Стълбите пред правителството в Тбилиси, където са избивани беззащитни хора, са покрити с цвета. В съвременна Грузия това събитие се нарича Голямото клане в Тбилиси и днес 9 април е Ден на националното единство.


В Тбилиси в нощта на 9 април 1989 г. се оказах на булевард "Руставели", когато руските войници смазваха мирния митинг. Като свидетел описах всичко, което видях с очите си - безразборен побой на хора, газ, загинали, и изпратих репортажа в "Литературная газета", където работех. От Москва ми съобщиха, че в ЦК на партията са решили какво всъщност се е случило там и предложили да се напечата пропагандна фалшивка. Към стария ми срам щеше да се добави нов, но колегите от "Молодежи Грузии" ме спасиха. Напечатаха текста ми в този вид, в който го бях изпратил в Москва. И снимките също.


"Известия" не напечатаха статията за тези събития на собствената си кореспондентка Таня Чантурия. Тя се оказа пред избора да запази срама или работата. Таня напусна вестника. (Бел. ред. - Татяна Чантурия никога повече не работи като журналист до смъртта й през 2006 г.)


Преди време седяхме с Александър Николаевич Яковлев - изключително умен човек, фронтовак инвалид, вярвал в комунистическите идеи, вярвал във възможността да се постави държавата в служба на човека, но в края на живота си превърнал се от секретар на ЦК за пропагандата в аргументиран антикомунист. Понеже е имал достъп до секретни материали на съветските спецслужби, той е виждал мащаба на разложението на народа: предаването на приятели, всеобщото доносничество, духовното уродство на мнозина дейци на културата, науката и изкуството, писатели, военни, политически и стопански ръководители, които след това - в новото време - приеха образа на "прилични" хора.


- Сякаш живея в аквариум. Разговарям с вменяем човек, а знам анамнезата на болестта му.


Той осъзнаваше, че човек може да се развива и нормално, ако животът промени възгледите. "Вероотстъпниците" са достойни за разбиране, ако искрено са променили мирогледа си. Достойни за разбиране са и тези, към които са били приложени силови методи да бъдат принудени да сътрудничат - прагът на болката е различен за всеки човек. Животът, здравето и свободата на близките, които строят използваше като инструменти за изтезание, позволяват да разберем тези нещастни хора, като се поставим на тяхно място. 


Но нали значителна част от доносниците е действала доброволно, користно, без да са мотивирани нито от "висока идея", нито от страх за собствения си живот. Заради стаи, освободили се в комуналката от арестуването на съседите, които си натопил, заради нови постове, заради по-хубавите апартамент, вила, привилегии, главната от които е да се намърдаш в кръга на приближените до властта, към които тя се отнася ласкаво.


Не правя паралели. Днес, слава богу, не става дума да си изгубиш живота. А само за това да изгубиш достойнството си.


Убежденията са силен аргумент. Всички хора имат най-различни убеждения и трябва да ги приемаме такива, каквито са. Те просто имат друга ценностна система. 


Мнозина не крият срама си. Да, те го наричат по друг начин. Например национална гордост, чувство на дълбоко морално удовлетворение или политическа изгода.


Не са врагове и тези, които след препоръчително-заплашващо позвъняване се правят на отнесени и "разбират високите държавни интереси" в името на това да могат да продължат да работят. Не са врагове дори тези, които подтичват и се мъчат всячески да се намърдат в редиците на предпочитаните от режима лица. Те, разбирате ли, са вид духовни търговци, патриоти на режима, който сега е на власт. Какъвто и да е той. Не ги е страх, че ще изгубят достойнството си, защото нямат такова. А какъв патриотизъм може да изрази човек без достойнство, без лице?


От безлики хора не се създава образ на страната.


А моята страна има образ. Това са хората с лице, съставляващи достойнството и славата й. Тази страна, тази Русия обичам. И се гордея с нея.


Президентът нарече част от своя народ "национал-предатели", а мен ме е срам. Той е герой. Проведе и спечели олимпийските игри, присъедини Крим - ликувайте!


Болшинството ликува, но една част от гражданите отпадна от общия тържествен порив.


На някои не им е весело, а тревожно. 


Взехме Абхазия (или пък не я взехме?), но изгубихме Грузия. Взехме Крим, но изгубихме Украйна...


Кого още от бившите братя ще изгубим, докато "събираме земи"?


Пък и тези победи са някак срамни.


Взимаме от най-близките си. Кой ще е следващият? Молдова? Казахстан?


Защо да се сърдим, че не всички поданици искат братска война, макар че ситуацията ни дава възможност да отхапем нещо, което ни е исторически мило. Нали останалите засега са щастливи. Ще продължаваме да си живеем така.


Само че това ще бъде друг живот.


Без срам.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK