Необичайни контакти през Студената война (за културната пропаганда на Людмила Живкова)

Протестиращи срещу конференция за Людмила Живкова в Софийския университет през октомври 2012

© Георги Кожухаров

Протестиращи срещу конференция за Людмила Живкова в Софийския университет през октомври 2012



Поглед към българската културна дипломация през 70-те и 80-те години на ХХ век, към опитите да се легитимира режимът, като се пропагандират българската култура и история в контекста на 1300-годишнината от основаването на българската държава. Публична лекция на Теодора Драгостинова и коментар на Пламен Дойнов предлага порталът "Култура".


Какво е характерно за българската културна пропаганда в САЩ през 70-те и 80-те години на миналия век? Става дума за културни прояви, проведени под покровителството на Людмила Живкова, които съчетават класово-идеологически, национални/националистически и своеобразно универсални принципи, базирани на източни философски традиции. Въпреки официалната функция на културните идеи в контекста на "разведряването", конкретното реализиране на тези прояви на локално ниво разкрива редица необичайни контакти, които могат да се интерпретират само в контекста на глобалната културна Студена война. Лекцията на доц. Теодора Драгостинова (преподавател по източноевропейска история в Държавния университет в Охайо) засяга и темата за съвременните "войни за памет". Докато през 70-те години тези културни събития бяха интерпретирани като "културен пробив" или "проникване", наскоро имаше опити периодът на разгърната културна дипломация да се представи като "културно отваряне" на България към света. Лекцията показва как историята на българската Студена война се изучава различно, ако изследователят е базиран в чуждестранна изследователска институция. Прочетете част от лекцията (изнесена в "Червената къща – Андрей Николов" ), както и коментара на литературния историк доц. Пламен Дойнов.


Теодора Драгостинова: Културното проникване на България в САЩ –
баланс между идеологически предпоставки и прагматични решения




След период на изострен конфликт по време на войната във Виетнам българо-американските отношения преминават към период на постепенно подобряване в контекста на разведряването, след като през 1975 г. България – заедно с останалите страни от социалистическия блок – се съгласява да подпише Хелзинкските протоколи. Един от нагледните примери за това подобряване е подписването на споразумение за културно сътрудничество между САЩ и България през 1977 г. Това споразумение е последвано от политически преговори на ниво заместник-министри на външните работи, посещение на американски сенатори в България, а година по-късно Людмила Живкова, тогава председател на Комитета за култура, пътува до САЩ и се среща неофициално с американския председател на държавния департамент Сайръс Ванс, което се определя от Министерството на външните работи като събитие с огромно политически и пропагандно значение. Независимо от това постепенно подобряване на политическите взаимоотношения президентът Картър прилага т. нар. диференциран подход към съветския блок, тоест всяка страна се разглежда сама по себе си, а не сумарно всички страни в контекста на един съветски блок. Този подход поставя България на дъното на американските интереси…


Когато през 1981 г. Роналд Рейгън става новият президент на САЩ, по оценката на българските дипломати той връща отношенията назад към периода на Студената война и преговорите между двете страни замръзват почти окончателно… Предвид динамичното развитие на ситуацията в Полша за американците България е твърде заспала и


те продължават да гледат на нея като на най-лоялния съветски сътрудник


Така че фактически няма интерес за възстановяване на политическите отношения. Стратегията на българските дипломати е да канят отделни благоразположени американски сенатори и политици, с което да подновят някакви политически преговори на индивидуално ниво. Тъй като представителите на Демократическата партия не са съгласни с тезата на Рейгън, че разведряването е приключило след съветската инвазия в Афганистан, има сенатори-демократи, които са склонни да преговарят с България. Оттук идва и стратегията да се търсят контакти с тези конкретни лица. В този контекст културната дипломация играе много важна роля. Предстоящото празнуване на 1300-годишнината от създаването на българската държава става претекст за културни покани. Културната дипломация действително става канал за политическо действие. Често културните връзки стават индикатор на предстоящи политически преговори и споразумения особено в контекста на разведряването.


Когато започнах изследването си, ми направи впечатление силното присъствие на идеологическа фразеология при представянето на всички тези културни събития, които се готвят за консумация в чужбина. Културните експерти се опитват да оправдаят своята дейност чрез прилагането на тези идеологически анализи. Един доклад на Комитета за култура от 1983 г. говори за "прилагане на класово-партийния подход, приспособен към конкретните социално-икономически условия на всяка страна, с постоянни усилия за подобряване на качеството и съдържанието на културния обмен". За културните събития на Запад се предполага, че следват "безкомпромисна, координирана, идеологическа линия". Но независимо от идеологическата фразеология българските културни експерти и дипломати ясно осъзнават, че


културната дипломация е освен това рекламна, или както те я наричат – пропагандна кампания

Всъщност когато говорят за пропагандна кампания, те имат предвид това, което ние днес наричаме пиар. Те осъзнават, че една от целите на културната дипломация е създаването на определен имидж, себерекламирането и себеизтъкването, от което зависи авторитета на България.


Акцентът върху престижа на България е много важен, защото разрешава отклоняване от идеологическите норми и приемане на един по-универсален език при обосноваването на тези културни събития. Когато през 1983 г. Георги Йорданов в качеството си на председател на Комитета за култура се отчита във връзка с 1300-годишнината на България, той отбелязва, че чрез кампанията "светът буквално преоткри културата на стара и нова България". Това обяснява защо някои от най-представителните изложби – от тракийското изкуство до съкровищата на Рилския манастир – обикалят западните столици след 1975 г. През 1980 г. България има културни споразумения с 16 капиталистически страни. Този баланс между идеологически предпоставки и прагматични решения личи много ясно по време на т. нар. културно проникване на България в САЩ.


През 1976 г. Комитетът за култура решава


да осъществи голям културен пробив в САЩ чрез изложбата "Тракийско изкуство" в музея "Метрополитън" в Ню Йорк


Изложбата е показана и в Бостънския музей на изкуствата. Всичко това се концептуализира като "комплексно мероприятие", с други думи изложбата е придружена от научен симпозиум, показване на български филми, излъчване на радиопрограми и разпространяване на книги и други пропагандни, тоест рекламни материали. По единодушната оценка на експертите този пробив е определен като невероятен успех, който показва грижите на социалистическата държава към историческото богатство на страната. Ако се съди по реакцията на американските медии, акцентът е върху историческото и археологическото значение на изложбата. В края на краищата идеологическото значение на този пробив остава за вътрешно-българска консумация, докато навън се показва общочовешкото, универсалното, историческото значение на изложбата. Например, когато Александър Фол говори пред Американския археологически институт в Ню Йорк, неговият акцент чисто професионално пада върху археологията, върху ценността на тази изложба в общочовешки план. В тези доклади, които той изнася за международна консумация, отсъства идеологията.


След тракийското изкуство следват и други събития – седмица на българската книга в Мемориалната библиотека във Вашингтон, фолклорен ансамбъл "Пирин" обикаля САЩ в продължение на три месеца през 1973 г. През 1980 г. председателят на Съюза на българските писатели Любомир Левчев заедно с Георги Джагаров, тогава заместник-председател на Държавния съвет, четат българска поезия в Конгресната библиотека и обикалят още няколко американски университета със същата цел. Всички тези събития са много внимателно планирани и координирани от МВнР, Комитета за култура, Националния координационен комитет "1300 години България", творческите съюзи, културния отдел на ЦК на БКП.


Архивите говорят за огромните бюрократични усилия, свързани с тези прояви – планове, мнения, отчети, координации между различни ведомства. Пределно ясно става, че при реализацията на конкретните събития идеологемите са притъпени, за да бъде привлечено вниманието на американската публика. Според една американска публикация във връзка с четенето на българска поезия в Конгресната библиотека "българи и американци може би живеят в различни части на света, но добрата поезия, която има универсален език, съединява тези хора, принадлежащи към различни култури". Този акцент върху универсалните ценности е много характерен.


Слабо звено при тези събития остава липсата на официално американско присъствие, тъй като


Държавният департамент отклонява всички покани да участва в тези прояви


По тази причина българската дипломация започва усилено да установява контакти с академични институции, тоест фокусът на тези прояви се преориентира към академичната общност. Едно от първите големи културни събития се провежда в университета в Питсбърг – седмици на българската култура в Питсбърг. В Държавния университет в Охайо също се провеждат големи конференции. Крайната цел и кулминацията на всички тези събития всъщност е празнуването на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Като небивал успех се възприема създаването на Национална юбилейна комисия "1300 години България", в която влизат много известни американски политици – например сенаторът Джон Фулбрайт, също така представители на академичните среди – едни от най-добрите балканисти са в този списък, а също и обществени фигури и писатели като Джон Ъпдайк, Ърскин Колдуел, Уйлям Стайрън.


Според окончателната оценка на генералния отчет на Националния координационен комитет празнуването на 1300-годишнината в САЩ е голям успех, въпреки официалното пренебрежение на Държавния департамент, защото проявите водят до широки академични и артистични контакти, които създават положително мнение за България пред американската общественост и българската емиграция в САЩ. Така че оценката е положителна, това е голям успех.


Когато българският комунистически режим организира културни прояви в чужбина, много ясно, че основната част от публиката ще дойде от средите на българската емиграция. Българската емиграция в САЩ реагира по един много интересен начин на тези културни прояви. Искам да ви дам пример с градчето Ню Лексингтън в щата Охайо, известно с това, че е родното място на Джанюариъс Макгахан. През 1978 г. в България се празнува стогодишнината от освобождението от османско иго според тогавашната фразеология. Отново са публикувани дописките на Макгахан, а в Батак е поставен негов бюст-паметник. През същата тази година по случай стогодишнината от неговата смърт се провеждат и тържества в Ню Лексингтън, на които присъстват български представители и български фолклорен ансамбъл. Освен българска делегация на тържеството присъстват и местни българи-емигранти. По време на тези тържества през 1978 г. българските експерти излизат с предложение да се направи подарък от българския народ за жителите на Ню Лексингтън. Подаръкът е реплика на бюста на Макгахан в Батак.


Българските емигранти обаче, които присъстват на тези тържества, са скандализирани, тъй като приемат подаряването на този бюст


като пропаганден акт на комунистическа България


която налага стила си върху едно събитие, което те честват всяка година с български свещеник. Като отговор емигранти от Охайо се свързват се един скорошен български политически бежанец в САЩ – скулптора Любомир Далчев, който емигрира по време на изложба в Австрия през 1978 г. и се установява в Кливланд, Охайо. И те му възлагат задачата да построи друг нов, алтернативен паметник на Макгахан за Ню Лексингтън – това е вторият паметник. Това е един типичен Далчев – социалистически реализъм, не можеш да го сбъркаш. И сега в Ню Лексингтън на площада срещу кметството стои този втори паметник, който е направен от Любомир Далчев, след като той е ангажиран от антикомунистическата емиграция да построи този алтернативен паметник в цял ръст.


Оттогава ежегодно стават невероятни процесии в Ню Лексингтън – първо се минава през гробището, поставят се цветя на гроба, след това се отива пред кметството, където се поставят още един комплект цветя. На това шествие обикновено присъстват както представители на комунистическа България, така и антикомунистически емигранти, български свещеници, представители на български фолклорни ансамбли и местните жители, които се чудят защо всички тези българи са се завтекли в тяхното градче на тази странна процесия.


Така че когато разглеждаме Студената война на локално ниво, на нивото на малкия град в Америка, се виждат едни по-необичайни контакти, които се реализират в резултат на официалната политика на България.

Необичайни контакти през Студената война (за културната пропаганда на Людмила Живкова)

© Георги Кожухаров


Пламен Дойнов: "Културното отваряне" е всъщност добре промислена стратегия
за легитимация на режима


За мен е важен речникът, който използваме при назоваване на процеси и събития. Вие много предпазливо използвате кавички, за да обезопасите преките значения на редица понятия – "културно проникване", "пробив"… Това е тогавашният език от 70-те и 80-те години. А напоследък, за да се размият съвсем историческите граници, се използва понятието "културно отваряне", което преследва тотална нормализация на тази политика от 70-те и 80-те години. Бих казал, че там където е уместно, би трябвало да използваме езика, който е бил използван исторически. А там езикът е еднозначен, там се говори за задгранична пропаганда, тоест можем да кажем културна пропаганда зад граница. Това е терминът, с който работят и Комитетът за култура, и ЦК на БКП, и т. нар. творчески организации. За мен това би изчистило до голяма степен разбирането на този процес.


С други думи, не бих казал, че толкова лесно бихме могли да изравним тези термини със съвременния пиар. Изобщо според мен речникът подлежи на прецизиране. Разбира се, трябва да направя уговорката, че моите тези са свързани предимно с наблюдения върху процесите в областта на литературата, най-вече контактите между писатели, предимно на официално равнище. Много е трудно да определим в тези процеси, особено от българска гледна точка, разликата между официално и неофициално, защото дори неофициалните български представители, които неофициално осъществяват контакти в чужбина, всъщност са официални представители на българската държава. Това също е много важно, тоест няма случайни неофициални български представители, които да осъществяват контакти в чужбина.


Виждал съм това


дърво с идеологически принципи


за което говорите. Доколкото знам, това е документ на Емил Александров, който той изпраща до Людмила Живкова през 1980 г. Там има три принципа на нашите културни отношения със САЩ – комунистическа партийност, пролетарски интернационализъм и мирно съвместно съществуване. Вие чудесно показахте това двойствено отношение за употреба навън и употреба вътре, но аз бих се изразил по-радикално – не става ли дума тук наистина за двойна употреба, целяща легитимация, впрочем тя и досега продължава в някои аспекти – легитимация навън (през един друг език за общочовешкото, за България, която е люлка на цивилизации и т.н.) и легитимация вътре на режима. Тази двойственост е, както се казва, два конгреса една цел, тоест това е разцепване наистина на тази цел, нейното удвояване и нейното инструментализиране чрез тези уж два различни езика.


Ако прочетем речта на Людмила Живкова от откриването на тази прословута изложба на тракийското изкуство в "Метрополитън", ще видим, че това е наистина една революционна реч. Но всичко това е за друга публика и този факт не трябва да се забравя. Разликата в публиките е много важна и би трябвало непрекъснато да имаме това предвид, защото по този начин ще си отговорим и на въпроса доколко изобщо става дума за промяна и за отваряне на България към света и


доколко това е една съвсем друга, промислена стратегия за легитимация на режима


Друг важен въпрос, който усещам, че тлее във вашето изследване, е въпросът – ако това е износ на култура, много е важно да се види точно какво се изнася. Вие го проследявате, но може би било интересно да се изостри това внимание – какво се изнася все пак и съответно какво се внася. Има ли идея за реципрочност. Доколкото ми известно, България предварително се отказва от идеята за реципрочност по много причини – и поради обективната причина, че е малка страна, и заради съветите на специални емисари, които съветват Комитета за култура какво и кого да покани и кого да не покани.


Тук стигам до следващия въпрос, свързан с този обмен – аз предпочитам понятието трансфер, защото обмен създава впечатление за едва ли не диалог, за равнопоставеност – въпросът "Кой?". В един доклад на Вера Ганчева, която е едни от емисарите и която бе разсекретена неотдавна като агент "Ирис", директно се дава


съвет да не се канят американски художници в България, защото оттам можем да очакваме само модернизъм и авангардизъм


Искам да кажа, че има други филтри, които работят, и е много важно кой участва. Вие споменахте писателската делегация от 1980 г., в която участват Любомир Левчев и Георги Джагаров. Участват още Божидар Божилов и Владимир Голев, както и преводачите. Тоест това е висшата литературна номенклатура по това време в България. Мога да изредя длъжностите на всички тези лица. Всичко това говори за един доста добре контролиран и дирижиран от българската държава културен трансфер.


Американските автори, които се канят в България, са изцяло капсулирани, до тях не можеш да се докоснеш. Да кажем Елисавета Ричи, която идва в България през 1979 г., дава списък с имената на млади поети, с които иска да се срещне. Властта й отговаря, че не може да й осигури подобна среща. След това все пак й осигуряват някаква среща, но не с тези поети, чиито имена тя е дала в списъка.


На трето място е въпросът "Как?". Има много строг контрол. Впрочем тези международни писателски срещи, които са гордостта на Съюза на писателите от 1977 до 1986 г. са изцяло затворени за журналисти, както и за неодобрени за участници български писатели.


На тези срещи не може да присъства публика


Как става това? Много е важно и друго, срещал съм директиви, в които са казва, че във връзка с честването на 1300-годишнината трябва да се насочи вниманието именно към икономическата емиграция. Тоест очевидно икономическата емиграция е приоритетна и на нея съвсем грубо, елементарно казано се разчита предимно като на публика на тези представителни мероприятия – ние трябва да каним и да ухажваме икономическите емигранти, трябва да им изпращаме много покани и т.н.


Експозето, което чухме, стига до една стена, една прозрачна стена. От едната страна на тази стена гледа България, а от другата страна САЩ и това, което ме интересува, е дали през тази прозрачна стена, при цялото това следене на кореспонденцията, все пак е било възможно да бъдат осъществени чисто човешки контакти – или това е моя илюзия, – които минават отвъд контролирания туризъм по Черноморието.


Възможно ли е това ставане отдолу да не е непременно контролирано и дирижирано. Затова стената е прозрачна, защото като че ли можем да минем през нея, но всъщност минаваме ли? Или просто водим някакъв диалог през нея, чуваме се, виждаме се, но не се срещаме и основно – не се разбираме.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK