Розоберът на омразата

© Велко Ангелов, Капитал

Препубликуваме текста на Тони Николов от портал "Култура". Акцентите са на "Дневник":

Онова, което се случи със сирийските бежанци в село Розово, не бива да ни изненадва. То беше подготвено отдавна. Публично и нееднократно бе изговаряно от политици-расисти, докато отговорните институции си правеха оглушки.

Само въпрос на време беше някой да се накичи с "цветята на омразата". За зла чест на розовчани на тях и на поколенията им се падна да берат този срам. И нищо не ги оправдава.

В крайна сметка

нещата опират до чиста човечност

без да са необходими пространни или предварителни беседи за "съжителството с другия" или "диалога между културите".

Не можеш да прогониш шест деца, потърсили убежище тук, защото заедно с родителите си е трябвало да избегнат ужасите на войната, а сетне да очакваш другите да те смятат за пълноценно човешко същество със съвест и морал.

Внимателно гледах репортажите от "митинга на омразата" и признавам, че освен от разкривените от ненавист лица и изговорените глупости, бях най-вече поразен от участието на немалък брой жени в тях и то на всякаква възраст.

Ето това поставя сериозни въпроси за "оскотяването" и нравственото падение в  днешното българско общество.

Питам се как ли тези жени, които прокудиха непознатото сирийско момиченце, гледащо ги стреснато от прозореца, след това са се върнали при децата и внуците си?

Какво ли са им казали? Че са ги защитили от "лошите"? От онези "канибали", за които депутатката от "Атака" Магдалена Ташева разясни от парламентарната трибуна, че ядат хора, а от покривите на къщите хвърлят децата им.

Това ли са им разказали на заспиване, вместо приказка от Ангел Каралийчев или братя Грим? Дали наистина си вярват, докато разправят как тези "вражалци", дошли с децата си в Розово, щели да взривят близките погреби, та цялото село да се разлети във въздуха?

Как от чисто човешко любопитство не рачиха

първо да отидат да видят тези деца и родителите им

– все някой щеше да им помогне с превода – пък после да ги пъдят?

Спокоен ли е сънят на кметицата на Розово – единствена посетила сирийските семейства – дето сега с половин уста обяснява пред камерите, че тези хора не били заплаха, а пък в докладна е писала, че селото й било "етнически чисто"?

Разбираме, че Розово е заможно и китно село, което освен на доходи от розобера, разчита и на притока от туристи на традиционните Празници на розата през май и юни в Казанлъшко. От програмата на празненствата става ясно, че децата от Розово участват не само в традиционния розобер и в "мажоретното шоу", но и в церемонията за "хляба на българина", където в традиционни носии посрещат чужденци с "хляб и сол"…

Питам се как ли сега репетират за тази церемония, какво ли им говорят вкъщи, освен че гладят фолклорните им носии? Дали им обясняват "прословутото българско гостоприемство" като нещо "избирателно", което бащите им не се посвениха да разяснят пред камерите така:  да дойдат руснаци, може и англичани, но най-добре е да им падне някоя украинка… На това ли учат децата си розовчани? И ако е така, какво очакват от тях в бъдеще?

Питам се още

какво казва или ще каже на розовчани свещеникът, който служи в тяхната църква

с която те толкова се гордеят? Нали се заявиха като "християни", което ще рече най-вече, че те не са като "ония мангали", изтърсили се отнякъде.

Дали свещеникът ще им заговори на тази неделна служба за добротата и любовта към ближния, който не е наш "близък по кръв", а "ближен по място", който е човешко същество, озовало се близо до нас и протягащо ръка за помощ?

Ще чуят ли розовчани тези думи или ще ги пропуснат покрай ушите си като "благочестиви глупости". Нали в живота не е тъй, той е джунгла, там всеки сам се оправя, както ще рече местният селски мъдрец с дебел златен ланец около врата, очевидно изръшкал много свят преди да се завърне при родното гюлово масло.

А може би свещеникът ще се сети да изрече нещо и от онова, което не може да не е учил в семинарията – че християнството избуява от сирийската и египетската пустиня, откъдето просияват толкова светци и светици в църковния календар. Че оттам тръгват неизброимо много подвижници, чиито ученици покръстват целия християнски свят. И нищо чудно той да си спомни поучението на един от тях,  авва Пимен, който наставлява християните така: "Никога не оставяй подире си сълзи… И никога не свивай ръцете си, за да взимат, а ги дръж разтворени, за да дават…"

Примерът на днешните розовчани очевидно е друг. И те ще оставят след себе си друг спомен, който вече стана "притча во езицех" и наложи клеймото си над цяла България.

Срамните сцени в Розово съвпаднаха по време с канонизацията в Рим на двама папи, свързани с България – Йоан XXIII и Йоан Павел II. А тъкмо Йоан Павел II, по време на посещението си в нашата страна през 2002 г., сравни България с "мистична роза" (rosa bulgara-rosa mystica).

Не ми се иска да мисля за бодлите на "българската роза", но в името на достойнството на нашия народ се чувствам длъжен да припомня на местните ни псевдопатриоти нещо важно. А именно, че розите, с които толкова се гордеем, идват от другаде и Розовата долина е засадена с тях едва в началото на XIX в. И че така наречената "казанлъшка роза" всъщност е Rosa damascena (Дамаска роза), дошла от земите на същите тези сирийски бежанци, които розовчани немилостиво прогониха в навечерието на традиционните си Празници на розата. Тъй де, как смеят да пристъпят те в нашата свещена Розова долина! Да си вървят в "Мангалия", където гръмогласно ги изпроводи розовчанин, нахлузил военно маскировъчно яке.

Дотук с ирониите на Историята, която обаче има навика да извръща немилостивото си лице тъкмо към онези, които смятат, че са застраховани от обратите на съдбата. И жителите на Розово имат над какво да се замислят.

Все пак

не бих определил тяхното поведение като "битов фашизъм", а по-скоро като "битова мерзост"

отприщила се, след като националистически мерзавци събориха забранителната летва на антихуманното говорене. Щом като политици могат необезпокоявани да сеят ненавист, колко му е някой в битов план да даде израз на същите долни чувства.

А за сетен срам на розовчани, но за радост на нормалните българи трябва да напомним, че жителите на близкия град Крън се проявиха като съвсем разумни и напълно отговорни хора. Те приеха без проблем шестте сирийски деца и техните близки, с което избърсаха един срам от челото на цялата нация.

Защото кризата със сирийските бежанци, както става в подобни случаи, разкри немалко от лошото, но и много от доброто, което има у един народ.

Нас не може да не ни е срам от случилото се в Розово, но можем да се радваме на човещината на хората в Крън. Има защо да ни е срам от начина, по който реагираха институциите в България на бежанската криза, но можем

да се гордеем с безкористната дейност на граждански сдружения

които направиха всичко възможно, за да облекчат участта на хората в бежанските лагери. Без да забравяме за множеството анонимни български граждани, които, всеки с каквото може – с пари, храна или дрехи – продължават да помагат на хората в беда.

Розоберът на омразата неизменно е съпътстван от избуяване на доброто. Въпросът е кое в крайна сметка взима връх.