Протестът - крайният успех е неизбежен

В първия ден на протеста - 14 юни 2013 г.

© Юлия Лазарова

В първия ден на протеста - 14 юни 2013 г.



Протестът – онзи, който съществува в единствено число и често се пише с главна буква – навърши една година. Равносметката е сложна не само, защото не е постигната голямата му цел, т.е. освобождаване на държавата и на нейните институции от мафиотски, олигархически, корпоративни, картелни и чужди интереси. Но и защото самият Протест е ново явление.


Той само прилича, от време на време, на протестите от 90-те. Но докато те бяха последният проблясък на една отминаваща епоха (и затова бяха толкова лесни за анализиране и дори – за прогнозиране на резултата), Протестът се вписва в началото на последващ исторически период. По-близо е до движения като Occupy, отколкото до моделите на 1968 година, повтаряни от революционните движения на 90-те.


Ново явление е




и затова нито участниците, нито наблюдателите са наясно, какво точно се (и ще се) случва.


По атмосфера, колорит и участници, Протестът прилича на разширен вариант на окупацията на Орлов мост от зелените през юни 2012 година. Тогава, окупантите искаха оттеглянето на онзи Закон за горите, който предаваше природни ресурси в ръцете на представител на "задкулисието", в случая – Цеко Минев. Протестът, на свой ред, изригна поради намерението на правителството да даде на задкулисието, в лицето на Делян Пеевски, тайната власт в държавата – контраразузнаването и антитерористичните подразделения. Виден участник в окупацията и инициатор на Протеста година след нея беше един и същи човек, нямащ нищо общо с 90-те години, но затова пък представителен за новото поколение на 21-ви век – Асен Генов, плуващ свободно из новите технологии, изкушен както от "зелената" тематика, така и от източните духовни учения, не чувстващ никаква нужда от създаването на политическа организация, която да му помага в постигането на неговите цели.


Така, от самото начало


Протестът тръгна с нови хора и
в нови, неизследвани посоки


Дълго време протестът беше, в основни линии, съставен от подобен тип хора – децата на "сините" протестиращи отпреди две десетилетия. Едва в края на миналото лято, когато редиците силно оредяха, започна да става видимо присъствието на "деветдесетарите". Оформиха се и партийните групички, свързани с Реформаторския блок и ГЕРБ. Не те обаче са Протеста и затова не те ще могат да реализират неговите цели.


И силата, и слабостта на Протеста е липсата на традиционната за такива случаи нагласа да се правят организации, които да "качат" исканията му на арената на политиката.


Преди четвърт век протестите у нас родиха СДС, а в останалата част на соцлагера – съответните на СДС тамошни партии и движения. Днес това време е минало, което веднага проличава, ако човек се вгледа в политическите организации, които все пак се родиха от бурите на 2013-та. "Лицата" на февруарските протести, след като се опитаха да постъпят по класическия начин – да направят организация – и не успяха, разделяйки се на враждуващи групички, в крайна сметка акостираха в бутафорната "партия" на Бареков. А Реформаторският блок, учреден като изричен опит да продължи Протеста на нивото на политиката, остана в окастрен "седесарски" вид, хронично болен от политически аутизъм, организационен рахит и идейна анемия.


Силната страна на липсата на организация е това, че властта няма как да хване "ръководителите и организаторите", защото няма такива. Нещо повече – властта дори не може да разбере, как така има масово организирано действие, а няма организатори. От време на време някой милиционер вкарваше някой протестиращ в кауша, но всеки път арестантът излизаше триумфално-невинен. Нещо повече,


липсата на лидери и на структура на Протеста
вкара неговите политически противници в смешно до сълзи положение


След като не успяха да посочат с пръст, кой "ръководи" нещата, партиите на властта бяха принудени да ни пробутват някакви невидими за окото организатори – "соросоиди", "Типинг пойнт", "Глобална България", "Отворено общество". Не стигнаха до илюминати, розенкройцери и рептили, но все пак се изложиха драматично.


В крайна сметка, властимащите и техните "новолеви" съюзници бяха принудени да се върнат към класиката на Студената война, като обявят за виновни Държавния департамент на САЩ, а самия Протест опаковаха като класова война – на красивите и богати софийски изедници срещу бедните и онеправдани труженици от "народа".


Между другото, позитив на Протеста бе не на последно място, че под неговия натиск доста от "новите леви" престанаха да си слагат прогресивни маски; и се саморазкриха като елементарни битови сталинисти от типа на Вълко Червенков, Мако Даков и Грую Манафов.


Потъването на властта в конспирации и класовата война


бе ясна проява на силната страна на Протеста. Властта бе принудена да разкрие примитивния си лик, а в момента, в който реши да демонстрира организирана мощ, разголи и организационната си безпомощност. След национална мобилизация по линия на БСП и ДПС, на Орлов мост се оказаха струпани напълно дезориентирани, боязливи хорица, наброяващи към една-десета от пиковите постижения на Протеста.


Слабата страна на това, че Протеста не роди организация, е липсата на решителен завършек на усилието. Все пак, в света на политиката, организацията е лостът, който обръща нещата. Или поне така беше, в класическия свят на 20-ти век.


Липсата на ясен завършек като че вкара Протеста в обичайното състояние на неуспелите революции. Тук действа желязна закономерност. Колкото по-малко хора излизат на улицата, толкова повече се радикализира твърдото ядро. Тази радикализация, разбира се, не е приятна за гледане и гарантира все по-рехаво присъствие, което допълнително радикализира ядрото. Радикализацията води до все по-екстремно говорене, което пък неминуемо произвежда поредица от караници и скандали в средите на най-видимите протестиращи.


Тази закономерност се прояви в чистата си форма в края на февруарските протести, когато все по-екстремно говорещите "лица на протеста" се изпокараха помежду си, на фона на напълно опразнените откъм последователи публични пространства. В края на октомври, остатъците от Протеста също се оказаха нагазили в това блато. След като крайно закъснялата (и глупаво проведена) студентска окупация на СУ не успя да вдигне хората отново, последва


грозно екстремизиране


Заговори се за кръв, бухалки и калашници. Дори една утрин един от неуспелите студенти-окупатори обяви масов не мирен протест, целящ щурмуване и разнебитване на Народното събрание. Дойдоха, разбира се, шепа хора; и никой нищо не щурмува.


Последваха обичайните разпри по темата "кой е виновен" и към разгара на пролетта на 2014 година водещи протестни фигури започнаха да заливат фейсбук с все по-грозните караници помежду си. Протестът пресъхна. На жълтите павета излизаха единствено непобедимите "зелени", мобилизиращи в пъти повече хора от Дансwithme. Накрая ГЕРБ и РБ се опитаха да рестартират Протеста с Цецка Цачева начело и, естествено, се провалиха.


Това обаче не е краят на Протеста


а провал на елементарен опит той да бъде вкаран в руслото на партийни предизборни кампании. Протестът избегна този капан, а най-известните протестиращи като че надхитриха двете закономерности, за които стана дума: първо, че за да успее, подобен Протест има нужда от организация, която да качи неговите искания на арената на политиката; и второ, че ако дълго време няма ясна победа, Протестът би трябвало да се самоубие покрай екстремизирането на неговите "лица" и караниците помежду им.


Отказът на Протеста да породи организация го лиши от традиционен лост на бърза политическа победа, но пък му отвори вратата към постигането на нетрадиционна победа на друго, по-важно поле, където победите са по-трайни – арената на онова, което Антонио Грамши нарича


"културна хегемония"


Без да роди партия, Протестът постигна зашеметяваща победа на полето на ценностите и нагласите на обществото.


Във всяка секунда от живота на правителството на Орешарски, огромното мнозинство от българите подкрепяха Протеста в искането ОСТАВКА. В нито един момент, от 14 юни миналата година и до днес, обществото не повярва нито, че Протеста е някаква конспирация или класова война; нито – че е редно да се дава властта на хора като Пеевски. И, разбира се, никой никога не се върза на смешната теза, че било имало и "контрапротест", нито пък – че Мишо Шамара и Бисер Миланов-Петното са еквиваленти на, да речем, Комитата и Антоанета Цонева.


Накратко: общественото мнение споделя целите, ценностите и исканията на Протеста, а не – на властта. Хората вярват в това, в което вярва Протеста. На едновремешното СДС постигането на подобен пробив отне едно десетилетие; на Протеста – десетина дни.


Отказвайки да придадат партийна форма на Протеста, основните му фигури успяха да проведат друго, никога невиждано организационно усилие: да участват пряко в определянето на дневния ред на държавата чрез организираното ползване на нейните възможности и правови подредби.


Шепата хора, известни като "Протестна мрежа" обявиха, самички и без партийни съюзници,


операция "Чисти ръце"


– и я проведоха. По техни сигнали прокуратурата проверява Пеевски и Василев – лицата на задкулисието. Купувайки по една акция от банката на Василев, групичка протестиращи съвсем легитимно участваха в събрание на акционерите, задавайки на задкулисието онези неудобни въпроси, които политиците не смеят да формулират.


Поради постигнатата културна хегемония, както и поради постигнатите конкретни резултати срещу задкулисието, твърдото ядро на Протеста беше заобиколено от закона за екстремизацията и изпокарването помежду си. Следвайки нови пътеки, новите протестиращи просто не стъпиха в обичайното минно поле. Не, че по едно време не изглеждаха фундаментализирани и грозно скарани – но това не беше, перифразирайки Ленин, "сериозно и задълго"...


В крайна сметка, Протестът постигна и обявената си цел – ОСТАВКА. Това си е чисто негова победа, тъй като той пръв я поиска и убеди и обществото да я иска. А подобно обществено убеждение не може да остане без последствия, докато в страната продължават да съществуват основните механизми на демокрацията.


Оставката, разбира се,
не е истинската цел на Протеста


Тя е отнемането на държавата от задкулисните интереси и връщането й в ръцете на гражданите като техен слуга. Но и тази цел ще бъде постигната. Защото и покрай нея отдавна е постигната "културна хегемония" – ще рече, повечето хора в повечето време не искат държавата да е плячкосвана от Цеко Минев, Цветан Василев, Пеевски и подобни. Общественият натиск срещу този модел на държава е толкова силен, че няма начин в крайна сметка да не доведе до резултат.


В някакъв смисъл, постигането на резултата вече е започнало. Упорствайки в искането си да остане голям политически играч, с влизането си в листата на ДПС за евроизборите Пеевски завинаги се обрече да остане в гетото на тази партия. Излаз навън той вече няма. А това го прави маргинален играч.


Това, обаче, не е краят, нито е дори началото на края. Това, както казва Чърчил, е само краят на началото. Връщането на държавата в ръцете на гражданите няма да се случи на тези избори, поради простата причина, че постигнатата от Протеста културна хегемония в обществото не е споделена от неговите политически представители.


Обществото, предвождано от "децата на прехода", настоява да си върне контрола върху държавата. Политиците обаче не искат нищо подобно – те искат сегашното положение да продължи и занапред. А именно тези политици, с тези си нагласи, ще се състезават за нашия глас. На този фон Реформаторите, дори и да искат, няма да могат да обърнат нещата; а и имайки предвид тяхната изначална слаботелесност, най-вероятно е да пристанат на ГЕРБ – т.е. да станат част от статуквото.


Все пак някаква крачка напред, към постигане на целите на Протеста, ще бъде направена и на тези избори – както, за всеобща изненада, европейските избори преобърнаха политическата игра, постигайки перспектива за ОСТАВКА в близкото бъдеще.


За една година Протестът постигна невиждана културна хегемония, край на правителството и небивали притеснения за задкулисието покрай акцията "Чисти ръце". Успя и да избегне обичайния грозен край на неуспешните революции. Крайният успех изглежда неизбежен, макар и разположен в дългосрочен план. За да не се случи това, политиците на статуквото ще трябва да обявят диктатура от Путински тип. А за това, слава на Аллах, не им стигат нито силиците, нито – нервичките.


Изводите са очевидни.


Ние, споделящите Протеста,
трябва да се въоръжим с търпение


Ще се минат още години, преди да се поздравим с победа. А сегашните партии ще трябва да се въоръжат с ясното съзнание, че тяхното време свърши. В крайна сметка са обречени.


Освен, разбира се, ако не се присъединият, след чистосърдечно разкаяние и публичен катарзис, към Протеста...


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK