Обществото в мен

Granta

© Юлия Лазарова

Granta



Обществото в мен" е един от текстовете в новия, четвърти брой на списанието GRANTA, който от тази седмица е в книжарниците. Повечето от българските и чуждестранните автори, както и преводачите, са млади. Изданието с главен редактор Светлозар Желев е "за нова литература". В броя е и "Бразилия в седем картини" от Илия Троянов, който е почетен редактор. Избрахме да публикуваме него, защото е от редовния автор на "Дневник" - Георги Гочев. 


Сепвам се. Някой рязко отключва вратата. Алекс. Дошла си е по-рано от работа, за да отидем на протест. Превъзбудена е, иска да тръгнем бързо. Аз обаче казвам, че ми е чоглаво и нямам желание да излизам. Сутринта съм бил на лекар, после цял ден съм наблюдавал по телевизията какво се случва в парламента и около него. Набързо разказвам. Депутатите обсъждат актуализация на държавния бюджет. Едва са събрали кворум и заседанието върви мудно, проточило се е повече от осем часа. Проточил се е и протестът пред сградата на парламента. Започнал сутринта, и той вече прехвърля осмия час. Затова, казвам, навярно и управляващите, и протестиращите са изморени и очакват края на деня, за да се разотидат. Няма да се случи, добавям, нищо извънредно. Депутатите скоро ще се приберат по своите домове и ако се включим в протеста, ще трябва, както в предишните дни, да викаме пред празна сграда. След кратък спор решаваме да си останем у дома и сядаме да вечеряме.  


Гледаме някакъв филм, когато двете ни котки стават неспокойни. Вечеряли са заедно с нас и би трябвало да лежат на дивана мирни и кротки. Те обаче са будни и се дебнат в ъгъла на стаята. Опитваме се да ги уловим и укротим. Алекс тръгва след бялата Дая – едра доверчива принцеса, аз тръгвам след кафеникавата Жужа – дребно нервно циганче. Не успяваме да ги хванем. Оставяме ги да лудеят и се заглеждаме в играта им. Забелязваме нещо ново в нея. Обикновено Жужа напада Дая, Дая се премята през нея, ловко я събаря със задните си крака и побягва. Сега обаче Дая не побягва. Премята се през нападащата Жужа, събаря я със задните си крака и... я захапва за врата. Виждаме как опашката, а после и гърбът на Жужа настръхват. Виждаме я как се свива като дъга и започва да съска срещу Дая. Виждаме как Дая също се наежва и започва да съска. Спускам се към двете котки и успявам да запратя с ритници едната зад вратата на стаята, а другата зад дивана. В този момент телефонът ми позвънява.




Майка ми е. Напрегнато пита къде сме. Отговарям ѝ, че сме у дома и тъкмо сме приключили с вечерята. Усещам я как се успокоява. Знаем ли какво се случва около сградата на парламента? Отговарям, че не. Предупреждава ме да не излизаме и затваря телефона. Аз включвам телевизора и викам Алекс, която е отишла в кухнята, за да разтреби. Гледката от площада край парламента е поразителна. Камерата си проправя път сред някаква тълпа. Вдигната е нависоко. Виждат се само глави. Главите са се извили нагоре, устите зеят като на несръчни плувци, които панически се опитват да си поемат въздух над водата. От клатенето на камерата и вълнистото люшкане на главите се усеща, че някъде наблизо нещо мощно тласка тълпата. След малко камерата се добира до него. Сива човешка маса. Група полицаи натискат безредно, с ръце и крака, протестиращите. Лицата им са потни, ризите им са размъкнати, панталоните свлечени. Крещят и псуват. Опитват се да изглеждат силни и страшни, но всъщност изглеждат жалки и уплашени. Защото докато натискат, биват натискани. Стройна редица от жандармеристи ги избутва към протестиращите като със стоманено гребло.


После камерата се заковава на място. Виждаме в цял ръст полицай с черна ризница, черна палка, черни наколенки, черни ботуши и черен щит. Той сякаш няма лице – лицето му е скрито под маска, а маската под метален черен шлем. Единственото му непокрито място са очите. Сини са и гледат безстрастно. Без да каже нищо, сваля шлема си и с него замахва срещу камерата. Операторът полита назад, политаме назад и тези, които гледаме случващото се по телевизията. Полицаят е използвал хватка от моряшките боеве. Ударил е с глава главата на България! Картината изчезва от екрана. Ще се върне след малко и ще ни покаже друго място от площада. Тук стоманеното гребло току-що е изгребало протестиращите. Някои са налягали по тротоарите, други се щурат около тях и припряно се опитват да се обадят по телефона. Около някакъв млад мъж са се скупчили журналисти. Камерата ще ни го покаже. Ризата му е разкъсана, а дългата му коса с цвят на узряло жито – разрошена. Лицето му е едновременно нежно и грубо. Има същите сини очи като полицая, само че са изпъкнали, тревожни и зачервени. Лявата му вежда е разцепена и няколко червени поточета се спускат по ожулената му страна.


Обличаме се, за да тръгнем към площада. На входната врата обаче се спирам. Залива ме вълна от колебание, умора, може би и страх. Дали постъпваме правилно?, питам Алекс. Дали трябва да се включим в това, което се случва? Според нея, да. Категорична е и заявява, че ще отиде на площада и без мен. В този момент условията на спора се променят. Въпросът вече засяга не само обществената справедливост, но и мъжкото ми достойнство. Отдръпвам се сърдито от вратата и казвам, че трябва да помисля. Отивам в кабинета си. Включвам компютъра, за да прочета последните новини. Докато чета това, което вече знам, чувам, че вратата се захлопва. Алекс е излязла. Ще се върне у дома чак в три часа след полунощ. Ще бъде малко унила. Гневът ѝ към мен ще е изчезнал. Ще бъде гальовна. Ще ми разкаже, че е срещнала приятели от университета, че заедно с тях е построила барикада от кофи за смет, тротоарни плочки и пейки, че малко след полунощ жандармерията е изринала и протестиращите, и техните барикади.


Излизам от кабинета и първото, което забелязвам, е, че Алекс е угасила всички лампи. Все едно у дома няма никой. Ставам още по-мрачен. Тръгвам към кухнята и си мисля, че това, което се случва на площада, се случва и в нашия дом. Телевизорът е оставен да работи. По всички канали се повтарят едни и същи кадри. Огромен бял автобус се опитва да си пробие път през протестиращите. Казват, че в него са депутати от управляващите партии, а също и министри. Докато гледам това, което се случва с автобуса, чувам тупурдия. Котките отново се гонят. Побеснявам. Светвам лампите и погвам Дая, която се оказва по-близо до мен. Протестиращите са заклещили белия автобус близо до храма "Александър Невски". Той спира. Не може да се придвижи напред, не може и да се върне назад. Аз заклещвам Дая в кухнята. В капан е, няма къде да се скрие. В капан са и хората в автобуса. Какво ли изпитват в този момент? Дали ги е страх? В момента, в който към автобуса полетяват камъни и бутилки, аз се хвърлям върху Дая. Не може да направи нищо друго, освен да се изпусне. Целият под се покрива с лайна. Дая се е вцепенила и ме гледа уплашено. Отдръпвам се погнусен.


На следващата сутрин площадът е празен. Работници поставят нови плочки върху изровените тротоари. Кофите за смет са отново кофи за смет. Кухнята ни е почистена. Редът е възстановен. Аз обаче се чувствам като болен. Усещам, че протестът е влязал някъде вътре в мен. Досега съм мислел, че той засяга единствено политическия ред в страната, но съм грешал. Той засяга и реда в моя малък свят. Опитвам се да си обясня това. Поглеждам към котките, които са заспали една до друга под масата. Забелязал съм, че по-малката следва настроенията на по-голямата. Двете заедно пък следват настроенията на своите стопани. Ако ние сме спокойни, и те са спокойни, ако ние сме тревожни, и те са тревожни, ако ние се закачаме любовно, и те започват да си играят. По тази логика не трябва ли ако обществото ни се тресе и разделя на воюващи лагери, да се тресе и разделя на воюващи лагери и малкото общество в нашия дом? Ами още по-малкото общество от различни лица, които аз самият представлявам? Какво се случва с него в един такъв момент?


Както казах, чувствам се като болен. Втриса ме. Това ме подсеща за лекаря, при когото съм бил предишния ден. Предписал ми е терапия с антибиотик. Трябвало е да я започна вчера, но напълно съм забравил за нея. Ще я започна днес. Малко преди обяд изпивам първото хапче. Полягам, за да изчакам да се разтвори в стомаха ми. Петнайсетина минути по-късно усещам сърбеж по целия скалп, става ми горещо, гърлото ми пресъхва, после ме стяга и започвам да хълцам. Разбирам, че получавам алергичен шок. Страх ме е, но не се обаждам в болницата. Някъде дълбоко в себе си знам, че трябва да изтърпя шока, да видя какво ще се случи с мен, в какво ще се превърна. Изпивам наведнъж няколко хапчета против алергия. Те няма да ми помогнат, но поне ще забавят ефекта на алергена. Намествам се по-удобно в леглото и зачаквам, наблюдавайки се. Тялото ми постепенно се превръща в морава буца. В свит до болка юмрук. Отоци, подобни на шипове, израстват навсякъде по кожата ми, гръдният ми кош се издува подобно на ризница, главата ми отича и се усеща като шлем. Влизам във война със себе си и с целия свят.


Преди Алекс да ме откара в болницата, за миг се поглеждам в огледалото. Гледа ме тежко въоръжен жандармерист със зачервени очи. Лицето му е като одрано.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (12)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Darth Чебуратор
    Darth Чебуратор
    Рейтинг: 646 Неутрално

    Драмата на безучастния зрител. Ного интересно.

    Отново в бан за "нарушение" на прогербаджийската агитпроп линия на "Дневник"
  2. 2 Профил на КОТАРАКЪТ В ЧИЗМИ
    КОТАРАКЪТ В ЧИЗМИ
    Рейтинг: 865 Неутрално

    После камерата се заковава на място. Виждаме в цял ръст полицай с черна ризница, черна палка, черни наколенки, черни ботуши и черен щит. Той сякаш няма лице – лицето му е скрито под маска, а маската под метален черен шлем. Единственото му непокрито място са очите. Сини са и гледат безстрастно. Без да каже нищо, сваля шлема си и с него замахва срещу камерата. Операторът полита назад, политаме назад и тези, които гледаме случващото се по телевизията. Полицаят е използвал хватка от моряшките боеве. Ударил е с глава главата на България!
    ====================================
    Полицейските глави са здрави. Стават за това ... и май само за това.

    Глупостта е дар божи, но с него не трябва да се злоупотребява. /Ото фон Бисмарк/
  3. 3 Профил на Вячеслав Атанасов
    Вячеслав Атанасов
    Рейтинг: 809 Любопитно

    "Около някакъв млад мъж са се скупчили журналисти. Камерата ще ни го покаже. Ризата му е разкъсана, а дългата му коса с цвят на узряло жито – разрошена. "-На този ли му беше изчезнал герданът? Много беше разстроен от това.

  4. 4 Профил на Lemmy
    Lemmy
    Рейтинг: 3593 Весело

    Звяр! Горките котенца!

  5. 5 Профил на v_vendeta
    v_vendeta
    Рейтинг: 766 Любопитно

    Хубава история, но със силно изместен център.
    След впечатлителното насилие над животни и една прекрасна съпруга, някъде отзад се влачи объркан мъж на средна възраст с не канализиран гняв.
    Къде ми е поуката?

    the more we learn, the more we die...
  6. 6 Профил на Торбеш
    Торбеш
    Рейтинг: 1439 Неутрално

    Презрение.
    И аз имам две котки, но имам и две големи деца.
    Жалко, че не са три-четири с това качество!
    Презрение.
    На децата ми, ако бях си останал в къщи.
    Но аз казвам с гордост, че всички без котките бяхме и се сражавахме яростно за нашата България.
    Синът ми до мен беше ударен от електрошоковата палка на бясната полицайка Ани и се свлече в ръцете ми.
    Вдигнах го и той се хвърли още по-яростно към щитовете, които ни тласкаха като булдозер.
    Дъщеря ми, увита в българското знаме, участваше храбро и беше пробила кордона.
    Презрение.
    Към останалите в къщи.
    Презрение.
    Към неразбиращите каузата
    Защото ако бяхме повече - нямаше да се стигне до това да подпишат Южен Поток зад гърба ни и нямаше да ни загробят с милиардни заеми и неустойки
    Но народът вече не е стадо
    Народът порасна със няколко века!

    Като българин съм горд, че думата "неудачник" е незаменяема чуждица в българския език, заемка от руския език.
  7. 7 Профил на dedo pepo
    dedo pepo
    Рейтинг: 1370 Разстроено

    "...главата на България".
    Това не ми хареса хич.
    Протестирайте си.Правите го за Боко-необяснимо защо.
    Аз протестирах срещу него-обяснимо защо.
    Той много скоро ще ни даде много поводи.
    Ще протестирате ли,пораснали народе?!

  8. 8 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4249 Неутрално

    До коментар [#6] от "Торбеш":

    ++++++++++++++

    klimentm
  9. 9 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4249 Неутрално

    [quote#5:"v_vendeta"]объркан мъж на средна възраст с не канализиран гняв. [/quote]
    Нима не изпитваме нещо подобно почти всички ?

    klimentm
  10. 10 Профил на pinkpearl
    pinkpearl
    Рейтинг: 526 Неутрално

    До коментар [#5] от "v_vendeta":

    Ма той е бил на лекар, щот са го били предния ден?

  11. 11 Профил на pinkpearl
    pinkpearl
    Рейтинг: 526 Неутрално

    [quote#6:"Торбеш"]Защото ако бяхме повече - нямаше да се стигне до това да подпишат Южен Поток зад гърба ни и нямаше да ни загробят с милиардни заеми и неустойки [/quote]

    Те и за НАТО подписаха зад гърба ни.

  12. 12 Профил на 123
    123
    Рейтинг: 530 Неутрално

    Аз бях там. Обаче имам опит с полицейски палки и е по-приятно да не те удрят.
    И като към 4 се прибрах (все пак бях на работа следващия ден) бях доста безсилно ядосан. Най-вече на себе си. Защо си тръгнах? Защо не хвърлях павета?
    От страх или от хладнокръвна преценка на силите?
    Лошото е, че след такива вечери и нощи, би трябвало да има двойно повече хора на следващия ден.
    Бях и на следващия ден. По-подготвен. Хора почти нямаше.

    Kолко българи са нужни, за да завинтят една крушка? Трима. Един, който да я смени и двама, които да спорят колко старата е била по-добра.




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK