Защо Обиколката на Витоша е по-важна от световното по футбол?

Кадър от нощта на Витоша 100 - <a href="https://www.facebook.com/media/set/?set=a.735181183188060.1073741825.401446266561555&type=1" target="_blank">снимката е от албума на състезанието</a> от официалната страница във "Фейсбук" и се ползва с позволение на организаторите.

© Владислав Терзийски, Фейсбук страница на Витоша 100

Кадър от нощта на Витоша 100 - снимката е от албума на състезанието от официалната страница във "Фейсбук" и се ползва с позволение на организаторите.



Авторът на текста е завършил 8-и в 100-те километра за скороходци (другата част от състезанието е за велосипедисти) на Обиколката на Витоша с време 9:56 часа.


Седя си вкъщи на дивана, наливам поредната биричка и гледам мача. Футболът е голяма работа – бягат, скачат, ритат, гонят се. Много го умеех навремето. След малко започва и Григор, като пантера е на корта. Утре ще дават и волейболистите. Малко падат напоследък, ама си остават сред най-добрите в света. А и Кубрат най-сетне си уреди мач с Кличко. Как да не се гордее човек, че е българин?


Да, ама не. Това не е моят свят. Всъщност съм пред резиденция "Бояна" и горните мисли нямат шанс да се прокраднат в главата ми. Тъмно, мокро, студено и кално е. И въпреки това сме към 500 човека на старта. Нищо, че допреди пет минути валя як дъжд. Оправяме номерата, наместваме коланите с бутилки и гелове, подскачаме нервно и се шегуваме. Никой не мисли за футболистите.




Живеем собствен живот, чрез нашите усилия и постижения, не чрез тези на другите.


Старт. Понасяме се нагоре към Витоша. Ще бъде дълга нощ. Изпълнена с кеф и… болка. Ще бягаме по асфалт, горски пътища, пътеки и директно през тревата. Ще се хлъзгаме, ще се спъваме, ще падаме и ще ставаме. Ще е смешно и ще ни се плаче. Ще предизвикаме разума си и ще изцедим всеки мускул от телата си. Ще гребем от живота с пълни шепи.


Започва спускането към Владая. Нищо не виждам, не е ясно как уцелвам къде да стъпя. Оставих си очилата и бягам на челник без тях. Грешка. Намалявам ход, вместо да използвам гравитацията и да полетя надолу. Изчаквам групичка бегачи и се вклинявам сред тях. Божидар (Божидар Антонов - друг участник, завършил четвърти - бел. ред.) пак е заметнал тениската на една страна и се носи пестеливо напред. Залепям се за татуирания му гръб му и изкарвам половин час там. Добре, че се подхлъзна и след кратък танц на четири крака вече бяга зад мен.


Стигаме язовир "Студена". Започват дълги участъци дълбока, мазна, гадна, отвратителна кал. Изоставам. Вземам решение, което впоследствие ще се окаже ключово – преставам да се боря с калта, просто си почивам, преминавайки през нея. Стигам до поредния подкрепителен пункт. Хората ме посрещат все едно се боря за олимпийски медал, обсипват ме с предложения за храна и напитки, пълнят ми шишето. Няма как да не се почувстваш специален и да не ти дойдат нови сили при такова отношение.

На старта

© Владислав Терзийски

На старта


Всъщност така е на всички състезания, които се организират в последните години. Като си помисля, полумаратоните и щафетите на клуб "Бегач", трейл сериите на runbg, изкачванията на върхове на сдружение "Маратон", обиколките на Витоша и Батак


имат и друго общо – държавата и федерацията по лека атлетика нямат отношение към нито едно от тях


Последните са заети с усвояването на милиони евро субсидии за "НАЦИОНАЛНИ ИНФОРМАЦИОННИ И ПРОМОЦИОННИ КАМПАНИИ ЗА НАСЪРЧАВАНЕ НА ЗДРАВОСЛОВНИЯ НАЧИН НА ЖИВОТ ЧРЕЗ ФИЗИЧЕСКА АКТИВНОСТ".


От горните мисли за момент ми се гади, но го преодолявам и политам в нощта по пътя за Чуйпетльово – дълъг асфалтиран баир, който преди две години ме съсипа. Идват тежките моменти. Когато наистина боли и всички червени лампички на организма започват да светят. "Спри! Почини си! Пий вода! Защо се бъхташ? Няма смисъл!" Мозъкът ти крещи, че правиш глупости, а краката ти го потвърждават с всяка стъпка. Душата обаче пее, а глаголът "мога" поема управлението и продължавам. За разлика отпреди две години силите ми просто не свършват. Изпреварвам доста хора след средата на маршрута и дори спринтирам на финала след 9:56 ч. лудост сред овациите на петдесетина върли фена, включително жена ми, децата и седемте вече завършили маниаци.


Вечерта си наливам поредното питие и гледам спортните новини. Футбол, волейбол, тенис… все неща, които професионалните спортисти правят, а ние – гледаме, опънати на дивана. Обиколката на Витоша не е в телевизионните новини, значи не съществува. Няма й и по вестниците на следващия.


Все още много малко хора в България знаят, че такива неща изобщо се случват

Витоша 100 и с колело

© Владислав Терзийски

Витоша 100 и с колело


Те съществуват само във виртуалния свят на социалните медии, който експлодира от напълно реалните лични истории на бегачите. Спортът е състезания, състезанията са за професионалисти, нормалният човек не бяга, а за 100 км. какво да кажем – Мунчова работа. Това е класическото мислене на българина, което държавата и медиите успешно култивират. Резултатът всички го знаем – само 10% от българите се занимават с физическа дейност в някакъв редовен цикъл (последни в Европа), а липсата на активност е сред водещите рискови фактори за смъртност в страната. Елементарен статистически факт: всяка година в пъти повече българи умират от болести, свързани с нездравословния начин на живот, отколкото от катастрофи, природни бедствия и убийства взети заедно.


Краката ми са схванати, но все пак се движа. Само синият нокът на големия пръст на левия крак наистина ме боли и ми разваля кефа. За какво ми трябваше вярно да се бъхтам 10 часа в тая кал?


Поглеждам малката. Пак е заспала с един от маратонските медали* на врата. Никога няма да се сети за мачовете, победите на Григор или волейболистите. Но медалите на мама и тати – тях няма как да ги забрави цял живот. Нали все с такива се връщаме от състезания. Ще ги пази, един ден това ще бъде споменът й от нас. Героите от телевизора ще бъдат забравени, но нашите лични постижения не само ни осигуряват дълъг и щастлив живот, но и остават да топлят сърцата на децата ни завинаги.


* На маратони и ултрамаратони всеки финиширал състезател получава медал, защото самият факт, че си финиширал, показва, че го заслужаваш. Кога организаторите на "Витоша 100" ще се сетят да дават медали на завършилите?


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK