© Личен ахрив
Теодора показва буквара си в първия си учебен ден преди 18 години.
Публикуваме текста на журналистката Теодора Бързакова* от сайта Banitza с позволението й и това на създателя на страницата, като заглавието и акцентите са на редакцията.
Banitza е експериментално онлайн списание, включващо статии, анализи и коментари от студенти, журналисти и учени, както на български, така и на английски език. Проектът започва като личен блог на 24-годишния докторант по политология Николай Николов, но постепенно придобива популярност и заедно с това - амбицията да бъде своебразен "епос на българската модерност", където да се намерят отговорите на въпросите кои сме ние днес, какво е нашето наследство, в каква посока вървим. Отскоро по инициатива на редактора на българската част на Banitza.net Рая Раева на сайта расте и поредицата "Деца на свободата", от която е част тази статия.
"Доли, хайде напиши нещо за "Деца на свободата", моля те…" – така ми казва Ники докато си пием бира в центъра на Лондон.
"Добре де, ще помисля по въпроса, обещавам" – отговарям аз много убедително. Всъщност си мисля – "Деца на свободата" – какво пък имам аз да кажа по въпроса. На мен ми се струва, че за да имаш какво да кажеш за свободата, трябва да си се борил за нея…
Родена съм на 8-и август 1989 г. в София и е факт, че целия си живот съм била свободна. Малко са нещата, които съм искала и не съм имала възможност да направя.
Но не съм се борила за свободата си – тя си беше даденост. И както каза Калин в същия този разговор в пъба в Лондон – "Какво пък знае някой на тази възраст за прехода в България, да не говорим пък за комунизма и живота в България преди 89-а?"
Отговорът е – не много.
Знам, че брат ми се е редял на опашки за мляко всяка сутрин преди училище, за да имам аз какво да ям като бебе.
Знам, че майка ми ме е взимала на нощни дежурства с нея в болницата, защото е нямало кой друг да ме гледа.
Знам, че когато аз съм била много малка баща ми четири години е работил като доктор в Либия.
За комунизма съм чувала, че не всички са имали дънки и че за да си купиш дънки са ти трябвали долари. Разказвали са ми, че е трябвало да чакаш с години преди да можеш да се сдобиеш с ‘жигула’. Знам истории как много хора са били пращани в затвора по разни необосновани причини. Също така всичко е ставало с връзки и не е можело да пътуваш много-много извън България.
Знам, че като се разпада Съветският съюз в България Тодор Живков подава оставка и започва преходът от "комунизъм и планова икономика към демокрация и пазарна икономика".
Знам, че през 1996-а г. в България има криза, хората нямат какво да ядат, има хиперинфлация. Пълният хаос води до историческия Януари 1997 г., когато стачки и митинги обхващат цялата страна.
Тогава съм била на цели седем години и половина и даже съм присъствала на някои от протестите. Всъщност баща ми е разказвал, че ме е водил с него по митинги и че най-много съм обичала да скандирам ‘кой не скача е червен’. Нямам собствени спомени от тогава освен един – как седя на някакъв площад сред хиляди хора и баща ми ме е качил на някакъв подиум за камери. И аз от там наблюдавам…
Чела съм, че нещата ескалират, когато в София протестиращите влизат в сградата на Народното събрание и скоро след това Жан Виденов си подава оставката. На предсрочните избори същата тази година Обединените демократични сили "печелят с абсолютно мнозинство" и Иван Костов става министър-председател.
© Личен ахрив Семейство Бързакови пази изрезка от вестник, на която са снимани Теодора и баща й по време на митингите пред Народното събрание през януари 1997 г.
Знам, че от 2004-а сме в НАТО, а от 2007-а в Европейския съюз, тези вече си ги спомням и аз. Но общо взето с 300 думи успях да изчерпам познанията си за историята на България след 1946-а г.
А да – и съм гледала ‘Вчера’ хиляда пъти!
И въпреки че знам толкова малко и си спомням дори по-малко, ми се струва изключително очевидно колко много нещата са се променили откакто аз съм се родила.
Вие не го ли виждате?
Когато аз завършвах гимназия през 2008г. много от нас заминаваха да следват в чужбина. И на мен много ми се ходеше, но не защото "не си заслужава да останеш в България", а защото ми се струваше като някакво ново и интересно приключение. Изборът ми беше между англоговорящи и немскоговорящи страни… В Германия не ми се живееше, адски скучно ми се струваше; за Австрия пък да не говорим. Много ми се учeше на английски, ама Щатите са си много далеч – нямаше да мога да си идвам често. За Англия заминаваха много приятели, защо пък не…
Шест години по–късно, на 16-и юни 2014 г., аз свършвам смяната си в радио предаването Newsday по BBC World Service и бързам да си хвана метрото, но спирката на Oxford circus както винаги е претъпкана. Но някак си намирам Йоана сред тълпите от хора.
След един час с нея вече седим на терасата на Тедо и гледаме Темза. Тото е до мен – миналия петък разбрал, че само на място ще успее да получи лиценз, за да практикува медицина в Англия. В неделя вече бил в самолета за насам и сега доволен пуши кубинска пура. А Тедo вчера се върна от Ню Йорк, но реално разказва за предишното си пътешествие в Куба – от там са и пурите, разбира се… Йоана пък срамежливо споменава как е завършила и от септември почва работа в инженерна фирма в Лондон.
Ясно ли е вече накъде бия? Толкова осезаемо се е променило всичко в живота на българина, че за мен е непонятно как продължава да има хора, които да не забелязват. Проблеми имаме безброй и те всичките са нормални за една млада демокрация. Но пък преходът е факт и на мен ми се струва, че живеем по-добре и по-свободно от преди. И може би точно защото живея в чужбина намирам промените за толкова видими.
Ясно ми е, че ние сме късметлии.
Знам че сме тук, защото родителите ни са се борили да можем да правим каквото си решим. Свободата да замина или да остана е нещо ново, тя е част от тази позитивна промяна, която вече се е случила в България. И моето поколение се възползва от нея максимално.
До изгрев слънце седяхме с Тото на балкона над Темза и си говорихме. Обсъдихме това, че ние не сме емигранти, че ще се върнем когато му дойде времето. Просто е интересно, мотивиращо и обогатяващо да поживееш и поработиш в чужбина. Защо не?
Много критикувахме – българските медии, партии, политици, съдии, банки и какво ли още не. Русия, Европейския Съюз, Южен поток и Украйна също бяха обсъдени. Доникъде не стигнахме, но не защото ромът тотално разбърка мислите ни, а защото нещата по света и у нас не са черно-бели.
Аз израснах вярвайки, че червените са лоши, а пък сините – добри. Преди една година виках ‘Долу БСП’ пред посолството в Лондон и тогава всичко ми се струваше много просто. От този момент взех много повече да се интересувам от българска политика – четох какво ли не, но основно си говорих с най-различни хора. И открих сивото.
Сивото изяде цялата ми енергия да участвам в протести,
да водя безсмислени разговори по купони и да организирам грандиозни събития във фейсбук.
Но започнах да се възхищавам на хората, които имат енергията да се борят, които вярват, че с действията си могат да повлияят някак на събитията в държавата ни. Няма значение дали са тук или там, тези хора безрезервно посвещават дни, седмици, месеци и години на тази кауза. Те възродиха гражданската активност в България.
Аз обаче не съм една от тях. След като открих словото, осъзнах колко добре се чувствам в ролята си на наблюдател. Та аз съм журналист все пак. Мястото ми е от другата страна на тротоара, наблюдавайки протеста. Мястото ми е в центъра на разговора, задавайки въпроси с цел да науча какво мислите вие. Мястото ми е встрани, търсейки интересната история и различната гледна точка. Мястото ми винаги е било на подиума за камери, за да отразявам събитието.
И нямам търпение да продължа да ви наблюдавам –
тези, които виждате бялото и черното; тези, които продължавате да карате промяната да се случва; тези, които се борите нещата да вървят напред…
Децата на свободата, хората на Орлов мост и на жълтите павета. Тези, без които сега нямаше да мога да седя в Лондон и да пиша задълбочени безсмислици.
*Теодора Бързакова завършва Втора немска гимназия (73-о СОУ) през 2008 г. и заминава да следва висше образование във Великобритания. В Бирмингам защитава бакалавърска степен по медийни науки, културология и философия. Междувременно разбира, че иска да се занимава с журналистика и през 2011 г. се мести в Лондон, където завършва магистратура по международна журналистика. Шест месеца по-късно започва работа в радиостанцията на BBC за международни новини – BBC World Service, където работи и сега.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
