Дъждът и хората

 Гуня под вода

© Иван Келава

 Гуня под вода



Дъждът вече се изливаше като мътна найлонова стена над реката, когато Крешимир Келава погледна към черната върволица камиони наредени на опашка на КПП-то на моста между Хърватска и Босна и си спомни последния път, когато премина моста пеша – преди 22 години.


30 април 1992


Последните лъчи на топлото пролетно слънце отдавна бяха изчезнали някъде над островите на Далмация, когато високият, елегантен хърватин се спря за миг на средата на моста, свързващ Бръчко и Гуня, на няколко километра от бъдещата точка на допир между три държави. Крешимир беше изтощен от работа в барчето, построено от двете му ръце от босненската страна на реката. На другата сутрин будилникът щеше да звънне в 6, защото беше пролет и трябваше да се купуват свежи цветя за магазинчето на жена му на съседната улица.




Битката за Вуковар беше приключила преди 6 месеца, но Бръчко и Гуня си оставаха като един град. Семейството на жена му беше от босненската страна, където бяха барът и цветарският магазин, а родната къща на Крешимир беше в Гуня, от хърватската страна.


Крешимир се загледа над тъмната река. Може би, в крайна сметка, войната и границите ще заобиколят и забравят да разделят това ъгълче на Югославия, нищо, че Хърватска вече е призната от ООН държава, а Сърбия е само на няколко километра.


Капнал от умора, Крешимир продължи по пътя си към Гуня, но усети, че сутринта ще е много тежка, ако трябва да ходи чак до другия край на града. Затова реши да преспи при свой приятел, който имаше къща близо до брега.


Два часа по-късно, докато спеше спокойния сън на човек, чиято съдба зависи само от самия него, на моста сръбски четници поставяха торби с пясък и стари гуми. На зазоряване сирените на гражданска отбрана го събудиха преди будилника. Босненската война беше започнала.


 Крешимир Келава

© Иван Келава

 Крешимир Келава


Крешимир никога повече не видя нито бара, нито цветарския магазин, нито двете къщи на жена му от другата страна на реката. Но годините минаваха и той беше благодарен, че семейството му и двете му деца преживяха войната и видяха по-добри времена. Любимото убежище, бар Монако, пак отвори гостоприемни врати на тиха улица в Гуня, Хърватска.


19 май 2014


Дъждът вече се лееше съвсем като из ведро. Реки от кал и вода и се стичаха към спрелите камиони в бесен бяг към разгневената река, а оттам директно към Белград.


Ужасяващ звук стресна Крешимир и го извади от съзерцанието. Сирените на гражданска отбрана отново бяха завили зловещо, както тогава, в първите часове на войната.


Кешимир моментално завъртя колата наобратно и натисна газта към дома, където жена му през сълзи говореше по телефона с Иван – техния син, живеещ в Загреб. И тримата бяха наясно какво означават сирените – 15 минутна задължителна евакуация. 


Иван съветваше родителите си да пресекат моста към Босна, където имаше няколко квартала, издигнати на хълм, но Кешимир беше видял тъмните талази, които се изливаха в посока на Бръчко. Оставане в опит да се спаси поне нещо от къщата също бе невъзможно. Гуня се намира на дъното на огромна долина, обхващаща голяма част от Босна, Източна Хърватска и Западна Сърбия, която скоро щеше да се превърне в хиляди квадратни километри вътрешно море, изтривайки всички следи от войни, граници и човешки разделения.


Кешимир взе бързо решение – малко градче, 30 километра на север, близо до входа към магистралата Загреб-Белград, изглеждаше като безопасна височина за подслон от идващото бедствие.


 Бар Монако

© Иван Келава

 Бар Монако

През 1992, след като беше загубил всичко, Кешимир не проговори на никого 7 дни. Но този път още с пристигането си в евакуационния център, се обади на сина си да му каже, че са стигнали невредими, само за да намерят второто му семейство – регулярните посетители на Бар Монако – работещи като доброволци в същия подслон. И че са решили да намерят начин да гледат заедно първия мач от световното по футбол, Бразилия – Хърватска, дори да е в руините на любимото си барче, който заедно още веднъж ще построят отново.


Винаги е трудно да се започне от начало. Докато границите и парите разделят, страданието, причинено от войните, политиката и природните бедствия, всъщност не прави разлика между хората. Наводнението във Варна напомни и на България за това. Реакцията на доброволци, българи, цигани и бежанци, заедно спомнили си приказката за Неволята, показва най-доброто, на което хората са способни. 


Кешимир Келава за втори път в живота си ще започне от нулата, но не е сам. Ние също не сме сами. Трябва да помогнем на Гуня да се възстанови, трябва да помогнем и на Варна. Но най-вече трябва да помогнем на себе си, като усетим собствената си сила да направим живота си по-добър и смислен.


DMS VARNA 17 777


Сметка за помощ на Гуня:
Croatia Banka d.d., R. Frangesa Mihanovica 9, Zagreb
SWIFT: CROAHR2X IBAN: HR0924850031500005992


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на simval
    simval
    Рейтинг: 862 Неутрално

    "Трябва да помогнем на Гуня да се възстанови, трябва да помогнем и на Варна. Но най-вече трябва да помогнем на себе си"

    Да, добре. Ще помогнем на Гуня, ще помогнем на Варна, ще помогнем и на себе си (само дето подреждането на помощите трябва да бъде в обратен ред). Неизясненият въпрос е какво да правим с тези, които не желаят да помогнат на себе си?

    Аз не зареждам в Лукойл.
  2. 2 Профил на Firefly
    Firefly
    Рейтинг: 924 Неутрално

    И излиза, че умната природа ни напомня, че сме забравили да бъдем хора, защото при бедствията забравяме различията си.
    А границите и парите ние сме си ги създали.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK