Дясното и равенството: ГЕРБ и Реформаторите трябва да започнат от себе си "очистването" на политиката

© Юлия Лазарова

Публикуваме изказването на политолога и преподавател в СУ "Св. Климент Охридски" Ружа Смилова, направено по време на форума "Дясното - накъде?", организиран от новия Институт за дясна политика. Акцентите и заглавието са на "Дневник". Темата на изказването е "Елитизмът срещу равенството като политически идеал на дясното и у нас".

Равенството е фундаментален политически принцип на хуманизма на Новото време, реализиран от "нормата" Европа, към която се стремим пълноценно да принадлежим. Тезата ми е, че този принцип е достоен императив и за дясното у нас - пренебрегването му е твърде скъпо и може да коства неговия успех.

Какво разбирам под "равенство като фундаментален принцип на хуманна Европа"? Равенството изисква "равно уважение към всеки като отговорен член на дадена политическа общност". Казано под формата на политически лозунг: "Всеки има значение и има равно значение." Този принцип е тясно свързан с фундаменталната политическа идея на Новото време - "никой не се ражда с естествено право да управлява, а другите - с естествено задължение да му се подчиняват". Хората се раждат естествено равни, с равни права и свободи. Правото да управляваш подлежи на обосноваване, на морално оправдание. В демократични системи правото да управляваш изисква като начало да си получил съгласието на (мнозинството от) тези, които ще управляваш.

I. Какво по-конкретно изисква според мен политическият идеал за равенство?

1. На първо място и като минимум "политическо равенство" - а именно

"всеки член на политическата ни общност да има възможност да влияе на общите решения за общите ни дела"

Политическото равенство не се изчерпва с формалния принцип "един човек - един глас". Забележете, че дори и това съвсем минимално разбиране за политическо равенство у нас е заплашено - като средство за лекуване недъзите на политическата ни система (като зависимост от корпоративни интереси, покупко-продажба на гласове и т.н.), нерядко се чуват призиви за ограничаване правото на глас на неграмотните (образователен ценз), дори за временно ограничаване политическите права на продаващите гласа си (своеобразен имуществен ценз). Подобни идеи са недопустими не само поради международноправните ни ангажименти, но и от чисто нормативна гледна точка.

Ако подобно ограничаване правото на глас е недопустимо, как да се гарантира политическото равенство у нас?

Нека предупредя срещу възможно недоразумение тук -

политическото равенство според мен не изисква икономическо равенство

Подобна позиция застъпват защитниците на тезата, че има фундаментално противоречие между демокрация и капитализъм, което само се задълбочавало в епохата на глобалния капитализъм. С тази левичарска теза не съм съгласна.

Тезата, която споделям, е, че идеалът за

политическо равенство изисква да не се допуска неравенствата в икономическата сфера да влияят върху други обществени сфери

- политическа, правна, и т.н.; не трябва да се допускат разливи на неравенство от допустими (като икономиката) в недопустими (като политиката или правораздаването) сфери. Точно такава е идеята на американския политически философ Майкъл Уолзър за "комплексното равенство", развита във влиятелната му книга "Сфери на справедливостта".

Какво е необходимо да се направи, за да не се допусне влияние на икономическите неравенства, на корпоративни интересите и т.нар. в политическа сфера?

Тук от ключово значение е наличието на политическа воля за въвеждане на ясни правила за финансиране и разходване на средства за кампании, както и политическа подкрепа за заздравяване на съдебната система, която да не допуска лесното превеждане на икономически зависимости в политически резултати.

Преведено на езика на проблемите на политическата ни система, това просто

означава освобождаване на държавата и политическата система от захвата на корпоративни интереси

"Дясното" в лицето както на ГЕРБ, така и на Реформаторския блок (РБ) не са невинни в този процес на "захващане на държавата".

Затова първата линия, по която според мен трябва да се развива дясното у нас, е именно тази - ясен политически ангажимент, воля и реални действия за изчистване на политическата ни система от корпоративни и други нелегитимни зависимости. Не декларативна, а действителна операция "чисти ръце" - която да започне отвътре - изчистване на самите партии от подобни зависимости, и постъпателно настъпване навън - към изчистване на цялата "заблатена" политическа среда.

По-конкретно в случая с РБ това означава, че не може основна вътрешноблокова тема да бъде кой колко пари носи за предизборни кампании и това да решава относителната тежест на партиите при определяне на листите. Без подобно изчистване на политическата ни система принципът за политическо равенство остава куха фраза.

2. Вторият аспект на

политическия идеал за равенство, който дясното не бива да пренебрегва, е правното равенство

Равенството пред закона е основен компонент от принципа за върховенство на закона, централен стълб на съвременните демократични държави. Свободата от произвол на властта (върховенство на закона, а не на човека) е достатъчно амбициозна цел. Правното равенство отива една стъпка по-нататък, като изисква не просто върховенство на правилата, но и това законите да са еднакви за всички (т.е. да няма естествени или други привилегии за едни за сметка на други), и тези равни закони да бъдат безпристрастно, равно прилагани.

II. И двата принципа - за политическо и за равенство пред законите - не са реализирани в обществено-политическия ни живот. Корпоративни зависимости "решават" политическите ни спорове, правораздаването обслужва силните на деня и не гарантира равно третиране пред закона за всички граждани.

Тези дефекти на политическата и правната ни система подхранват дълбоко циничния възглед за политиката, като "умението да представиш частния си (или тясно групов, корпоративен) интерес за общ и да го наложиш със сила на всички". Според този възглед политиката не се занимава с предлагане на алтернативни визии за решаване проблемите на политическата ни общност, а с артикулиране и прокарване на интереси, които понеже са дълбоко антагонистични, превръщат политиката в арена на класова борба, където победата за едни е постижима с цената на унищожение на други. Общо благо не съществува. Тук именно виждам и втората линия, по която според мен трябва да се развива дясното у нас -

да върне смисъла в политиката като сфера на честно съревнование между алтернативни визии за общо решаване на общите ни проблеми

като политическа общност.

Циничното разбиране за политиката като обслужваща частни интереси наред с разочарованието от очевидно неравното разпределение на тежестите и печалбите от прехода са сред основанията за масовото разочарование от политиката, за задълбочаване на пропастта и взаимното недоверие между политически елит и обикновени граждани. Тази пропаст намери израз в двете вълни от протести 2013 г. у нас - там доминираха "антиполитически" послания. "Aнтиполитическите" обществени нагласи са плодотворна среда за политически популизъм, като колкото по-силни са тези нагласи, толкова повече популистките играчи имат шанс за успех, което пък допълнително подрива доверието в политиката и поражда още популизъм, и т.н.

На този фон обнадеждаващо изглеждаше доверието сред протестиращите и други недоволни от управлението в страната граждани, с което се ползваше нововъзникналия преди година РБ. Част от това доверие беше пропиляно обаче: прекалено дълго РБ се занимаваше с вътрешните си проблеми, вместо да излъчва ясни послания и да предлага работещи решения за преодоляване на множеството дефицити в обществено-политическия ни живот.

Отговорът на РБ на тези основателни критики за мудност и нерешителност беше

един криво разбран елитизъм

- вината не е в РБ, а в гражданите, които не правели необходимото да се запознаят и разберат позициите на РБ. Надменно отношение има и към избирателите на сестринска партия от семейството на ЕНП - далите подкрепата си за ГЕРБ милион избиратели биват често представяни като лесни за манипулиране деца, които не знаят какво вършат политически. Подобни "елитарни" нагласи според мен са просто обратната страна на популизма. Както популизмът, така и десният елитизъм са неадекватни отговори на провала в осъществяване на политическия идеал за равно уважение към всеки като отговорен член на политическата ни общност. Те не допринасят за преодоляване на пропастта между политическия елит и гражданите, а я задълбочават.

За да бъде намерен мост между гражданите и политическия елит, е необходимо изчистването на политическата и правната ни система от нарушаващи принципите за политическо и правно равенство зависимости. Това изчистване трябва да започне от вътрешна промяна - отваряне към гражданите и предлагане на работещи политики за реформа на болната ни обществена среда, а не вътрешни боричкания и по-нататъшно заплитане в неясни зависимости.

Ако дясното иска да спечели трайна подкрепа, то трябва да застане начело на този процес на очистване. Започвайки от себе си.

Основният политически идеал на Европа от Новото време насам - равно уважение към всеки член на политическата общност като еднакво значим, изисква точно това: равно уважение, към всеки. Изисква и тези, които се определят като политически елит, да заслужат правото си да управляват - като служат на гражданите.