Истина и политика

Премиерът Георги Близнашки

© Георги Кожухаров

Премиерът Георги Близнашки



Текстът е публикуван в  портала "Култура"


В България истината и политиката биват противопоставяни толкова категорично, че връзка между тях трябва да се направи, и то на всяка цена.


Иначе, ако тя е невъзможна, не ни остава друго, освен да заживеем в лъжа. Да приемем, че измамата е единственото и необходимо средство в политиката, а управлението е само демагогия, зад която се опредметяват и концентрират тези корпоративни интереси, срещу които протестирахме и ще продължим да протестираме като граждани. Като човешки същества, имащи съвест.




С риск да затънем в още методология, ще кажа, че зад това прозира и вторият голям проблем в днешния български обществен живот:

ние отдавна не спорим по възможните интерпретации,
а оспорваме самото съществуване на фактите


Наблюдава се особено размиване на "фактичността": всичко е "същото". Всичко може да бъде сведено до всичко; всеки може да бъде изкаран всякакъв и да бъде компрометиран; всичко е позволено, щом "факти" няма, а и нищо не може да се докаже с каквито и да е аргументи. Затова няма справедливост. Нито в морален, нито в юридически план, което е най-изгодно на мерзавците. Преди време случайно срещнах известен медиен персонаж на една от централните софийски улици и той, в прилив на пиянско откровение, ме осени с максимата, че "в България всичко е позволено".


Какво имаме в резултат на подобна всепозволеност? Всеобщо затъване в лепкавата медийна кал от догадки и измислици, където целта е обществото въобще да спре да прави разлика между истина и неистина. А това, в съчетание с традиционната българска амнезия (всичко се забравя до шест месеца или до година), трайно инвалидизира всеки опит за "общо дело", който е в основата на истинската политика.


Политическите истини са "фактически истини", чиято очевидност би трябвало да може да бъде разкрита във всеки един момент. Принципът е известен още от Аристотел, който твърди, че очевидността наранява неистината така, както ярката слънчева светлина въздейства на кукумявките.


Примерът е повече от удачен, като се има предвид, че от години насам, но особено при коалицията "Пеевски", родният политически пейзаж се изпълни с "медийни кукумявки". С всевъзможни псевдоанализатори, псевдосоциолози и поръчкови коментатори, които още от тъмна доба леят лъжи в социалните мрежи, а сетне, с гузни очички, мънкат из сутрешните телевизионни блокове с надеждата, след залез слънце да попаднат и в някоя от късните новинарски емисии.


Тези "медийни кукумявки" са щатните глашатаи на неистината,
която не е тяхно призвание, а е източникът им на препитание


Разкриването на редица факти за медийно кредитиране от КТБ хвърли още болезнена светлина върху финансовите им зависимости от задкулисието. Ала и по-преди всеки по-наблюдателен човек лесно би могъл да забележи координираността на техните атаки и общите ",опорни точки" в публичното "кукумякане".


Формално погледнато, повечето от тях не се числят към империята на Ирена Кръстева и се нареждат там само по злобата към нарочения "общ враг".


Реално погледнато, те не отказват да гребнат от която и да е копанка, като с лекота изживяват медийни "катарзиси". Обичат "комуникационните стратегии" на всяка власт, ала не отказват пари и от поредната мутра със съдебни проблеми, тръгнала да влиза в политиката, да не говорим за някоя по-голяма бизнес-групировка.


Събитията от последната година, за голямо неудоволствие на мнозина от тях, ги извадиха "на светло". Защото това, което "медийните кукумявки" наистина не понасят – колко прав е Аристотел! – е ярката светлина на публичността.


През 2013 г. "медийните кукумявки" за първи път се скупчиха не над политическа сила, а над протестиращите граждани, обливайки ги с типичните за дейността си нечистотии.


Ала много скоро даже наемодателите на въпросните "кукумявки" си дадоха сметка, че те за "славеи" не стават, защото "пощенските кутии" за флашки и компромати са повече от некадърни "певци на властта"


И така "клетият Орешарски" бе медийно подпомаган предимно от "петната и шамарите" на контрапротеста, докато "кукумявките" дебнеха по здрач сенките на имагинерни "соросоиди"…


Но трябва да признаем, че някои наемници бяха лоялни до самия край. Един от тях, дори след като "холдингът Доган" вече бе екзекутирал цялата "орешарщина", още продължаваше да пляска с криле и да зове Станишев да не се отказва, щото само той бил в състояние да даде "бой последен"… На кого или срещу какво? Така и не се разбра.


Назначаването на служебно правителство докара цялата тази рат от "медийни кукумявки" във фебрилно състояние, близко до симптомите на "птичия грип".


И отново цялата им жлъч се изля срещу хората, осмелили да се изправят срещу статуквото преди година.


…Къде сте сега?… А къде бяхте, когато…А защо замълчахте…Защо не протестирате сега…защо…


Ето защо, за да не помръкнат и последните наченки на разумност, може би е редно да изтъкнем някои очевидни факти:


- Да, хора от протеста влязоха в служебното правителство, но това не е "правителство на протеста" (което би било логически абсурд), а е правителство, назначено от президента, който носи политическата отговорност за него;


- Да, много надежди и дори прекомерни обществени очаквания са свързани с това правителство, чиято основна задача е да организира изборите на 5 октомври, но причината е очевидна и тя е в "катастрофата Орешарски";


- Да, някои от назначенията на служебното правителство провокираха несъгласия сред гражданското общество. "Протестна мрежа" реагира срещу кандидатурата на съдия Красимира Медарова за министър без портфейл и тя се оттегли. Групата на преподавателите в СУ "Св. Климент Охридски", най-активна по време на протестите, вече излезе с открито писмо срещу назначението на Ваньо Танов до премиера проф. Георги Близнашки.


Понятно ли е това на "медийните кукумявки"?


Очевидно не.


Те следват "опорните точки" на спуснатия им план и нищо не е в състояние да пробие вълната на техните крясъци.


Нищо, че повечето им "опорни точки" са направо безумни.


1. Служебният премиер проф. Георги Близнашки бил "опасен комунист", "хамелеон" и "ренегат". Как "десните протестиращи" приемали този факт? И най-вече съвместимо ли било това със Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет на 26 април 2000 г.?


Наистина интересен въпрос, като се имат предвид скорошните чествания на Бузлуджа, където хиляди "социалисти" използваха забранени по силата на този закон символи, кълнейки се във вярност на "тоталитарното минало". Защо тогава хорът от "медийни кукумявки", толкова загрижен за спазването на закона от 26 април 2000 г., не поиска забраната на БСП? Вместо да атакува проф. Близнашки, напуснал същата тази партия и достатъчно ясно заявил в интервю пред БНТ, че говори за "комунистическия идеал" на своята младост като утопия, а не като практика на един отречен тоталитарен режим.


И, накрая, за сведение на "медийните кукумявки": в България, а комай и другаде, все още не е имало протести срещу "утопията". Гражданите, излезли на площадите през 2013 г., не протестираха срещу "утопичния социализъм" на Шарл Фурие, Робърт Оуен, срещу ранния или късния Маркс. Те протестираха срещу едно конкретно срастване на политически и корпоративни интереси, свило гнездо в партията мандатоносител на "Позитано" 20. А и не само там.


2. Още по-невероятна бе скоростта, с която бе атакуван Христо Иванов, вицепремиер и министър на правосъдието. На всеки е ясно колко болна е правосъдната ни система и колко трудно е да се намери "вътрешен човек", познаващ отблизо нейните недъзи. Яростта, с която започна да се следи всяка стъпка на Христо Иванов, както и цялата шумотевица около адвокатските му права през годините (дори когато е бил на специализация в САЩ), са по-скоро ясен знак, че той е точният човек за тази позиция, доколкото застрашава статуквото, познато ни от тефтерчето на Красьо Черничкия или от "паяжината" на Делян Пеевски.


Щом блатото се разбълбука, явно има защо…


Нещо, което е добре известно от политическата теория. Платон не случайно завършва прочутия си "мит за пещерата" в "държавата" с твърдението, че човекът, дръзващ да каже истината, може да бъде разпознат по устремените към него ръце, които търсят разправа.


А хорът на "медийните кукумявки" нека продължава: той поддържа усета ни за истина, без който политиката се свежда до "капан за глупци".


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK