Литургия за полковника

Иван Бояджиев, Църква, 1918 г.

© Портал "Култура"

Иван Бояджиев, Църква, 1918 г.



Текстът е публикуван в портала "Култура"


И ви казвам: трябва да се върнете!


Тази земя не трябва да бъде забравена толкова лесно.




Но да караме подред.


Полковникът от резерва ни прие в лятната си резиденция. Така й вика. А всъщност това е селската му къща, долу в дворчето няколко лехи с краставици, няколко с домати, селска чешма с циментено корито. Малка кухничка. По дървена стълба се качихме в кабинета му на втория етаж. Допотопен монитор на компютъра. По стените – портрети на неговите предци. Офицери с кръстове за храброст на гърдите, от полковете на Негово величество…


Сетне полковникът ни заведе да видим църквата "Рождество на Пресвета Богородица", чийто храмов празник и 120 години от построяването щяхме да празнуваме на другия ден, с литургия и курбан.


Дворът е почистен, храсталаците са изсечени. За камбаната е скован здрав навес, но самата камбана е пукната, трябва да се отлива нова. Нова камбана струва 20-30 хиляди лева. Но – живот и здраве да е… Вътре църквата също е изчистена, измита, постлани са килими дар от хората, свещниците са изстъргани, полилеите с кристалните висулки, потъналите в прах и паяжина, хвърлените в ъгъла смачкани полилеи са оправени при железар и измити с пароструйка и вече закачени по местата си, на синджирите, спускащи се от тавана, сега кристалните висулки светят, блестят.


Църквата, която аз нито веднъж не видях отворена в началото на шейсетте, докато живеех тук, в това село до първи клас, при баба си и дядо си. Промъквахме се през обраслия с клонаци двор, засланяхме очите с шепи и надничахме през високите, потънали в прах прозорци.


До нея училището обаче се е съборило. Покривът е рухнал и кметът го досъборил, да не утрепе някого. Училището, обявено за паметник на културата и строено през 1880 г. с лични пари на княз Батенберг.


Баба ми и дядо ми са учителствали тук. Баба ми е била учителка на полковника от първи до четвърти клас, тя го е научила на четмо и на писмо. И той говори за нея с благоговение. И дядо ми го е учил, по-нагоре в отделенията. И бая го е шамаросвал по врата, когато не знае урока.


- Ама пък виж, станах човек – изпъчва се гордо полковникът. И гласът му е силен, полковнишки. Глас да командва паради.


Разбрахме се да се видим към девет вечерта в центъра на селото, на площада, където в стола жените щяха да готвят курбана.


Сетне аз нетърпеливо подпалих колата и поех нагоре по баира към нашата къща, да я покажа на жена ми. Къде съм живял до първи клас да й покажа.


Къщата вече не е наша. Когато и дядо ми почина, дванайсет години, след като си отиде баба, майка ми и вуйчо ми я продадоха на едни помаци. Те пък я продали на едни копанари.


Спрях горе на пътя и прекосихме пеш поляната.


В детството си трябва да влизаш пеш.


Видяхме старата копанарка, сечеше с една мотика бурените край пътя. Запознахме се с нея. Влязохме за малко в двора.


Бялата ябълка е отсечена. Медената круша – също. Вековният орех зад сайванта – и той. Покривът на сайванта е паднал от дъждовете, постройките, където дядо гледаше овцете и козите и кочината – и те са паднали. Появи се едно тринайсет-четиринайсетгодишно красиво момиче с бебе в ръце. Снахата на копанарката. Младите – двамата сина и снахата, скоро ще заминават пак за Гърция. Копанарката ще остане тук с бебето, сама през зимата. Двете с жена ми седнаха вънка на пейката, а аз отидох да видя комшията. Ние с него сме далечна рода. Там беше, пред портата си. Чакаше да отворят барчето отсреща и да изпие няколко бири.


Седнах до него, извадих цигарите. Той вече ги беше спрял. Поговорихме за туй – за онуй.


- Пет-шест човека ей така сме останали в селото от тия, дето ги знаеш. На доизживяване.


- Дъщерята обажда ли се?


- Тя е в Испания. Много рядко. Обажда се, пита "как си?" И толкоз.


- Не си ли идва?


- Не.


Казах му, че искам да мина през гробищата, да видя гробовете на прядадовците и прабабите.


- Нищо няма да видиш. Там не може да се влезе. Джунгла.


Станах, прегърнахме се с комшията, дълго се тупахме по раменете. Минах край пейката пред нашата къща, жена ми стана и тя. Копанарката влезе в двора и излезе с няколко корена цветя, даде ги на жена ми да си посади.


Пресякохме пак поляната, герана, големия Кумански геран го нямаше, на мястото му едва личеше циментовата площадка. Качихме се в колата. И отидохме в другия край на селото, да се настаним при братовчедката, при внучката на брата на дядо.


Вечерта, след като с полковника пренесохме двата казана с месо от колата до втория етаж, където бяха кухнята и стола, заедно направихме преглед на жените, които щяха да готвят курбана. Шест-седем възрастни жени, най-възрастната на осемдесет. Полковникът си беше полковник. Той ги строи и гръмогласно преговори задачите.


Ние с полковника се върнахме в къщата на братовчедката. Седнахме на масата. Мъжът на братовчедката извади ракия, сипахме, чукнахме се. Тук беше дошъл и друг един братовчед, той пък внук на една от сестрите на дядо ми. Механизатор и пчелар. Жена му го оставила, сега е в Лондон. Взела и сина.


Така мисля, че е изглеждал Серафим на Йовков. Та той спомена, че имал кон.


- За какво ти е конят? Върши ли ти някаква работа, трябва ли ти? – попитах го.


- Не – отвърна моят далечен братовчед, който приличаше на Серафим на Йовков.


- Защо го държиш тогава?


- Ей тъй ва. Намества ми чарковете. Изведа го на паша сутринта. Вечерта го прибера. Дада му зоб. Без туй не мога.


Мъжът на братовчедката и той се обади. И той имал една кобила преди години. Роксана.


- Ама като се разболях, синът я продаде. 450 лв. С тия пари платихме операцията. Няма да забравя, дошла линейката за мен, ще ме кара в болницата, а аз седя на стола и гледам кобилата. И тя ме гледа. Сякаш знаеше, че повече няма да се видим. Бетер човешки й беше погледът.


На сутринта, навръх Рождество Богородично, литургията започна точно в десет. С двама свещеника и един протопсалт. Църквата се понапълни. Дойдоха над седемдесет човека, преброих ги един по един.


След литургията беше словото на полковника. Той излезе отпред, пред царските двери, които са откраднати и на тяхно място стои само завеската, запрехвърля листовете, сложи си очилата… И се задави от вълнение. Помълча така, овладя се – че как иначе, той беше офицер. И започна словото си. Разказа историята на селото, на църквата, на училището. Разказа как се е захванал с тази задача, да отвори църквата.


Това беше.


После хапнахме от курбана и ние с жена ми потеглихме за София. Минахме напряко от Попово към Велико Търново през едни тесни пътчета, полуразбити, където се разминавахме с летящи насреща ни тирове и каруци с копанари, тръгнали да брулят орехи. От време навреме от черните пътища изскачаха претоварени с прясно нарязани стволове камиони. Продължаваха да секат гората, може би никога не бяха спирали.


Прибрахме се в къщи, излязох на терасата да изпуша една цигара. Цигарите станаха две, станаха три. Подреждах си впечатленията, радвах им се. Стъмни се. Чуха се щурците. И на село слушах вчера вечерта щурците. Не бяха ли това едни и същи щурци, които се чуваха и там, и тук? И ми хрумна, че бях станал свидетел на чудо. Петдесет, шейсет години тази църква не беше живяла, беше запусната, занемарена, затворена – кажи-речи от 1953 г. – в нея не беше служено. Но изведнъж се намери кой да се погрижи за нея – да я изчисти, да я измие, да постеле килими, да извика свещениците, да се обади на хората от близко и далеч, да намери пари и да купи двете агнета за курбана, да си приготви и слово. Тъй че църквата в моето село, седяла затворена десетилетия, да посрещне достойно храмовия си празник – Рождеството на Богородичка и юбилея си – 120 години от построяването.


Не беше ли това чудо, истинско чудо – на фона на всеобщото запустение.


Беше чудо. Беше истинско чудо.


И от триста и петдесет километра разстояние, в тъмното, на гола глава, аз козирувах на полковника от резерва.


Затова ви казвам: трябва да се върнете!


Тази земя не трябва да бъде забравена толкова лесно.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

Коментари (25)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на hmc12310991
    hmc12310991
    Рейтинг: 418 Неутрално

    Бре,бре,много сме сърцераздирателни днес!Поздравления,прекрасен текст!

  2. 2 Профил на daam
    daam
    Рейтинг: 1151 Неутрално

    Автентично, искрено. Хареса ми. Дано всички църкви в опустелите ни села заживеят нов живот

  3. 3 Профил на 300g
    300g
    Рейтинг: 598 Неутрално

    Аз много съм преживял и трудно се разчувствам, но това ме просълзи.
    Много, много, много добро!

    Големи мислители раждаше навремето селската кръчма. Сега големи мисли ражда интернет.
  4. 4 Профил на areta
    areta
    Рейтинг: 1183 Неутрално

    Прекрасен разказ и много поучителен - НИЕ трябва да си оправим нещата, няма кой друг да го направи. Обаче това е и най-лесната част, после поддръжка трябва, всеки ден, пипкава и досадна работа, за да се запази постигнатото. По друг начин не става, уви.

  5. 5 Профил на forza
    forza
    Рейтинг: 767 Любопитно

    Хубаво, разбира се, но...

    "Затова ви казвам: трябва да се върнете!"

    Този призив в 2-ро лице, мн.ч., е част от полковнишкия дух на статията, нали?
    Дайте да дадете...

  6. 6 Профил на dedo pepo
    dedo pepo
    Рейтинг: 1198 Неутрално
  7. 7 Профил на Plums vs ГЕРБage
    Plums vs ГЕРБage
    Рейтинг: 1625 Неутрално

    "Затова ви казвам: трябва да се върнете!

    Тази земя не трябва да бъде забравена толкова лесно."

    Точно в този край и в едно забравено от хората и Бог място, където от петдесет-шестдесет години никой не забива и един пирон, а около църквата е пущинак.... точно там се върнах. В "селото на духовете", които още витаят из съборените къщи, около изоставените градини и плодни дръвчета, даващи плод за птиците... Преди да умре преди няколко години, моят 90-годишен съсед ми каза, че истинските българи ги няма вече там, останала била само "плявата"... Уверих го, че скоро няма да бъде така, а той ме погледна недоверчиво, защото сигурно го беше чувал и друг път... Вечна им памет - на него и неговите съселяни, които са ни оставили Духа, който ще ни върне там.
    Благодаря за този разказ!

    “In an age in which the media broadcast countless pieces of foolishness, the educated man is defined not by what he knows, but by what he doesn't know.” ― Nicolas Gomez Davila
  8. 8 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 3696 Неутрално

    Разказа е чудесен !

    klimentm
  9. 9 Профил на bramasole
    bramasole
    Рейтинг: 3396 Неутрално

    Страхотен разказвач е Деян Енев! Реди кротко простички думи, а, като прочетеш разказа му, е затрогнал душата ти с тях...
    И есетата му чета с удоволствие!

    "На народите с къса памет преходите са им много дълги." Тони Филипов, д-р
  10. 10 Профил на Чардо
    Чардо
    Рейтинг: 1291 Разстроено

    Какво да ви кажа ?
    Отначало , докато не спомен за кой край разказва ,
    си мислех че разказва за с.Обнова Плевенско
    и за мен самия !
    И аз бях до до 1953-та повече ори баба и дядо до 7 г.възраст и без последната част за църквата съм преживял всичко останало !
    Абсолютно правдиво и добре разказано !

    Вярвам, Господи, помогни на моето неверие! Марко гл.IХ,ст.24
  11. 11
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  12. 12 Профил на glog
    glog
    Рейтинг: 624 Неутрално

    Коментарът ми е, че няма какво да се коментира. Едно време такива приказчици ни слагаха в читанките за учениците от първите два-три класа. За съжаление, моята психика отдавна вече не само е пораснала, но е и остаряла. А децата до десетина години едва ли пишат в този форум.

  13. 13 Профил на hodounski
    hodounski
    Рейтинг: 2780 Неутрално

    Когато започнем да възстановяваме училища ,може би ще стане нещо...

  14. 14 Профил на роджър
    роджър
    Рейтинг: 829 Неутрално

    "Трябва да се върнете" ... и се върнал ... в София /не иронизирам/ ...
    Имам си една теория - някаква част от тези близо 2 млн българи, които са по света, един ден ще се върнат - едни от носталгия, други - за да харчат европейските си пенсии тук ... и тогава, чак тогава, ще имаме електорат, финансово независим, и чак тогава ще имаме партии за гласуване !
    По сметките на Мойсей остават още 15-тина години ...

    https://www.youtube.com/watch?v=7wBkJ8oIvRg
  15. 15 Профил на valin
    valin
    Рейтинг: 367 Неутрално

    До коментар [#13] от "излез и гласувай 7":

    Съгласен съм, но с една корекция.
    Когато започнем да възстановяваме И училища...

  16. 16 Профил на Велков
    Велков
    Рейтинг: 1292 Неутрално

    Браво на...полковника!!!

  17. 17 Профил на anarhochristian
    anarhochristian
    Рейтинг: 572 Неутрално

    Никой не пише на полковника...

  18. 18 Профил на echooo
    echooo
    Рейтинг: 418 Неутрално

    Много хубав разказ....
    Не само църквата трябва да възстановим... Училището - също.
    Но най-вече сърцата и душите си.

  19. 19 Профил на Симеон Топчийски
    Симеон Топчийски
    Рейтинг: 8 Неутрално

    Браво! Чудесен разказ. Разчувства ме много.

  20. 20 Профил на anarhochristian
    anarhochristian
    Рейтинг: 572 Неутрално

    [quote#2:"daam"]Дано всички църкви в опустелите ни села заживеят нов живот [/quote]
    Църквите не могат да заживеят нов живот, само хората са способни на това.
    Послание на ап. Павел към римляните:
    "6:3 Или не знаете, че ние всички, които се кръстихме да участвуваме в Исуса Христа, кръстихме се да участвуваме в смъртта Му?
    6:4 Затова, чрез кръщението ние се погребахме с Него да участвуваме в смърт, тъй щото, както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в НОВ ЖИВОТ.
    6:5 Защото, ако сме се съединили с Него чрез смърт подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение подобно на Неговото;
    6:6 като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха.
    6:7 Защото, който е умрял, той е оправдан от греха.
    6:8 Но ако сме умрели с Христа, вярваме, че ще и да живеем с Него,
    6:9 знаейки, че Христос, като биде възкресен от мъртвите, не умира вече; смъртта няма вече власт над Него.
    6:10 Защото, смъртта, с която умря, Той умря за греха веднъж завинаги; а животът, който живее, живее го за Бога.
    6:11 Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, а живи към Бога в Христа Исуса."

    А църквата се гради не от камъни, а от хора, защото хората са църквата, храм неръкотворен на Бога, чието тяло сме ние и чиято глава е Христос.
    И ако се вгледате, ще видите, колко истина има в това, дори и за селото, дори и за черквата, дори и за България, дори и за полковника....

  21. 21 Профил на anarhochristian
    anarhochristian
    Рейтинг: 572 Неутрално

    До коментар [#18] от "echooo":

    С четири минути ме изпревари, ама защото го пишеш кратко, а аз философствам!

    +++

  22. 22 Профил на echooo
    echooo
    Рейтинг: 418 Неутрално

    До коментар [#21] от "anarhochristian":

    Сигурно, защото нямате време за кратък коментар

  23. 23 Профил на bolivar
    bolivar
    Рейтинг: 213 Неутрално
  24. 24 Профил на man_un
    man_un
    Рейтинг: 514 Неутрално

    Сякаш се мъчим да обясним необяснимото. Няколко пъти през лятото излизаха материали тъжната съдба за запустелите села. Н Дали по света има подобен проблем, но от стари хора знам, че да съществува едно населено място трябва път, вода и ток. Добрият стопанин знае от там на сетне какво да прави. Не знам, бил съм дълго време в допир с такива места и просто не виждам как ще се върнат хората при тях.

  25. 25 Профил на anarhochristian
    anarhochristian
    Рейтинг: 572 Неутрално

    До коментар [#22] от "echooo":

    Ни време, ни акъл!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK