Изоставените майки

Изоставените майки

© Красимир Юскеселиев



Вчера един приятел ми каза, че заминава. Завинаги. Повече нямало да се връща. Историята, която всички знаем – много се разочаровал тука, никой не му пукало, че той бил професионалист в еди каква си сфера, не получавал никакви пари, страх го било да ходи на лекар, страх го било от правосъдната система, страх го било и от пенсионното осигуряване, не вярвал, че политическият климат ще се промени някога, и всичко останало, преповтаряно до болка.


Поинтересувах се колко от учениците, които завършват 12 клас, са кандидатствали в чужбина. Поразпитах тук и там и много от тях ми споделиха, че от класовете им в България оставали по трима-четирима души. Максимум.


Не мога да ги обвинявам. Нито учениците, нито моите приятели. Виждаме как в момента в университетите в България приемат кандидатстващи с тройки и двойки. Наскоро чух и една история, в която от еди кой си университет звъннали на едно момиче. На изпита имала двойка. Казали й да отиде да се запише. Тя им отговорила, че нямало как да стане, след като имала слаб резултат. Те й казали да отиде да се запише. И така.




Недостиг на студенти в университетите, отрицателна раждаемост, застаряващ народ – всичко сме го говорили и ни е познато до болка.


Но какво се случва, когато тия хора заминат?


Наблюдавах младите, които хващат самолетите за Германия, Англия, Австрия, Франция, Холандия, Испания... Голяма част от тях попадаха в изключително добри университети. Завършваха и започваха работа в някой хотел или ресторант. Бачкаха като луди, едвам свързваха двата края, не бяха доволни, но пак не се връщаха. Питах ги що не се връщат и те не знаеха как да ми отговорят.


Направи ми впечатление, че голяма част от тия млади хора започнаха да експериментират с наркотиците зад граница. Защото има по-леки закони в другите държави, защото се намират лесно, защото са далеч от семейство и приятели и никой реално не знае тия хора какво правят. Известна част от тях се друсат. Ама много. С много синтетични наркотици. Те и тука се друсат де. Лоша работа.


Предполагам, че липсата на контрол и постоянна връзка с близките приятели и семейството правят това по-лесно. По-лесно им е да се крият. Защото едва ли се прибират у дома и започват да се хвалят на мама и тати как били издрусали еди колко си грама от скъпото и как не били спали няколко нощи и било суперкупон.


А мама си седи в кухнята, нищо не подозира, затваря бурканите, увива няколко сушеници, слага пликче с топли чорапи и сарми и ги праща по пощата на синчето и дъщеричката и поне получава тая утеха, че за ден-два децата им ще имат какво да ядат и ще им е топло на краката.


Неутешима е майчината скръб и велик е майчиният инстинкт!


Не спират да ни мислят тия жени и да се тревожат за нас, колкото и далеч да сме


Скъсяват си живота с притесненията си по нас, стават по-рано да наготвят нещичко, отделят от скътаните парици и пращат и от тях, че да може детето някак да се оправи. Детето взима парите и никой не знае за какво ги харчи.


Не казвам, че всички млади българи в чужбина са се продрусали. Казвам, че имат лесен достъп до страшно много наркотици. И за това като че ли не се говори твърде често. А синтетичните наркотици досега не са удължили живота на никого. Освен може би живота на Кийт Ричардс. Ама той е безсмъртен.


Георги Господинов написа един прекрасен разказ за самотата на българското село, за самотата на майките, татковците, бабите и дядовците. Разказът се казва "Ритуалът". В него цяло село се снима в пълнометражен филм. Седнало е на една маса и трябва да крещи "Горчиво!". Булката и младоженецът не са в България. А са в Канада. Или нещо такова. И докато крещят "Горчиво!", тия хора се улисват, започват да плачат, не могат да се спрат и сякаш наистина са на сватбата на своята дъщеря или на своя син, когото не са виждали от сто години.


Зловеща е тая самота на нашите майки и бащи, баби и дядовци. Оставяме ги да си гледат работата, ние се правим, че си гледаме нашата. Ама всъщност я гледаме само с едно око. При това едвам отворено.


И все сме много заети. И се скъсваме да работим. И да градим някакви кариери. И ги градим тия кариери като вавилонски кули. И нищо не получаваме накрая. Но пак упорстваме да сме най-добрите. И в това няма нищо лошо.


Защо така забравихме за нашите семейства?


Не казвам, че не бива да отлитате от домашното гнездо и да бъдете самостоятелни. Напротив! Бъдете заети, искайте да сте най-добрите, но не забравяйте ония хора, които са ви дарили с живот. Те винаги ви мислят. Не забравяйте и ония хора, които са дарили с живот вашите родители. Те пък само за вас мислят.


Защото наистина е зловещо как бързо и лекомислено изоставихме нашето си българско семейство. То си седи под сянката на крушата, гледа в нищото и му е страшно самотно. Хубав е чистият въздух на село, хубава е и домашната продукция там, където я има. Но самотата никога не е хубава. И страшно трудно се бори човек с нея. Често пада в нейния капан и му е много трудно да се върне в света на живите.


За нуждата от млади в страната няма защо даже да говорим. Нуждата е огромна! Всичко го знаем това. И сме готови да простим всичко, само пак да им видим очите.


Образовайте се, бъдете в най-добрите университети. Но не забравяйте откъде сте тръгнали. Пишете на мама. Тя ще се зарадва. Винаги. И помнете какво са правили нашите праотци. Търсили са и те образование в чужбина, получавали са го, след това са се връщали в страната и са показвали и на нас, простите хора, добрите практики. Пък ние сме ги прилагали, където можем, и сме продължавали да бутаме нанякъде. Накъде, не знам.


Звънни утре един телефон, приятел! Много ще зарадваш някого от твоите хора. Те седят и те мислят. Не ги изоставяй на бърза ръка!


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK