Лимонтузу

Лимонтузу

© Портал "Култура"



"Дневник" препечатва текста от   портала "Култура"

И аз не знам защо – дали покрай сегашните политически главоблъсканици или заради едни по-стари исторически обстоятелства, към които ще се върна по-нататък – но тези дни натрапчиво ме преследва вкуса на лимонтузуто.


Не ме разбирайте превратно: не твърдя, че ситуацията в България чак дотам се е вкиснала.


Тя е толкова горчива или толкова солена, колкото сме я подготвили.




Ала това е тема за друг размисъл, на който скоро ще се наложи да подведем чертата.


Сега към предвкусването.


Съществува памет на небцето, предхождаща индивидуалната и историческа памет. Прочутата мадлена на Марсел Пруст, вкусът на сладкиша от детството, навързващ нишката на спомена, е пример за това как времето може да свърне от "изгубено" към "възвърнато". Паметта ни "осезава" неща, които изобщо не подозираме или отдавна сме заличили в забравата. Тя атакува откъм "слабото място" непревзимаемата кула на времето. Така проникваме изневиделица там, където сами не подозираме, че можем да се озовем.


А сега към вкуса на лимонтузуто, замъчил ме тези дни.


Всеки, който в детството си, въпреки предупрежденията на възрастните, е имал неблагоразумието да топне пръст в паметно-жълтата хартиена опаковка с надпис "лимонтузу", няма как да забрави този специфичен, кисело-горчив вкус. Сещате ли се за него?


Незабравимо парлив вкус в два регистъра. Няма как да бъде сбъркан с нещо друго. За да опресня паметта ви, ще изпиша думата дори на части: лимон-тузу. Както, според правописния речник, било най-правилно да се изпише. А не лимон-тозу, както май пишеше на пакетчетата в комунистическо време, ама не това е най-важното.


В случая по-интересен е чуждоземно-ориенталския произход на самото това вълшебно прахче на кристали.


Никакъв лимон няма вътре, чисто и просто винена киселина. Ала вкусът, вкусът в случая е от значение. Кой ти гледа, освен химиците, дали въпросното прахче на кристали е всъщност тартарова киселина, която успешно може да мине за лимонена с търговски цели. В енциклопедиите се твърди, че персийският алхимик Джабир ибн Хаян още през 800 г. сл. Хр. открил случайно тази съставка, докато безуспешно търсел философския камък. И ето как вместо злато, получил съединение с неподозирано много приложения в кулинарията, че и медицината, характерно с особения си парлив вкус.


Вкус-предупреждение.


За по-младите всичко, свързано с лимонтузуто, би трябвало да е непонятна екзотика. Отрасналите през последния четвърт век в свободно консуматорско общество изобщо не подозират какво е да си живял във времена на всеобщ дефицит.


И съответно – какво спасение за хората от времето на "реалния социализъм", принудени да потребяват "коопкола" или "алтай" (с противния им мирис на лекарствени бонбонки) е било връщането към тайните на шумящата домашна лимонада. Да не говорим за неповторимото ухание на домашните сладкиши и курабии, набухнали след тайнственото смесване на лимонтузуто със сода (бакпулверът). Резултатът от това тайнство не подлежеше на каквото и да било сравнение с разните там казионни пасти "Куба пее, танцува и се бори" (за по-кратко – пасти "Куба", шоколад с крем).


Тъкмо тук е разковничето на детското любопитство, подтиквало ни да бръкнем в жълто-лимоновото пакетче в търсенето на тайните на вкуса, без изобщо да подозираме, че ще намерим вътре… винена киселина.


Важен урок от детинството.


Опитът от това горчиво-тръпчиво усещане е все пак полезен.


Човек отрано разбира, че приятното неизменно съседства с горчивото, че неизбежно минаваме през горчилката.


И така стигам


до една съвсем горчива българска история, свързана с лимонтузуто


Точно преди век (през 1914 г.) Народното събрание оповестява заключенията на специалната анкетна (изпитателна) комисия за цялото управление по време на Балканските войни на кабинетите на Ив. Евстр. Гешов и на д-р Стоян Данев.


Каква обаче бе почудата ми, когато в пространната реч на докладчика д-р Никола Генадиев открих няколко страници за… лимонтузуто.


Докладчикът на въпросната анкетна комисия обстойно се спира на трагедията с холерата, отнела живота на десетки хиляди български войници при Люле Бургас и Чаталджа. В статията си  "Другата Балканска война" вече цитирах едно от наболелите питания в онези години: "С кого се сражавахме във войната? С турците или с холерата?", което преди две години поразбуни патриотарските духове из интернет-форумите.


Сега пък ми се иска да приведа горчивото заключение на лекари, вписано в протокола на анкетната комисия: "Г-да, да бяхте предвидили поне лимонтузу! Не се ли знаеше, че във всяка една война има опасност от холера, щом има насреща войски, дето идат от Азия?"


Истината е, че българската армия в Балканската война, освен, че е имала недостиг на шинели и храна, е била напълно необорудвана откъм лекарства и дезинфекционни средства.


А каква е ролята на лимонтузуто, ще запитате вие.


Ето какво научих от доклада на анкетната комисия.


При липсата на други превантивни средства по онова време слагали във войнишката чорба лимонтузу (киселина), която пресичала холерните бацили.


Такъв бил опитът на руските и британски войски в Азия.


"Петнайсет хиляди гроба на измрели оставихме, без да разберем кое е средството, което беше необходимо против холерата", четем в доклада на комисията.


Средството било лимонтузуто. Тогавашното управление твърдяло, че "реквизирало от тила по-важни работи и нямало време да се занимава с луксозни предмети като лимонтузуто, дето се развалят".


И начева един парламентарен дебат: имало ли е лимонтузу на фронта или не е имало?


Съдете сами:


Андрей Ляпчев: Имаше лимонтузу през цялото време, питайте когото щете.


Атанас Кундалев: Хвърляха го кашаварите. Често пъти от лимонтузу не можехме да ядем чорбата даже.


Васил Коларов: Нямаше.


д-р Никола Генадиев: Кажете им г-н Коларов, имаше ли?


Васил Коларов: Нямаше.


Нямам представа как и доколко са реквизирали и осигурявали, макар и с късна дата, нужното лимонтузу от тила; дали сладкарите и домакинствата  са го дарявали под формата на волни пожертвувания, както са се събирали и дарявали дрехи и храна за хората на фронта.


Ала цялата тази история с вечната българска немарливост и непредвидливост, осеяла полето на Балканската война с петнайсет хиляди гроба, е повече от горчива.


Тя е част от горчилката, съпътстваща въжделените ни пориви към слава.


За което често забравяме. Ако не е паметта на небцето.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK