1989/90 - Време на вяра, надежда и любов. И отсъствие на мъдрост.

© Str, Архив

"Дневник" покани Петко Ковачев да разкаже за началото на прехода, защото той е един от хората, които не пропускаха да участват в демонстрации, стачки, митинги, бдения, окупации... Тогава той беше член на Независимите студентски дружества, на "Екогласност" и после - на "Зелената партия". Сега е изпълнителен директор на Института за зелена политика. 

Когато си спомням за началото на прехода изникват картини, които днес едва ли говорят нещо някому, освен на преките участници в събитията. Някои от картините са поизбледнели, други – напротив. Има и такива, които са си объркали хронологията, та се налагат справки с тогавашните медии, с частни архиви и със спомените на приятели и съратници.

Не подлежи на преразказ

Ако трябва накратко да охарактеризирам началото на прехода от комунизъм към свобода, то би било така: време на вяра, надежда и любов. И отсъствие на мъдрост. Вяра, че промените ще станат бързо и (почти) безболезнено. Надежда, че пробудилият се народ ще блокира опитите на БКП да управлява съдбините му, че ще успее да излъчи неопетнени и знаещи хора, които освен да гарантират свободата, ще могат да проведат реформите към пазарна икономика и просперитет за всички. Любов – към всекиго и всички, с които рушим старото и вървим към нова България. Конкретна и всеобща, във всички варианти и измерения... просто трябва да сте я живели, защото не подлежи на преразказ.

Кой обаче да ни каже, че това не стига. Водачите – слепи пастири – не знаеха или не искаха да правят нещата както трябва. Българската опозиция беше на няма и 2-3 години, разпокъсана, инфилтрирана от "дисиденти" и от ДС, с малцина автентични антикомунисти и хабер си нямаше как точно се води успешната битка с комунизма и неговите структури – БКП, ДС, ЦК на ДКМС, местните икономически и политически велможи, тарикатите от ОФ, профсъюзите и разните "обществени организации". Да, "Солидарност", "Харта 77", перестройката, гласността, "Огоньок", Хавел, Ян Паточка, Курон, Валенса, Михник, Балцерович, Корнай, Сахаров, Солженицин, Яблоков... всичко и всички бяха познати, но не дотам, че да преосмислим чуждия опит и да го използваме в нашата си битка за свобода. А собственият опит беше мижав, колкото и хероически да се опитват някои да го изкарат пост фактум. Прочее, общи цели и идеи като че ли имаше, знания как се правят нещата – тук-там можеше да се намерят, но мъдрост за това как да стане преходът, та да постигне целите си, нямаше.

Как се правят от омлет яйца

Емоциите се отприщиха и взеха връх веднага след 10.11.1989 г. Рационалните предложения и идеи бяха твърде малко сред общия хор. Появяваха се звани и незвани "лидери", които дърпаха в своите си посоки. Службите – къде тихо, къде не – вършеха своята работа. И рационалните идеи заглъхваха бързо, не винаги достигнали до тези, които можеха да вземат решения. Не случайно на "Кръглата маса" се говореше по-малко за икономика, приватизация и развитие. Обективно погледнато целта беше (почти) непосилна – трябваше "от омлета да се направят яйца". А БКП/БСП изобщо не искаше преход, освен онзи, който сама си беше намислила.

Структурирането на единната опозиция също се забави. "Старите" партии, отпреди 1944 г., се възстановиха едва след свалянето на Живков, и веднага предявиха своите "исторически претенции" към "новите". Независимо, че опозиционно настроените граждани на София направиха много за подкрепа на турското малцинство покрай битката му за връщането на имената, в крайна сметка БКП и ДС надделяха – ДПС на Доган не стана част от СДС. Смятам, че това беше огромна грешка на лидерите на СДС – те не направиха каквото трябва, за да могат турците да се явят като част от обединената опозиция срещу БСП. Сега излизат спомени, че имало натиск от САЩ и ЕС да се регистрира ДПС. Убеден съм, че е имало. Но имаше ли кой да представи другата позиция, да защити схемата "ДПС в СДС – като част от общото ветрило на партии и организации, срещу комунизма"? Което пък поставя въпроса защо и други – по-малки и вероятно маргинални партии, също не бяха припознати, за част от антикомунистическата опозиция. Огромна грешка беше и отказът от припознаване на знакови лица като Илия Минев, когото дори някои в СДС наричаха "фашист".

***
10.11.1989 г. не се появи на празно място. Натискът върху българските турци продължаваше, "неформалите" се бяха обособили (Клубът за гласност и демокрация, "Подкрепа", Независимото дружество за правата на човека /НДЗПЧ/, "Екогласност") и провеждаха акции. В БКП също имаше някакви движения. Бяха засилили работата си с партийните структури, а оттам се процеждаха неофициални информации за ситуацията в страната и кризата. От СССР и другите страни от "соцлагера" също пристигаха интересни новини. Усещаше се, че нещо ще става...

Аз си имах свое предисловие за падането на режима, което до голяма степен "уби" изненадата от случилото се на 10 ноември. Във ВИИ "Карл Маркс" асистент по философия ми беше Емил Георгиев, който беше сред активистите на "Екогласност". Бяха колеги с Красен Станчев, който също беше в Сдружението. Така че някои неща се научаваха. Протичаше информация и за "Подкрепа", НДЗПЧ, Клуба за подкрепа на гласността.

За мен най-интересният и странен факт, който не може да бъде обяснен по друг начин, освен с наличието на контролирана подготовка и изпълнение на "промяната" беше следният. Седя си в началото на септември на стъргалото пред "Верея" и пия кафе. Минава съученик на сестра ми и сяда да си побъбрим. От дума на дума и той изръсва: "Баща ми каза, че скоро ще сменят бай Тошо." А баща му работи в Операта. Значи вече е вървяла обработката на "общественото мнение".

"Мирният преход"

Вече не помня кога за пръв път чух този израз. Беше пълен нонсенс да го чуваш от опозицията. Та нали точно комунистите – особено онези чугунените, селяндурско-рабфакаджийските комунисти, активните борци против фашизма и капитализма и всякакви хрантутници на Партията, къде през зъби, къде открито се репчеха: "С кръв сме взели тази власт и с кръв ще я дадем".

Масовата сугестия – че "фашистите", "екстремистите", "лумпените", "хлебарките" (т.е. СДС, опозицията) иска да пролива кръвта на "невинните", "редовите" комунисти, още тогава даде плодове. Неслучайно при всяко разкрито тяхно нарушение, при всяка посочена тяхна измама те скачаха: "ауу, ще ни трепят" ("забраняват" и т.н.). А истинските заплахи идваха от тяхна страна. Прословутата Радка Налбантова директно заплаши студентите по телевизията, че ако не прекратим окупационната стачка ще прати хиляди трактори и комбайни на жълтите павета. И така сред заплахи отляво и постоянна обърканост в опозицията се стигна до "Споразумение между политическите сили, представени във Великото народно събрание, за гарантиране на мирния преход към демократично общество", с което опозицията публично гарантира на БСП, че няма да има търсене на отговорност, да не говорим за лустрация. Което и беше целта на "лукановистите", за да си гарантират безболезнената трансформация от комунисти в капиталисти – собственици.

За съжаление някои заплахи от страна на бившите комунисти станаха факт по-късно. Ще спомена само две от убийствата – на депутата от СДС Красимир Чернев който разследваше далаверите в АЕЦ "Козлодуй" и в Ефория "Зограф" и на депутата от ДПС Свилен Капсъзов, който беше за тясно сътрудничество между ДПС и СДС.

***
3 ноември – първото шествие на "Екогласност". Със съквартиранта ми слязохме пеш от кино "Изток" през парка до градинката на "Кристал". Ченгетата пазеха по "Руски" и опитът да минем между ЦДНА и Италианското посолство се оказа неуспешен. Затова заобиколихме през "Раковски" и полека-лека се добрахме до средата на множеството. Виковете "Демокрация" бяха неочакван знак за това какво се криеше зад екологината подписка.

А самият 10 ноември ме завари в квартирата. Беше на "Чарлз Дарвин", на един хвърлей място от кооперацията на Луканови и Хайтови. Първо чух Румяна Узунова по "Свободна Европа", после и по новините на телевизията. Напихме се. И обикаляхме улиците като ошашавени. Спомням си смътно някакви таксиметрови шофьори, които возеха без пари и непознати, с които тихо си викахме "наздраве".

***
От митинга на 18 ноември са се запечатали няколко момента: освиркванията на Румен Воденичаров, когато говори за връщането имената на турците, Радой Ралин и Ангел Джендема с "Край на живота от самото начало".

Пропускът на 14 декември 1989 г.

Неоформената още опозиция пропусна първия си – и може би най-радикален – исторически шанс на 14 декември 1989 г. Тогава Независимото студентско дружество (НСД) направи шествие за автономията на висшите училища и срещу член 1 от Конституцията /за ръководната роля на БКП/ от Народния театър "Иван Вазов" през градината между Двореца и Природонаучния музей, по "Московска" до Народното събрание. Оформи се верига около парламента, после надойдоха още хора, площадът се изпълни, а депутатите бяха вътре... Изведнъж се разчу, че няма да отменят член 1, напрежението нарастна, стичаха се още хора. Човешката верига около парламента ставаше все по-плътна. Разни хора се опитваха да говорят, появи се Петър Младенов и веднага беше масово освиркан. (Тогава и каза репликата за танковете.) А лидерите на опозицията – вместо да се опитат да притиснат БКП и Събранието, се качиха на балкона на Студентския дом и започнаха с мегафон да призовават гражданите да се разотидат. И да дойдат пак утре и така нататък. Но "мирно". Та тогава – купени или "убедени" по друг начин – тези "лидери", Желев и останалите, спряха, разсеяха концентриращата се гражданска енергия за бързото и очертаващо се като не много деликатно "демонтиране" на системата. Разбира се комунистите – чрез "Дума" и Стефан Продев – ни обявиха още на другия ден за "екстремисти".

Впоследствие БКП изпързаля СДС и за "Кръглата маса", и за изборите, и за избора на президент и вицепрезидент, и за "професионалистите", и за какво ли не. А опозицията се радваше на отпуснатите от Луканов хартия за вестници и двете сгради – на "Раковски" 134 и на "Дондуков" 29. Важни неща разбира се, но крайно недостатъчни, за да се направят нещата както трябва.

Изпреварените лидери

Онова време беше заредено не само с емоции, но и с действия. И хората, ентусиастите, често изпреварваха "лидерите". Та какво друго, ако не показно за СДС и цяла България беше общоградската стачка на Свищов срещу строителството на АЕЦ "Белене" през февруари 1990 г.? Единствено "Екогласност" подкрепи този взрив на гражданска самозащита. Комитетът, който водеше свищовлии, излезе с доста смислени икономически предложения за енергетиката и за икономическото развитие. Които можеха да пренапишат прехода, но така си и останаха в нищото...

Стачката в  Свищов блокира целия град, не влизаха и не излизаха автомобили, влаковете спряха. В края на март "Екогласност" организира речна екодемонстрация по Дунава, оглавена от Дончо Папазов. БАН издаде прословутата "Бяла книга" за централата, която доказваше несъстоятелността на проекта. Твърдостта на свищовлии, "Екогласност" и учените доведоха до решението за консервиране на проекта от 17 май 1990 г., последвано от решение за конверсия на площадката (1991 г.) и решение за окончателното прекратяване на проекта (от правителството на СДС).

А какво беше "Градът на истината", ако не граждански контрапункт и котва срещу опитите за БКП да въвлече СДС в някаква "коалиция"– идея недотам чужда и на някои от лидерите на Съюза.

Или вестник "Ранно утро" - оплюван от комунистите, но и от лидери на опозицията. Там излязоха първите несанкционирани списъци и публикации за агенти на ДС, вкл. сред антикомунистите. Но този ясен сигнал (заедно с разразилия се скандал около досието на Петър Берон и бележката с подписа на агент "Павлов", която тогава се свързваше с Тренчев), че с ДС трябва да бъде веднъж завинаги приключено, не беше разчетен от СДС години наред.

***
Спомените от онези години се преплитат и смесват, времето в тях тече във всички посоки. Шествието на "Екогласност" на 3 ноември, сборищата в "Южния парк", събирането на помощи за Румъния, общата стачка на "Подкрепа" и НСД преди Нова година, кафетата, цигарите и одеалата за турците, които протестираха пред Народното събрание за имената си и как хвърляха във въздуха червения икономист Иван Ангелов, когато най-сетне победиха, безкрайните подписки, сбирки на всякакви политически, екологични, студентски, културни, спортни структури или просто групи от хора, които искаха промяна.

И хамалин, и шофьор, и лидер 

Февруари 1990 г., първата свободна преса - "Свободен народ" и "Демокрация". После и "ЕК" (на "Екогласност"), "Подкрепа", "Век 21", "Знаме". Беше като нова епоха! Редяхме се сутрин по тъмно и в студа за вестници. Нямаше мляко за децата, но имаше "Демокрация"! Кръглата маса и разлепеният по "Раковска" "вестник" "Кръгла маса". Цветница – празникът на Зелената партия. Акции, сбирки, срещи, организации, предизборни материали... понякога ти си всичко – и хамалин, и шофьор, и този, който взема решенията... Време, в което се научавахме да носим отговорност. Просто нямаше кой да обучава, освен здравата логика, принципите и целта – свободна и демократична България...

***

Независимото студентско дружество във ВИИ "Карл Маркс" възникна скоро след дружествата в СУ, ВИТИЗ, ВМЕИ "Ленин". За председател избрахме Мирослав Груйчев. И там сбирки, декларации, протести... Една от първите срещи във ВУЗ-овете на Желев беше със студенти и преподаватели от ВИИ. На тази среща се появиха и първите съмнения. Желю говореше общо за "свобода", "демокрация" и "пазарна икономика", "частна собственост". По това време СДС още нямаше публично представена програма. Почти никаква конкретика и това се усети от залата. Получиха се няколко конкретни въпроса, на които не даде задоволителни за специализираната публика отговори. Злонамерени присъстващи веднага използваха това, за да изкажат тезата, че опозицията няма "професионалисти" и не знае какво иска и как ще го направи. Тезата "професионалистите са в БКП/БСП" стана част от голямата измама, на която кълвяха дълги години както гражданите, така и политици от СДС от всякакви нива и структури. Дали от глупост, дали от личен интерес, но средната и висша стопанска номенклатура така и си остана непипната, осигурявайки реалната икономическа власт на "бившите" комунисти.

***
В предизборния период (а той реално беше от началото на 1990-та до самите избори) Федерацията на студентските дружества проведе редица знакови акции: хепънинга пред НДК, на който се издигна червеният хамелеон (скеле, обковано с членски книжки от ДКМС), забраненото шествие на 2 март "Стига демагогия", шествието срещу лъжите и инсинуациите на "Работническо дело" (10 март), подкрепата за независимостта на редакцията на "Народна младеж", който дотогава беше орган на ДКМС/БДМ, протести пред посолството на СССР за независимостта на Литва и пред посолството на Китай за годишнината от "Тянянмън", издигане на картонена стена пред паметника на Ленин в центъра на София.

Пак в началото на 90-та тръгна и "Ку-ку" по телевизията. Предаването беше договорено като концепция и екипът беше предложен от ФНСД и ДКМС.

***
Някъде по времето на подготовката за изборите "Зелената партия" се сдоби с икономическа програма. За която според различни източници, са били платени "невероятните" 300 лева. После се оказа, че това е онази програма, която Иван Костов е предлагал на Желев като програма на СДС, но последният е отказал поради това, че Съюзът нямаше средства. А и в онези времена подобен подход минаваше за "лош вкус".

***
Подготовка за първите "свободни" избори, плакати. Плакатът "с черепите", който уж разделял хората – и предизборният щаб го оттегли. Охрана на събития, координационни съвети, създаване на местни структури. Колоните с коли на членове и симпатизанти, обикалящи страната, левчетата за бензин.

По това време за пръв път чух за "куфарчетата на Луканов". Тръгна като слух, че комунистите раздават на проверени хора куфари с пари. Години по-късно излязоха свидетелства, че е имало такава схема, осъществявана на централно и местно ниво. Раздавани са левове и валута (долари, марки). Изпозлван е бил и моментът с изкуствения обменен курс на "западната" и "източната" марка (1:2), при който се оказа страшно изгодно да се купуват ГДР-марки по изкуствения курс в България и после тези "източни" марки да се обменят в ГДР за "западни". По свидетелства на хора съм идентифицирал поне 4-5 получатели на "куфарчетата" – някои от тях известни участници в днешната икономическа реалност.

Чувството за победа

7 юни 1990 г. Милионният митинг на "Орлов мост". Още от преднишната вечер се бяхме разделили по двойки и цяла нощ пазихме по "Цариградско шосе" украсата, която преди това накачихме по стълбове, дървета, фасади. На другия ден – душ и обратно. Включих се в охраната на митинга, която беше главно от студентските дружества. Общото чувство за свобода, успех, победа беше невероятно. Това беше полетът на народа. А един от кумирите на мнозина българи, които носеха свободата в себе си – Арт Гарфанкъл, просто взриви митинга с вечната The Sound of Silence. Вяра, надежда и любов – 7 юни, 1990 г.!

***
Денят на изборите, първото участие в СИК, броенето, чувалите с бюлетини, общината, клубът до автогара "Юг", напрегнатото очакване на резултатите цяла нощ... ИНФАС, БСЧИ, сълзите на Йосиф Сърчаджиев при онзи, който по-късно стана известен като "Димитър"...

***
Студентската окупационна стачка. Първата! Веднага след изборите за ВНС. Онези, за които Желев първо каза, че "започнаха с измама и завършиха с фалшификации" (митинга пред НДК на 11.06.) и които само след 3 дни – на 14-ти юни – призна.

Окупацията на Ректората на СУ започна на 11 юни, в следващите дни я последваха и други ВУЗ-ове в София, В. Търново, Пловдив, Габрово, Благоевград... Исканията – да разкрият фалшификациите на изборите, оставка на Павел Писарев като шеф на БНТ, а по-късно – и оставка на Петър Младенов като президент.

По-късно съм се чудил как може да се окупира успешно недостроена сграда, в която може да се влезе отвсякъде, каквато по онова време беше основната сграда на ВИИ "Карл Маркс" в Студентския град, но тогава никой не мислеше за това. Там стана комай и единственият инцидент по време на стачката. Един от преподавателите със силно "червени" пристрастия, тръгна да влиза през импровизираната барикада на централния вход, но понеже имаше някакъв недъг се препъна и падна, като счупи едно от стъклата на входните врати. А те бяха големи и тежки. Размина се на косъм, с не много тежки наранявания. Иначе освен "лумпени" и "екстремисти", щяха да ни изкарат и убийци.

Освен вярата, че сме прави, и че за да стане промяната трябват усилия, ни крепяха и песните... Васко Кръпката, Богдана Карадочева, Вили Кавалджиев, Васил Найденов... Но най-голямото вдъхновение идеше от думите и песните на бате Гошо Минчев – кураж и някаква спокойна, безапелационна увереност, че ще успеем. За разлика от онези, които се опитваха да ни разубеждават – включително от СДС.

Писарев подава оставка на 4 юли, а Петър Младенов – на 6 юли 1990 г. Никой и до днес не може да покаже всички измами, фалшификации и закононарушения, свързани с изборите за 7-мо ВНС, макар по-късно да имаше и специална комисия за разследването им.

Без да принизявам ролята на останалите трябва да призная, че окупацията на Ректората изигра ключовата роля. И от стратегическа, и от тактическа гледна точка, Ректоратът е най-важната опора за такива действия. Организаторите на последните окупации май не разбраха този очевиден факт...

Зона, свободна от комунизъм

"Градът на истината". Започна като седяща стачка пред Президентството на 4 юли от няколко човека – сред тях Николай Колев – Босия, Христо Калчев, Анна Зографова, Иван Методиев, Робърт Леви и други, както и няколко двама-трима чужди студенти.

Писатели, преподаватели, художници, лекари, студенти, интелектуалци, граждани... Над 150 палатки, няколко хиляди човека. "Зона, свободна от комунизъм." Самоорганизираща се – дотам, че имаше и кмет. Започнал в подкрепа на студентската окупация, "Градът на истината" продължи със свои искания и след нея – до разтурването му от МВР след пожара в Партийния дом през август.

***
Сделката за председател/президент на България показа, че БКП няма да пусне никой от лостовете за управление, нито ще споделя реално властта с опозицията. И досега мнозина смятат бламирането на Дертлиев и изборът на Желев за сделка зад гърба на СДС. А "изборът" на генерал Семерджиев (избран "с овации", а не с гласуване за вицепрезидент)– за гаранция, че ДС ще продължи да диктува събитията зад кулисите. В онзи момент Дертлиев беше много популярен и поради това – недолюбван и от свои, и от чужди. Комунистите се страхуваха, че той е способен да "прелее" техните членове в БСДП. В СДС също ревнуваха – имаше съмнения, че заиграванията с БКП по линия на социалдемокрацията ще размият опозицията, а някои си имаха и лични причини, свързани с борбата за "лидерство" в Съюза.

Великото събрание и Конституцията

Изследванията на правенето на Конституцията ще покажат защо и как беше заложен провалът на прехода. Искам обаче да отбележа заслугата на групата на "Екогласност" и на Красен Станчев като председател на Комисията по околна среда, който събра много сериозни експерти и направиха Закона за опазване на околната среда – един от най-напредничавите в цяла Европа за времето си. Този закон за мен е големият успех на 7-то ВНС, не Конституцията. Днес смятам, че всеки, който иска да прави нова Конституция трябва да проучи опита на 7-то ВНС. За да избегне всички негови грешки и капани.

***
Към края на 1990 г. над АЕЦ "Козлодуй" прелетя хеликоптер на фондацията на Жак-Ив Кусто, чийто измервателни уреди установиха повишен радиационен фонд. Започна дебатът за това, доколко опасна е централата. Двама работници в централата, маскирани като терористи влязоха през оградата с камера и заснеха фрапиращи нарушения на безопасността, експлоатацията, поддръжката. Материалът беше излъчен по националната телевизия.

***
В периода на работа на ВНС паралелно се случваха стотици и хиляди неща, които слагаха отпечатък и на неговата работа, и на управлението на държавата. Втората студентска стачка свали правителството на Луканов. На 4-ти октомври хеликоптер отнесе петолъчката от партийния дом неизвестно къде /известно време седеше подпряна на стената на Централната баня откъм "Екзарх Йосиф"/. Скандалът с досието лиши Петър Берон от сигурно председателство на СДС. Формирането на правителството на Димитър Попов с участието на СДС пренесе част от вините на управлението на БКП върху опозицията, като в същото време не беше постигнато някакво развитие на държавата през този период. Освен освобождаването на цените, което не беше придружено с адекватни социални действия, нито с борба със спекулантите, каквито имаше. Много се писа за това, как от прословутите чуждестранни помощи е натрупал първоначален капитал Спас Русев. В София се въведе купонна система за някои стоки, което донесе един опит за улична саморазправа с тогавашния временен кмет Алeксандър Каракачанов в района на паметника на Васил Левски.

Някъде там – в периода на ВНС и подготовката и подписването на Конституцията, вече зрееше първото разцепление на СДС...

Стачката на 39-тимата срещу Конституцията

Едно от малкото смислени крайни действия на част от депутатите от СДС, различно от вечните шушукания на "шареното политбюро" в НС. Около лагера на стачкуващите депутати, който беше в градинката до "Света София", източно от мемориала на Незнайния войн, започнаха да изникват палатки на подкрепящи граждани. Нашата палатка с активисти на "Екогласност" - Дани и Иван, Тони, Стефан, Рада и Боби (светла му памет) - беше от другата страна на мемориала – там където ул. "Париж" пресича градинката. Дните бяха изпълнени с протести, митинги, от Ректората увисна и черно знаме, когато останалите вътре в Събранието подписваха Конституцията.

Появиха се СДС-та с тирета, последва победа на изборите през 1991 г. – "с малко, но завинаги!"...

***

И накрая: защо смятам, че преходът започна като преход за свобода (и постигна най-много резултати именно в свободата), макар да се говореше повече за демокрация, пазарна икономика и т.н.? Защото – каквото и да ви говорят политическите сирени на миналото или обикновените носталгици по тошовия комунизъм – свобода в България до 1990 г. нямаше. Тя беше онзи свръхдефицитен компонент на живота, заради липсата на който България като държава и българите като граждани и общество, бяха блокирани да постигнат дори малките успехи на Полша, Чехословакия, Унгария...

За съжаление свободата се оказа не само дефицитна, но и непозната "стока" - и това се доказа с всеки един ден от българския преход. А без свобода – във философския, но и в правния смисъл на думата, нито демокрацията е демокрация, нито пазарната икономика е пазарна, нито социалното е социално, нито България може да се сравнява с другите държави от ЕС. За свободата обаче се воюва ежедневно. Но това вече е друга тема...