© Георги Кожухаров
Честване на 100 години от рождението на Тодор Живков в Правец, 2011 г.
Калин Тодоров е журналист с дългогодишна практика. Той е син на Станко Тодоров, който беше високо в комунистическата йерархия преди 10 ноември 1989 г. Миналата година "Дневник" се обърна към него с покана да разкаже за събития около свалянето на Тодор Живков. Текстът беше публикуван за първи път на 10 ноември 2013 г.
Беше около десет часа на девети ноември 1989 година. На вратата се позвъни – някак тревожно и конспиративно. Отвън стояха Петър Младенов и Андрей Луканов. Искаха да говорят с баща ми. Той от известно време не беше в голямата игра и това посещение беше донякъде необичайно.
Станко Тодоров още беше председател на Народното събрание. Но то беше казионна институция, подчинена на волята на Политбюро на ЦК на БКП, и само потвърждаваше решенията му. Баща ми си беше подал оставката във висшия партиен орган. Причината – изключването на майка ми Соня Бакиш от комунистическата партията заради участие в Обществения комитет за защита на град Русе. Но това е друга история.
Доста изнервени и леко изплашени, Луканов и Младенов разказаха, че през целия ден са се водили преговори с Тодор Живков за утрешния пленум на ЦК на БКП. Тодор Живков трябвало да се откаже без съпротива от заемания от него в продължение на повече от тридесет години пост на първи секретар на Централния комитет на БКП. След дълги пазарлъци в присъствието на военния министър и член на Политбюро Добри Джуров и секретаря на ЦК на БКП по международните въпроси Димитър Станишев – и двамата стари негови съпартизани от отряда "Чавдар" (откъдето Живков набираше повечето висши партийни кадри), той се бил съгласил на сделка – отстъпва мирно, без съпротива, поста си на "първи" в партията, срещу което запазва креслото на председател на Държавния съвет. Тази длъжност тогава отговаряше на нивото президент на България, но не даваше реална власт.
Луканов и Младенов основателно се страхуваха "старата лисица" в последния момент да не промени решението си и с помощта на малкото останали му верни другари във висшия ешелон на партията, като Милко Балев например, да се опита да обърне хода на пленума и да запази властта си.
Апартаментът ни от доста време се подслушваше, затова радиоапаратът и телевизорът гърмяха, а Луканов и Младенов шепнеха. Те дори се страхуваха от опити за силови решения като идването на танковата бригада, разположена близо до София, или дори от арестуването им от верни на Живков кадри в Управлението за безопасност и охрана. За да не се стигне до подобно развитие на нещата, те разчитаха и на баща ми и това беше смисълът на късната им визита.
Въпреки че беше в немилост, баща ми, или поне такова беше мнението на доста хора, беше запазил авторитета си в партията на честен и принципен човек. Луканов и Младенов го молеха да напише едно изказване, което да прочете на пленума, ако той не поеме в желаната от тях посока. Смисълът на доклада трябваше да бъде, че в резултат на авторитарната, волунтаристична и мегаломанска политика на Тодор Живков през последните години българската икономика и финанси се намират в критично състояние. Като пример за това можеха да бъдат посочени огромните външни заеми за финансиране на тежко инвестиционно машиностроене като завода в село Червена могила, Радомирско. И че за стабилизирането на държавата трябва да бъдат взети незабавни строги мерки.
Това виждане съвпадаше с мнението на баща ми, затова той не остави да го увещават дълго. Някой даде идеята подобен доклад да бъде изготвен и за областта на селското стопанство. Те повикаха и секретаря на ЦК на БКП по аграрните въпроси Иван Пръмов. Той щеше да подготви изказване за тревожното състояние на държавата и в този отрасъл.
След като тримата късни гости си тръгнаха, баща ми започна да пише доклада. Писа цяла нощ, доста отговорно, като всички свои наблюдения, тези и изводи се помъчи да илюстрира с цифри, таблици и диаграми. Доскоро пазех тези страници, които сравнително точно илюстрираха тогавашното положение в страната. Той беше много съвестен човек, фанатично предан на младежките си идеали. За него нямаше съмнение, че ако Тодор Живков си отиде, деформациите и отрицателните тенденции в развитието на социализма ще бъдат преодолени и България ще тръгне отново напред. Баща ми не страдаше особено от загубата на властта си на "втори човек", но дълбоко се тревожеше от съдбата на държавата. Той беше лоялен и безгранично предан на партията, но смяташе, че Тодор Живков се е превърнал във воденичен камък за нея.
На пленума следващия ден не се стигнало до прочитането на двата доклада, тъй като Живков джентълменски спазил уговорката и предал властта си в партията без бой. Ако не ме лъже паметта, само академик Николай Ирибаджаков се опитал да го защити, но до ексцесии не се стигнало. Въпреки че Луканов и Младенов го изиграха и му взеха и креслото на председател на Държавния съвет. Това беше и една от причините за най-трагикомичната гледка в новата ни политическа история – нелепо увисналото чене на Живков, след като разбра решенията на пленума.
По това време работех в един централен вестник и си спомням трескавото бързане, с което в кабинетите се сменяха портретите на Тодор Живков с тези на новия "първи" Петър Младенов (Кога бяха успели да ги отпечатат?). Кралят умря, да живее кралят. Пред очите ми са оптимизмът, с който беше посрещната промяната, и надеждата, че сега нещата няма как да не тръгнат.
Едва ли моето мнение интересува някого, но още тогава Горбачов беше разбрал, че е загубил студената война и икономическата битка със западния свят. Затова беше решил да се отърве от санитарния кордон на социалистическия лагер, които не беше в състояние да издържа финансово.
"Десети ноември" беше дворцов преврат, иницииран, организиран и поддържан от руснаците, за да се отърват от старите лидери, на чийто гръб да стоварят цялата вина. Това уреждаше сметките и на вътрешните изпълнители. Но надеждите на хора като баща ми, че с помощта на руснаците ще стъпим бързо на краката си, бяха сметки без кръчмар. Съветският съюз безцеремонно изостави бившите си приятели. България, загубила финансиране, суровини и пазари, фалира почти веднага и Андрей Луканов – вече като министър-председател, обяви мораториум върху плащанията по външния дълг.
Но Горбачов не беше разбрал нещо просто, което дори аз подозрях, прочитайки "Архипелага ГУЛАГ" на Александър Солженицин и книгата на двама дисиденти, май имената бяха Синявски и Даниел: "Автентичната история на КПСС". А именно че палиативната политика на "гласност и преустройство" ще извади на бял свят истини за миналото, с които един народ не би могъл да живее. А именно: убийствата на Троцки и Киров, преместването на цели народи като "кримските татари" от земите им, предизвиканият глад в Поволжието, довел до човекоядство и смъртта на милиони хора, унищожаването на целия руски генералитет в навечерието на Втората световна война, пактът Молотов – Рибентроп, подялбата на Полша между Хитлер и Сталин, Катинската гора, Ягода, Ежов и Берия, архипелагът ГУЛАГ, политическите процеси и още, и още.
Идеологията вече беше мъртва. Краят на съветската империя настъпваше.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
