Урок по история

От Музея на социалистическото изкуство

© Николай Николов

От Музея на социалистическото изкуство



Текстът е публикуван в "Дневник" за първи път през април 2014 г., препубликуваме го като част от специалната тема "25 години без Стената" и нуждата от изучаването на комунизма в училище. 


Написах този текст, за да подкрепя предложението на проф. Евелина Келбечева историята на комунизма да се изучава в училище. Мисля, че това е condicio sine qua non за свободното ни съществуване и самосъзнанието ни като общество днес. Написаното от мен е личен разказ, а не обективен исторически коментар, затова и съм единственият отговорен за правдивостта на направените в текста преценки и изказаните квалификации.


Годината е 1990, аз съм на девет. Динено време, средата на август. Баща ми, наближаващ четиридесетте, ще води мен и майка ми на почивка в гр. Банкя. Всички отиват на море, а ние в Банкя, която, когато най-сетне я откривам на картата, ми се струва, че дреме в задницата на столичния град. "Там обаче ходят много чужденци, ще си допълниш колекцията от цигарени кутийки", опитва се да ме утеши баща ми. "Водата е много, много лековита", допълва майка ми.


Лековита или не, до първите дни на август сме се виждали почиващи в Златни пясъци. Но не би! За журналиста във в-к "Димитровградска правда" е отредена станцията край Банкя. Желаната карта за почивка на море отива при местния кореспондент на в-к "Работническо дело". Тогава още не съм наясно с чиновете и привилегиите на комунизма и не мога да проумея как така човек, висок не повече от един и петдесет, и затова наричан от всички с прякора Инч Хай, при това не особено умен и работлив, минава за нещо повече от моя висок, умен и работлив баща. Не проумявам и защо баща ми не фрасне по лицето Инч Хай и не реши проблема по мъжки.


Урок по история


Почивната станция е почти празна – петима души персонал, две-три семейства българи и нито един чужденец. Що се отнася до лековитата вода – нея ту я има, ту я няма, а когато все пак я има, тече от тръбите мътна и ръждива. Навсякъде цари запуснатост и усещането, че някой току-що е минал и е откъснал нещо от действителността. Стаята ни е мръсна и доста захабена – върху пода на банята е залепнал сноп косми, кранчето на умивалника липсва, вратите на гардероба висят от пантите, от вратите на свой ред висят дръжките, матраците са скъсани и стенат, тапетите са покрити с влажни петна, отлепили са се по краищата и ни се плезят. Някога красивият двор сега е потънал в трева, храсти са блокирали пътеките, мирише сладникаво на влага и леш; каменният басейн в средата на двора е пълен с ланска шума, в която се крият жаби и гущери.


Храната не е по-добра от мястото. За закуска две филии хляб, топка маргарин и чаена лъжичка конфитюр, за обяд кашеста зеленчукова яхния, за вечеря паве от сухи макарони. Веднъж, в желанието си да ни направи 16-та република на СССР, Тодор Живков бил казал, че народът разбира своя суверенитет като обилно ядене. Трябва да е бил прав – този селски мъдрец, защото когато седяме в столовата на станцията, се усещаме най-вече подтиснати и несвободни. И все по-зависими от мизерната си порция.


А тя прогресивно намалява, докато на третия ден просто изчезва. Оставени сме без закуска и без обяд, а на въпросите кога ще ядем, персоналът ни отговаря с вдигане на рамене. Все пак около 4 часа следобед ни повикват в столовата и тържествено ни дават тенекиена купичка, пълна с изстинал чай, и пакетче с нещо тежко, увито в салфетка. "Като на помен", казва майка ми. Нещото се оказва смачкан краешник хляб и двайсет сантиметрово парче салам. Никога няма да забравя онзи смачкан краешник и особено онзи сиво-розов салам – натъпкан с жили и парчета сланина. Сякаш някой отмъстителен циник и злобен подигравчия беше отрязал детеродните органи на комунизма и ни караше да ги изядем, та да не забравяме откъде сме дошли!


След един бърз поглед върху съдържанието на пакетчето баща ми става от масата и със стиснати устни ни повежда навън. Изглежда ми по-кисел и по-гузен от обикновено, пуши цигара след цигара и леко трепери. Искам да ми обясни защо нямаме обяд, питам го какъв е този салам, а той мълчи. Питам го накъде ни е повел и защо така бърза, и той пак мълчи. Минаваме през двора на станцията, после минаваме през градския парк. Излизаме в покрайнините на града и дълго вървим по някаква пътека в сумрака на акации и борове. Пътеката постепенно се изкачва по-нависоко, гората се разрежда, после свършва и зад един опоскан капинак се мярва пасище и бяла сграда.


Баща ми минава направо през капинака, аз се провирам след него, накрая заобикаля и майка ми. Сега тримата сме застанали пред китна зелена падина, заобиколена от борове. В дъното на падината, на около двеста метра от нас, е разположена голяма бяла сграда с няколко крила. Прилича на модернистична катедрала и отворен хладилник. Това е една от двайсетте резиденции на Тодор Живков. Тук той е живял в края на своето управление, както се говори, потънал в скръб по мъртвата си дъщеря.


Баща ми стои няколко минути неподвижен, после се изтъпанва срещу бялата сграда като Боримечката, когато вика на клисурци, че ще гърми топчето, и започва да псува. Псува с цяло гърло, псува майките на комунистите, псува бащите им, псува лелите им, псува децата и внуците им, псува Инч Хай, псува Правдата и Делото, псува Живков, псува НРБ и СССР, псува ЦК и КПСС, псува Маркс и Енгелс ("Да ги таковам в чорлавите им бради", вика), после псува Ленин и Сталин, псува Хрушчов и Брежнев, псува Андропов и Горбачов, псува перестройките и априлските линии, псува снишаването, псува "Кинтекс" и "Кореком", псува "Държавна сигурност", псува Либия и либийските долари, псува отново и отново Живков и цялата му фамилия – като се почне от мама Маруца и се стигне до малкия пияница Владко, псува всички втори и трети по ранг блюдолизци – разните Пеко Таковци, Боян Българановци, Милко Балевци, Пенчо Кубадиновци, Добри Джуровци, Стоян Тодоровци, Гриша Филиповци, Мирчо Спасовци, псува Димитров и Югов, псува Цола Драгойчева, псува Червенков ("онзи ушат олигофрен Червенков"), псува Лилов, Младенов и Луканов, псува обилно и неудържимо – тъй, както мъж повръща след дълга, безкрайно дълга нощ на скотско пиянство и разврат.

Урок по история

Тогава гледах онзи мой баща и едновременно го съжалявах и попивах всяка негова дума. Сега, двадесет и пет години по-късно, си мисля, че и той е играл по моркова и по тоягата; че и той е трупал гузна съвест, задето е помагал със словото си за поддържането на лъжливата действителност; че и той навярно неведнъж се е разочаровал, когато са го блъскали по-напористи слуги. Сега, двадесет и пет години по-късно, виждам в онази случка безопасния бунт, умерената, десет пъти преценена неумереност, жеста на гузната съвест.


Виждам обаче и друго. Да застане в цял ръст пред онази противна сграда и да псува наред всички комунисти, трябва да е било за баща ми естествен изблик на свобода. Само така той е могъл да запази за мен, неговия син, едно кътче от действителността, в което няма компромиси, няма лъжа и фалш; едно кътче от българската действителност, в което той е силен, смел и решителен баща.


Да псува всички комунисти, трябва да е било за моя баща единственият начин да ми предаде урок по история, да не остави паметта ми на свободен българин да се роди без грижа за справедливостта. Защото сякаш беше предугадил, че в следващите години няма да има осъдени за престъпленията на комунизма, че досиетата на ДС няма да бъдат прочетени, че много имена и свързаните с тях дела ще бъдат потулени или забравени.


Докато баща ми все още се дере, към нас енергично се приближава възрастна жена. Не знам откъде се е взела, просто се появява на няколко метра от нас. Изглежда като току-що пенсионирана учителка. Може би учителка в ТВУ или нещо подобно, защото носи върху фигурата си някаква неуморима строгост. Косата ѝ, педантично къносана, е вързана на кок, устните ѝ са начервени, бузите ѝ намазани с белило, тежките ѝ прасци стъпват бойко. Освен ако не е напълно глуха, няма как да не е чула червено-черната меса на баща ми.


Вече съм убеден, че ще се спречка с него или най-малкото ще му направи забележка – такива жени винаги правят забележка за нещо. Тя обаче не обръща никакво внимание на баща ми, който, впрочем, продължава да псува, макар и вече с понамалял ентусиазъм, ами застава до мен и като ме поглежда в лицето, усмихва се и с цялото презрение, на което навярно е способна, ми казва:


- Господине, вие не сте българин! 


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK