17% жълто

Жорж Ганчев в позата "Не ме гледай умно, българино!"

© Цветелина Белутова, Капитал

Жорж Ганчев в позата "Не ме гледай умно, българино!"



В специалната тема на "Дневник" - "25 години без Стената", продължаваме поредицата от портрети на Георги Гочев.


Във време, в което всичко е все още сиво, той свети с жълта светлина. Жълти са копчетата на сакото му, жълта е вратовръзката му, в бутониерата му грее жълто цвете, с жълта ивица е бюлетината, с която неговата партия – Българският бизнес блок – се явява на избори. През 1992 г. и 1996 г. той се нарежда трети на вотовете за президент. За него през 1992 г. са гласували 854 000 души или 17 % от всички избиратели; четири години по-късно броят на гласувалите е с 80 000 повече, а процентът нараства до 21.


Жорж Ганчев (роден в 1939 г.) е напуснал България още през 60-те години на XX в. Подвизавал се е в Англия и САЩ, бил е състезател и треньор по фехтовка, режисьор, актьор, продуцент и сценарист в киното и театъра. Никога до началото на 1990 г. не се е занимавал с обществена дейност и в частност с политика – освен ако за политика не се брои дългият му стаж като сътрудник на ДС: през 1970 г. той е вербуван от II-ро главно управление на тайните служби, отговарящо за контраразузнаването.




Това, че Жорж Ганчев няма никакъв политически опит, очевидно не притеснява българския избирател. Основната причина е, че в този момент обществената среда изпитва глад не толкова за реална политика, колкото за паранормални явления, еротика и страст. В началото на 90-те по будките ще се появят първите порнографски вестници, напечатани в България, националната телевизия ще завърти първите епизоди на "Дързост и красота", десетки хиляди ще наблюдават по телемост мистичната шоу-програма на Анатолий Кашпировски.


На този фон успехът на Жорж Ганчев е гарантиран. Той пращи от здраве,


косата и мустаците му блестят, говори хипнотично за бизнес


пари и хубав живот. Разбира се, никой няма да се интересува в детайли от политическата му програма. Мнозина обаче ще знаят всичко за подвизите му в западния хайлайф, за уроците му по фехтовка ще се съчиняват митични разкази, жената край него – мило наричана от медиите Шуши – ще бъде обградена със завист и обожание.


Втората нишка, по която Жорж Ганчев стига до сърцето на избирателя, е българската чуждомания, стигнала до размерите на битова психоза в края на социализма. Още помня как с моите приятели събираме опаковки от западни цигари, кафе и шоколади, как във всеки социалистически хол има нарочен кът, където е изложена тази сбирка от обелки на капитализма, своеобразен знак за статута на собственика. Помня също и дебелите тетрадки, в които родителите ми залепят изрезки от вестниците със съвети как да успееш в реалностите на западния бизнес.


Та когато Жорж Ганчев се появи за пръв път по телевизията, чуждоманското око на българина го погълна целия, защото този човек явно беше прекарал последните 20 години извън България, не беше пил блудкаво виетнамско кафе, не беше киснал царевица в ракия, за да получи "малцово уиски", и най-важното – не беше чакал за пенсия в някой социалистически завод или канцелария, ами се беше занимавал с "бизнес", тоест беше посветен в онази магия, която прави от една ябълка един милион долара.


Третата нишка беше байганьовщината. Колкото и да се правеше на западняк,


личеше си отдалеч, че човекът е балканец


По какво личеше ли? От начина, по който се сочеше като успял и най-вече по безпардонния и надменен маниер, с който се отнасяше към своите избиратели и колеги. Това обаче наместо да скандализира българина, сякаш го радваше. Та ако с нещо изобщо беше запомнен Жорж Ганчев, това са репликите му "Не ме гледай умно, българино!" (към всички българи), "Не ме учи, момченце! (към Йордан Соколов), "Сладур, ти си цвят за живота ми" (към Александър Йорданов) и пр.


Изобщо, Жорж Ганчев беше фактическият символ на най-първичното и лесното в демокрацията, а именно свободата да се имитира на мига онова, което човек изпита желание да бъде. Още Платон пише в "Държавата", че демократът е необуздан имитатор, който като види някъде военен да подрънква с шпорите си, хуква и се записва в армията, като види философ, си пуска брада, говори по философски теми и пие само студена вода, като види хора да пируват, дори и да не му се пие, пие повече от всички останали.


Всеки път, когато Жорж Ганчев се изявяваше на обществената сцена, той ни внушаваше, че само да зърнем свободата, и на мига ще станем свободни, че само да зърнем западния начин на живот, и на мига ще го заживеем. В този смисъл забавлението, което Жорж Ганчев ни осигуряваше шест години – а на моменти той беше наистина много забавен – беше и опасно забавление. Защото то ни караше да смятаме, че за да постигнем желаната демокрация, от нас не се очаква да правим нищо друго, освен да се наречем демократи.


Самият Жорж Ганчев, както бързо стана ясно, беше имитация на онова, за което се представяше. Името му беше всъщност Георги Петрушев, великите му подвизи с шпагата не се оказаха толкова велики, в аристократичните и високи бизнес кръгове, с които се представяше близък, не бяха чували за него, в най-великото му актьорско постижение индианец го прострелваше със стрела в задника. И може би защото сам беше имитация, имитацията, която комиците от "Каналето" му създадоха, беше трудно различима и дори по-истинска от онзи, който стоеше в парламента.


Но разбираха ли българите,
че в образа на Жорж Ганчев има най-вече имитация?


И ако разбираха, защо гласуваха за него толкова масово не веднъж, ами два пъти?


Според мен гласувалите за него не само разбираха, но и приемаха да бъдат лъгани. Първо, защото тази лъжа – заедно с много други – беше, макар и парадоксално, знак за свобода. Второ, защото все пак мнозина се надяваха, че с помощта на Запада преходът от единия живот в другия ще стане лесно и бързо. И трето, защото беше ясно, че Жорж Ганчев не е нито първият, нито последният имитатор в българската политика. Та може би затова немалко българи в крайна сметка прощаваха имитациите му със същата мекота и кротост, с която Алеко прощава опитите на Бай Ганьо да се прави на европеец. 


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK