Българинът и модерността: задачата (не)възможна?

Българинът и модерността: задачата (не)възможна?

© Юлия Лазарова



"Дневник" публикува доклада на политолога Евгений Дайнов, изнесен на конференцията "Археология на властта" в Новия български университет в края на ноември.


Как ли би изглеждал нашият критичен оглед на ситуацията в България, ако се окаже, че българите никога не са били в модерността, никога не са били модерни? И че не е задължително изобщо някога да станат такива?


Не "исторически етапи", а "ситуации"




Да си представим, както са си представяли древните гърци, че в устройството на човешките дела няма време. Няма следователно и задължително за всички народи историческо развитие, минаващо през "етапи" – от по-примитивно към по-модерно състояние. Има единствено ситуации, които се сменят една с друга от зората на цивилизацията. Разпада се една ситуация (един начин на живеене заедно) и на нейно място се появява друга ситуация – друг начин на живеене заедно. Или – на неживеене.


Ситуациите на живеене заедно са, общо взето, две.


Едната: живеем заедно на принципа "вожд-племе". "Долу" са всички членове на племето, а над тях е вождът, който може да е един индивид (Хитлер) или колективен субект (Политбюро). Няма нужда от нищо, наподобяващо върховенство на закона, защото думата на вожда е законът.


Втората ситуация е ситуацията на равенство. Равните помежду си хора решават кои измежду тях да управляват останалите за известен срок от време. Щом са равни, те са свободни – всички са самодържци; но не се държат сами по силата на силата, а по силата на закона, който заедно изработват, за да регулира техните отношения, и на който всички в равна степен се подчиняват.


Има, разбира се, и трета възможност – неживеенето заедно, когато общността се е разпаднала и е настъпила война на всеки срещу всеки (Сомалия, "Ислямска държава", Донецк и пр).


Трите ситуации имат различни подварианти и смесени модели, но в крайна сметка хората се намират или в едната, или във втората, или в третата. Не живеят в някакъв филм на възходящо развитие – да речем, да са тръгнали от война на всички срещу всички, после да са минали през "етапа" на племенното живеене заедно, за да стигнат накрая до живеене във върховенство на закона.


Във всеки момент можеш да се окажеш във всяка от трите ситуации.


Констуирането на ситуации


Какво става с историята на Европа, ако няма възхождане през различни "исторически етапи"?


След Втората световна война, Западът се връща към равенството, а в Изтока властта е кодифицирана като изцяло вождистка. След 1989 година, някои от източноевропейските страни се преподреждат според върховенството на закона (Чехия, Полша), някои (Русия, Беларус) преминават от колективен вожд (Политбюро) към едноличен такъв (Путин, Лукашенко); а някои (Югославия) влизат във война на всеки срещу всеки (не-живеене-заедно). Днес унгарците се опитват да се преформатират по вождисткия модел, а бившите югославяни се напъват да установят върховенство на закона.


Няма никаква гаранция, че който и да е ще се придвижва "нагоре"; и никой не е имунизиран срещу това, да тръгне "надолу".


Изумителната способност на Запада (основно – на англосаксонския) да живее предимно в ситуацията на върховенство на закона се дължи на начина, по който е подреден животът в общностите, които го съставляват. В основата са принципите на равенство, независимост, инициативност и самодейност, в добрия смисъл на self-help.


На обратния полюс е, разбира се, Русия. При руснаците, пълната неспособност на малките общности да се оправят, със собствени сили, с рамката на живеенето-заедно прави, във всеки момент, особено вероятно битуването в ситуацията "вожд-племе".


Всички останали обитатели на "европейския културен ареал" сме някъде по средата.


Къде сме ние?


Да си представим сега, че и в общите дела на българите няма време. Да преформулираме всекидневния въпрос "Кога ще станем нормална страна?"като "Кога българите ще се окажат в ситуацията на модерно общество от западен тип?".


Краткият отговор е: най-вероятно – никога. Това обаче не означава, че не може у нас да се конструира ситуация, достатъчно близка до западната "норма", за да престанем да сме в ръцете на шайки, чиито апетити ни обричат на бедност и злост. Въпросът не е да станем САЩ, Англия или Холандия (най-"западните"). Въпросът е евентуално да се реконструираме като нещо по-скромно и провинциално – Португалия, да речем.


България не може да стане модерна страна, защото българинът не е модерно същество. Ще рече: не мисли своето живеене-заедно като положено в пейзажа на модерността.


Българинът и анонимните институции


Модерността, вече знаем (т.е. за разлика от преди четвърт век) не опира до урбанизация или индустриализация. Модерността не е хардуеър, а софтуеър; и основните й принципи са:


- Без-адресно, еднакво за всички налагане на закона (върховенство на закона). Законът важи в еднаква степен и за царя, и за пъдаря.


- Без-лично, еднакво за всички отношение на публичните институции. Не фаворизират никого и не пренебрегват никого.


Цялата тази анонимност е необходима, тъй като в подредбата на отношенията по повод властта се приема, че основната "клетка" е отделният индивид – свободен в решенията си и отговорен за последствията от тези решения. Всички индивиди са равни и затова, от гледна точка на закона и на властта, са без-лични – нямат лица.


Българинът, обратно на Запада, е по-склонен да вярва на необикновения познат човек (Бойко Борисов, Царя, Тодор Живков). Българинът вярва в необикновените хора, защото не вярва в себеподобните си – в обикновения човек. И вярва само на познати, на "свои"; непознатите носят опасност, тъй като са "не-свои".


Затова дори необикновените хора българинът дели на свои и не-свои – и ги припознава само, ако успее да ги опакова като "свои". Свой се оказва необикновеният Путин ("наше момче, братушка"), докато Обама, най-силният (т.е. най-необикновен) човек на света никога няма да стане "свой" – хем е американец, хем (за Бога!) черен...


Неспособността за вярване в непознатия лишава българина от способността да осъзнае, че България е член, наравно с останалите, на ЕС и НАТО. "Европа" и "Америка" не са "ние" – а са "те". Повече "ние" са различните регионални "братя" – сърби, македонци, руснаци.


Неспособността на българина да интернализира членството си в ЕС и НАТО е от същия порядък, от който е неспособността му да си представи анонимното върховенство на закона и без-личното, еднакво за всички функциониране на институциите.


Това се отнася както за българина, който е реципиент на закона и институциите, така и за онези българи, които налагат закона и работят в институциите. Затова и институциите, и законите работят на "лична" основа.


Това положение, разбира се, с един замах ликвидира самия операционален софтуеър на модерността.


Българинът и групите


За да се обозначи като "познат" – т.е. за да му бъде обърнато внимание – българинът трескаво търси групи от "познати", които да го припознаят като "свой". Опира се на разширени семейства, родове и кланове, както и на квази-родове, като съученици, съказарменици, съселяни и пр. При съдебно дело – търси братовчед-съдия. При търсене на услуга от администрацията – търси съселянин или познат на познат.


Оттук идва неговата неспособност да следва "правилата". Правилата са за ония, които нямат лица – за обикновените непознати.


Накратко: бидейки не-модерно същество (т.е. неспособен да живее в равенство и без-личие) българинът непрестанно си формира общества от не-равни – малки феодчета. У нас всеки иска да бъде монополист или поне – да има приоритетен и не-публичен (да не го гледат обикновените непознати) достъп до ресурси. Едни стават медийни монополисти, други – банкови, трети – енергийни, четвърти – търговски, пети – строителни, шести са по еврофондовете, седми – по обществените поръчки, осми – по тютюн, или компир и т.н.


Не, че "на Запад" няма общности и групи. И там има групов живот. Но и групите са модерни – т.е. не са свързани само с кръвно родство или териториален произход, както са пред-модерните (и българските) групи. Идеята е, че живеейки в рамките на обозрима група (каквито са т.нар. "местни общности"), равните помежду си хора имат задължения един към друг, отнасящи се до подредбата на рамката на живеенето-заедно. По-силните помагат на по-слабите. А всички заедно си решават възникващите на място общи за всички проблеми: поправка на покрива на училището; почистване на градинките; поддържане на църквата; събиране на средства и пр.


Съвременният българин не формира такива общности, защото не си представя света като населен от равни помежду си, обикновени и непознати хора.


Типичен е следният дискурс: Проблем: покривът тече пета година. Решение: "надяваме се на спонсори"; "общината да отпусне целеви средства"; "къде гледа държавата?".


Надеждата е да дойде някакъв необикновен човек и да оправи проблема. Никога, нито веднъж не съм чул решението, типично за обикновените хора, живеещи в общност: "Утре ставаме по-рано, хващаме инструмента и идваме тук всички заедно да го оправим, мамата му и покрив".


Могат, но не го правят. Защо? Защото, ако се появи някой необикновен, то със самата си поява той ще припознае местните като различни от обикновените, непознати хора. Ще ги произведе и тях от обикновени в необикновени. Затова седят и чакат. Повечето не дочакват. Какво обаче се случва, когато въпросният необикновен човек дойде и се захване да им решава проблемите? Дали стават щастливи, че ги припознава?


Не, разбира се. Защото самото търсене на подобно припознаване е търсене на неравенство – на начин да си нещо "по-така" от анонимната, обикновена маса. И така, когато се появи необикновеният, върху него започват да се изсипват претенциите на местните, всеки от които иска да бъде припознат като "по-така" от останалите.


Българинът няма нищо общо с равенството.
Напротив, той е радикално, фрапантно анти-егалитарен


Но трескавото търсене на неравенство, на особена собствена припознатост, няма никакъв логичен край. Това е безкрайно пътешествие, обричащо своите ентусиасти на перманента фрустрация – на онова прословуто "чакане да се оправим", което ни залива отвсякъде. А междувременно, докато чакат те да станат припознати като "по-така", истински оправните плячкосват всичко и оплитат всички в пипалата на модела #КОЙ.


Защото в обществото от неравни всеки взема нещо от останалите, а най-силните взимат най-много.


А сега накъде?


Да се върнем на покрива на читалището, който тече и ще продължи да тече, докато държавата (спонсора) не дойде да го оправи; а ако дойде, приносът на местните ще е да гледат, обсъждат и недоволстват.


Имало ли е, пита се, период в историята на българите, в който те самите са си оправяли течащите покриви? Защото, ако не е имало – няма никакви основания да смятаме, че българинът е способен да конструира ситуацията "модерност".


Имало е, обаче, такъв период. Българите не само са си правили покривите, но са си строили училищата, читалищата и църквите. Богатите – с пари. Бедните – с труд. И така е било до 1944 г. Едва след 1944, когато комунистите конструират съветски тип племенна ситуация, българите заживяват по начин, при който вместо равенство има сложна йерархия на зависимост и безпомощност.


Между другото, последното поколение на self-help българите, това на дядо ми (роден 1903г.) беше онази работна сила, която изхранваше останалите българи, заети с индустриализация, урбанизация и комунизация. Въпреки колективизацията и загубата на население, селата изхранваха градовете – до онзи момент, в който това поколение грохна.


След 1989 г. се оказа, че индустрията е била губеща – т.е. индустриализацията е била имитация. А урбанизацията не е произвела граждани – просто е натъпкала наличните селяни в панелни блокове. Част от огромното обществено усилие след 1989 беше опитът да си върнем онези, загубените белези на модерността и най-вече – равенството и самоорганизирането на общностите.


До към 2005 г., докато имаше финансиране за "гражданско общество", нещата вървяха сравнително добре. Хората се самоорганизираха и учеха на самостоятелност. После финансирането спря (дълга – и тъжна – история) и на мястото на ембрионалното модерно живеене-заедно се настаниха мутрите, монополите и феодалите. И изградиха племенния модел на зависимости и неравенства, който днес наричаме модела #КОЙ.


В последните години срещу този модел застанаха българи, които искат да го деконструират и на негово място да конструират ситуация на модерност, равенство и върховенство на закона. Тъй като в тези неща няма никаква предопределеност, единствено важният въпрос е: имат ли тези българи достатъчно сили да конструират ситуацията, която искат?


Ако следваме философията на ситуационистите, с които започнахме, засега нещата не вървят крайно лошо. Защото да си малцинство не е пречка, ако се занимаваш с активизъм. Активизмът постига своите цели чрез съпротива, бунт, провокация, публичност, влияние върху умовете и настроенията. Покрай Протеста повечето българи започнаха да повтарят, че искат "правила" – т.е. предпочитат сегашната племенната ситуация да бъде заменена с върховенство на закона и равенство (поне - при общуването с институциите и достъпа до ресурси).


Трайната конструкция на нова ситуация, обаче изисква политическо действие. А в политиката, за разлика от активизма, е необходимо конструирането на мнозинства.


Да видим. 



1 Rowlands, Mark. The Philosopher and The Wolf. Pegasus Books 2009


2 В случая не правя алюзия (опазил ме Бог) към "ситуационистката" школа в психологията, а по-скоро препращам към философите от Ситуационисткия интернационал.


3 В случая следвам теоретиците на Ситуационисткия интернационал, макар да се налага леко да разширя дефиницията на "конструиране" спрямо тяхното определение (виж: Report on The Construction of Situations (1957)).


4 Имам предвид най-малкия общ знаменател – онзи българин, когото пращам моите студенти да изследват по кварталните кръчми, когато искам да чуят "гласа на народа". Този българин е фундаменталният образ – Le bulgar profond – който в някаква степен всички носим в себе си; и който постоянно ни говори отвътре. В чистия си вид, т.е. без всякакви модерни примеси, този фундаментален българин смята себе си за "народа", като например в изречението "никой не го е грижа за народа".


5 Попър, Карл. В търсене на по-добър свят. Калъс&Космополит, 2003


6 Ганев, Георги. 25 години от ноември 1989: преди и след в графики 1; http://www.cls-sofia.org/blog/?p=690&lang=bg


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK