Към Арбитражния съд по Коледа. И към всички, които смятат, че не се отнася до тях

Доц. Кристиан Таков

© Красимир Юскеселиев

Доц. Кристиан Таков



Препубликуваме текста от блога на Кристиан Таков


Коледните речи са омразни, освен ако рязко не се сведат до безобидно "Наздраве!".


При все това ще навлека върху си риска от вашето нетърпение – защото знам, че никой от нас не е истински гладен за храна, но мнозина сме жадни за правда.




Не обещавам да съм кратък, защото имам да ви разкажа


- защо съм прав пред вас, вместо удобно седнал сред вас


- имам да споделя за вярата си в хората и в системите


-  какво мисля за революциите


-  какво смятам за нашия арбитраж и


- какво възнамерявам за себе си.


Pro & Contra


Ще ви разкажа, кои не са причините да приема да съм председател на АС при БТПП.


- Не е поради причини на престижност – гледам да задоволявам суетата си по по-безобидни начини.


- Не е заради властта –

  • защото тя е развала за духа
  • защото създава "опасни връзки"
  • защото ежеминутно произвежда врагове и
  • най-сетне, защото тази власт е малка – а при голямо щение и скромни възможности резултатът е скръбен.
- Не е заради възнаграждението, което ще получавам – и да не беше скромно, то нямаше да е достатъчно.


-  Не е, за да валоризирам позицията си – защото "богат е не който има много, а който има достатъчно" (Seneca), а и защото наскоро осезаемо се потвърди знанието ми колко излишни неща гоним, а колко кратко може да е времето ни за истински важните.


Защо тогава приех?


-  Защото недоволството и протестът имат raison d’être само като подготвителна, но не и като същностна и трайна позиция – те трябва да продължат с действие, когато то стане възможно.


-  Защото зад нежеланието "да се омърсиш" с власт и отговорност се крият мързел и страх.


-  Защото, докато аристократите на духа се гнусят, гнусните могат да завластват; а постигнатото от досегашното ръководство на арбитража си струва да се съхрани и продължи.


-  Защото, без да очаквам резултати и затова – без да се боя от неуспех, вярвам, че правилното следва да се върши.


- Защото доброто е дезорганизирано, а злото – в стройни редици. И е време това да се промени.


Вярата ми в хората и вярата ми в системата


След като човекът е съумял да разочарова дори дълготърпеливия си Създател, какво остава за нас? Мнозина, погнусени от човешката природа, избират да пренесат вярата си от хората върху системата. Във всяка система обаче все някъде се е сврял човек. Той е слабото й звено. Решението не е да го премахнем, а да го усилим. Решението не е в избора "човек или система", а в обединението им.


Затова предлагам да обичаме и да вярваме в хората, защото засега сериозна алтернатива не се е очертала. И да им помагаме, да не ни разочароват.


Да им помагаме, защото не можем да очакваме чудеса от хора, поставени в лоша система. Системата не може да оправи хората, но със сигурност може да ги развали.


Престанали сме да вярваме в хората, отнели са ни вярата в Бог, а имайки нужда от вяра, я пренасяме върху компютър и днес се кълнем в случайно разпределение на делата – така, както някога сме се клели в поличби. Безподобно падение след три столетия Просвещение!


Щом обаче сме се докарали дотам, нямаме право да отричаме компютъра, ако вече само той може да ни обуздае. Но при това да не забравяме, че безстрастната случайност има право да е само средство към целта. А целта е да върнем вярата си в човека.


Сляпата вяра само в системата е екстремизъм; сляпата вяра само в човека е наивност. Прочее, трябва да използваме системата, за да позволим на човека да прави добро, без да възлагаме непомерни надежди нито на едното, нито на другото.


Преди да заговоря за революциите, искам да благодаря на досегашния председател на арбитража – Силви Чернев, на досегашните му заместници и на президиума. С всички тях, опирайки се на вече стореното, ще продължаваме да го надграждаме.


Ненавиждам революциите


Защото разместват пластове, промотират случайни лица, рушат цивилизационни достижения и в тях силата надделява над правдата.


Не е нужно да чакаме велики промени. Достатъчно е да започнем с малки, но неотклонни стъпки. Често те се оказват достатъчни. Като казвам стъпки, нямам предвид такива като тия на ВСС от тези дни. Те не са нито малки, нито неотклонни – те са големи, криви и от отдавна. Нашите ще са от друго естество.


De domo sua


Destruam et aedificabo[1] не е мой девиз. Конструкцията на нашата сграда е перфектна, а материалите й са качествени. Това, че покривът е протекъл тук-там, че по стълбището спят клошари и че в мазето има плъх, не е повод да викаме булдозер.


Наскоро делата в нашия АС бяха достигнали своя пик. От 100 - 200 в началото на 90-те години на миналия век до към 700 - 800 преди две-три години. Сега са към 500. Причините за спада са многопосочни –


1) утвърждаването на заповедното производство
2) изчерпването на ефектите от кризата 2008-2010
3) ниският растеж и по-малкото договори
4) конкуренцията на други арбитражи.


Върху тези причини не можем да влияем. Но има и причини, коренящи се в нас самите. Във всекиго от нас самите.


Всеки, постановил бавно, непрецизно, неубедително, неправилно и несправедливо решение, а най-вече онзи, сговорил се и продал съвестта си при тази получовешка-полубожествена дейност – да съдиш; дори онзи, който виждайки неправдата, не е заявил несъгласието си с нея чрез особено мнение – всеки един от тези и затова – всеки един от нас, е счупил керемида от покрива, пуснал е клошаря да вони по стълбите и е завъдил плъха в мазето.


В АС концентрацията на интелект е притеснително висока, а злото не е повече от обичайното. То обаче е добре самоорганизирано – за разлика от доброто, което е отпуснало ръце и се самозадоволява с възмущение.


Затова – не destruam et aedificabo, не и veni, vidi, vici[2] – защото то се казва после. Предпочитам българското "я да видим сега". Гарнирано в някои отношения с убеждението, че "така повече не може".


Разчитам на всекиго от вас, да пътуваме в една и съща посока.


Председател на АС при БТПП


за мен не е пост, а длъжност. Длъжност, която с оглед заявеното току-що, сами разбирате, ще е тегоба.


Тя започва лесно и суетно днес с едно dixi[3]. И дай Боже, да завърши с feci[4].


Колкото по-скоро, толкова по-добре.


А видя ли, че не мога или че не става – ще си вървя.


Идат светли празници и съм убеден, че светлината ще трае не само в техните дни, а ще започне с тях, за да пребъде. За да стане това, да спомним думите над градските порти на Любек – Domi concordia foris pax.[5]


И – след многото ми приказки е ред за дългочаканото "Наздраве!". А здравето да съпровожда всекиго от нас – и да е хем телесно, хем духовно, хем и на съвестта.


София, 15 декември 2014


[1] Ще разруша (този храм) и (в три дни) ще построя (нов).  
[2] Отидох, видях, победих.
[3] Казах.
[4] Сторих.
[5] У дома съгласие, отвън – мир.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK