Защо в САЩ няма "Шарли ебдо"

© Reuters

Журналистите от "Шарли ебдо" са почитани като мъченици на свободата да заявяваш позицията си, но нека си го признаем - ако бяха опитали да публикуват сатиричния си вестник в който и да е американски университет пред последните две десетилетия, те нямаше да оцелеят и 30 секунди. Студентите и университетски организации незабавно щяха да ги обвинят, че използват омраза. Администрацията щеше да им спре финансирането и да ги закрие."

Това казва Дейвид Брукс от "Ню Йорк таймс" в коментар, който е един от най-споделяните в социалните медии през последните дни. Текстът "Аз не съм "Шарли ебдо" бе публикуван часове след нападението срещу редакцията на френския вестник и представлява своеобразна критика на опитите да се въвеждат кодове за поведение на медиите и да се налагат регулации за нещо, което в здравите общества е оставено на свобода, именно защото казва неудобни истини.

В коментара си Брукс допълва, че "публичната реакция е разкрила, че има мнозина, които бързат да възхваляват онези, които са нападнали възгледите на ислямските терористи във Франция, но не са особено толерантни към тези, които нападат собствените им възгледи в страната им".

Авторът припомня как в САЩ е бил уволнен преподавател от Университета на Илинойс заради това, че е разказвал на студентите за католическите възгледи за хомосексуалността. Университетът на Канзас прекрати договора с професор, който написа остър туит срещу Националната асоциация на притежателите на огнестрелни оръжия. Университетът "Вандербилт" се дистанцира от християнска организация, която настоява учебното заведение да се ръководи само от християни. "Случилото се в Париж е повод да поговорим не толкова лицемерно за собствените си провокатори, сатирици и спорни личности", призовава Брукс.

Той посочва на първо място, че макар мнозина да са поставили на страниците си във "Фейсбук" надписа Je Suis Charlie Hebdo, повечето от тях не споделят умишлено обиждащия хумор на това издание.

Когато си тийнейджър, може да си умираш да провокираш буржоазията, да бръкнеш в окото на властта и да се присмиваш на религиозните вярвания на другите. Но като пораснем, повечето от нас се придържат към по-сложни възгледи за реалността и повече толерантност към позициите на другите. Да се присмиваш вече не е толкова смешно, когато осъзнаеш, че ти често ставаш повод за осмиване. "Повечето от нас се опитваме да водим разговори, в които да изслушваме, а не да се нахвърляме."

В същото време повечето американци знаят, че провокаторите и нестандартните хора изпълняват важна обществена роля - сатириците оголват собствените ни слабости и суета, пукат балоните на гордостта ни, създават някакво равенство, като повалят могъщите. И когато са ефективни, ни помагат да се справяме с фобиите си заедно, тъй като смехът е едно от най-сплотяващите преживявания, разказва Брукс.

"Провокаторите разкриват и глупостта на фундаменталистите – хора, приемащи всичко буквално и неспособни да възприемат различни гледни точки, включително, че в повечето религии винаги има нещо странно. Сатириците ни показват хората, неспособни да се надсмеят над себе си. Те ни казват, че вероятно всички ние трябва да умеем да се смеем над себе си.

Ако се опиташ със закон, кодекси за етично говорене и списъци на забранени лектори да промениш този деликатен баланс, всичко накрая свършва с груба цензура и задушен разговор. Почти винаги това е грешка."

Брукс допълва, че за щастие повечето общества са изобретили успешни методи за поддържане на цивилизованост и уважение към другите, но без да запушват каналите за говорене и действие на онези, които са смешни, държат се нецивилизовано и обидно – шутове, придворни "глупаци" и "селски луди". Те не са уважавани така, както "важните хора", но ги изслушват, защото с поведението си на неуправляема ракета понякога те казват неща, които никой друг не смее да каже.

"Здравите общества, иначе казано, не потискат словото, а придават различни позиции за различните типове хора. Мъдреците и водещите учени са изслушвани с респект. Сатириците – със самоуважение. Расистите и антисемитите – през филтъра на неуважението и отвращението. Хората, които искат да бъдат чути, трябва да си го извоюват с поведение. Клането в "Шарли ебдо" трябва да е повод да спрем с всички тези кодекси за етично говорене и да ни напомни, че трябва законите и регулациите ни да са толерантни към обидните гласове, независимо че обществото ги дискриминира."