Как Германия се научи да живее със своята вина

Режимът на Хитлер изби милиони хора. Споменът и вината за това са живи в съзнанието на германците. 70 години след освобождението на "Аушвиц" въпросът за спомена и вината е по-актуален от когато и да било, пише "Дойче веле". "Дневник" публикува текстa със съкращения.

"Аушвиц" остава символ на невероятни жестокости, защото тъкмо там промишленото избиване на хора, което практикуваха националсоциалистите, достигна своя апогей. Никъде другаде за толкова кратко време не са били избивани толкова много хора, и то по такъв перверзен начин. От комините на крематориумите си виеше пушек ден и нощ. Палачите най-напред задушаваха жертвите си с отровния газ Циклон-Б, а после ги изгаряха.

"Онемялото" общество

След края на Втората световна война мнозинството германци първоначално се държаха сякаш нищо не са знаели и не са имали нищо общо с това ужасно престъпление. Включително и хората, които живееха край концлагера "Берген-Белзен" – независимо че британските войски нарочно заведоха в лагера цивилното население от околността, за да види то с очите си камарите от трупове и изпосталелите оцелели, които приличаха повече на скелети.

После обаче започна студената война и както американците, така и британците сякаш решиха, че не бива толкова да притискат германците със собственото им ужасяващо минало. Трябваше да минат десетилетия, докато германското общество наистина подхване дискусията за вината на германците.

Повратната точка беше първият процес срещу виновните за "Аушвиц", който се проведе във Франкфурт на Майн от 1963 до 1965 г. За пръв път на този процес оцелелите получиха думата и разказаха пред света не само за чудовищните убийства на конвейер, но и за прецизно функциониращата система за експлоатация на трудовата сила и на всички други ресурси на жертвите.

В един от трите лагера край Освиенцим например била изградена огромна промишлена зона, където големи фирми като ИГ "Фарбен" изкарвали добри печалби. Златото от пломбите на жертвите, дрехите им, дори косите – всичко било превръщано в пари, които влизали в германската държавна хазна. По време на първия процес във Франкфурт медиите всекидневно отразяват най-подробно свидетелските показания.

Трагичното минало - във филми и литература

През 1965 г. драматургът Петер Вайс създава документална пиеса, която за дълго поддържа жив интереса към темата в общественото съзнание. В края на 70-те години по телевизията във ФРГ се излъчва американският сериал "Холокостът – историята на семейство Вайс", който за пръв път приобщава най-масовата публика към ужасния спомен за избиването на милиони хора. Телевизионните зрители и цялото общество заговарят на висок глас за премълчаното, за гузната съвест на милионите германци, които по време на войната са си затваряли очите, когато техни съседи евреи внезапно изчезвали без следа. През 1985 г. беше показан и многосерийният документален филм "Шоа" на Клод Ланзман, в който режисьорът беше включил и многобройни интервюта с оцелели, както и кадри от лагерите.

През 1998 година в свое слово един от най-известните германски писатели, Мартин Валзер, заговори и за нещо друго – за инструментализацията на Холокоста: "Когато медиите всекидневно ми припомнят това минало, аз постепенно забелязвам, че изпитвам вътрешна съпротива срещу постоянното показване на нашия позор. И вместо да бъда благодарен за това, че всеки ден ми го напомнят, аз започвам да извръщам глава."

В това слово, което предизвика бурни дискусии в Германия, писателят стига до извода, че "Аушвиц" не бива да се превръща в постоянно действаща "морална бухалка" и в някакво "задължително упражнение" за обществото. Централният съвет на евреите в Германия тогава възмутено възрази срещу разсъжденията на Валзер и дори го обяви за духовен подстрекател. Всъщност обаче писателят изобщо не искаше да омаловажава вината на Германия за "Аушвиц", той просто търсеше отговор на един ключов въпрос: Как ужасът и вината за извършеното да не потънат в забрава, а да останат живи в съзнанието на германците, без думата "Аушвиц" да се изтърка от всекидневна, рутинна употреба?