Съдът, който стъпка закон и морал (Откъс от книгата на Невена Крапчева)

Бяха привлечени под отговорност не само три поредни правителства, не само цял един парламент (което също е безпрецедентно в историята на парламентаризма), бяха осъдени огромен брой интелектуалци, учени, журналисти, писатели, хора на изкуството ― онези, които би трябвало да се намират под закрила на свободата на словото, печата и убежденията. Бяха подведени под отговорност и осъдени множество магистрати, съдии и прокурори, които изпълняваха съдебния си дълг. Бяха осъдени офицери от най-ниския до най-високия чин за това, че изпълняваха своя военен дълг, стопански деятели, индустриалци, търговци. Бяха осъдени и предварително избити в един масов геноцид, в една масова кървава вакханалия първенците в почти всички селища на България: административните ръководители, кметовете, членовете на общините, духовните водачи на техните съграждани ― свещениците, неговите просветители ― учителите, дейци и хора, които бяха преследвани и осъдени само за това, че бяха опоненти на комунизма, на болшевишката система на управление и потисничество.

Така че "народният съд" е наистина съд срещу народа. Но той е съд и срещу нацията, защото на подсъдимата скамейка беше прикована и осъдена българската национална идея, вековният исторически стремеж на нашия народ към независимост, към национално обединение, към запазване на националната идентичност, към съхраняване на автентичната национална култура, към съхраняване на духа на християнските добродетели и нравственост. В този смисъл това беше съд над България и в исторически, и в морален аспект.

В какво се състоеше съдебният произвол на "народния съд"?

Дотук говорих за подсъдимите. Но какъв беше законът, какъв беше съдът, който го приложи?

Наредбата-закон за "народния съд" още със самото си наименование подсказва, че той не беше гласуван от Народното събрание, както повелява действащата тогава Търновска конституция, а беше разпореждане на Министерския съвет, подписано, доколкото ми е
известно, от тримата следдеветосептемврийски регенти. Това е първият юридически порок на наредбата-закон за "народния съд". От конституционна гледна точка законът носи редица други съществени, флагрантни нарушения на конституционните норми. Преди всичко Търновската конституция забранява конституирането на извънредни трибунали. На
второ място, законът за "народния съд" действа с обратна сила, което също е забранено от Търновската, пък и от всички останали конституции. На трето място, съдят се за политически, а не за стопански деяния и злоупотреби лицата, привлечени под отговорност. Това също е нарушение на принципите на Търновската конституция.

Има един член в закона, по силата на който са привлечени под отговорност и починали лица. Лица, които не са могли да се явят пред съда, защото са били вече мъртви, не са могли да защитят сами себе си и следователно по всички правни и морални норми не могат да бъдат съдени и осъждани.

Това е една напълно варварска разпоредба, която, ако би станала навремето достатъчно известна, сигурно би предизвикала удивление и възмущение в целия цивилизован свят. Тези присъди на починали лица преследваха две цели: едната ― да се узаконят предварително извър-
шените от комунистическия терор престъпления, убийствата на много от тези, които бяха привлечени да отговарят пред "народния съд", а другата ― да бъде конфискувано, т.е. заграбено тяхното имущество.

Съставите на "народния съд" бяха учредени с наредба на Министерския съвет, в тях влизаха не само лица, които нямаха юридическо образование, но които изобщо бяха крайно необразовани. Обвинител например по делото на журналистите беше един писател ― писателят Ланков, ако не се лъжа. Аз съм чела увода на неговата обвинителна реч, която съдържа пасаж със следния смисъл: тъй като словото е най-силното и най-опасното оръжие, то хората на словото именно трябва да бъдат най-жестоко наказани. Можете да си представите колко са били
изкривени логиката и моралът на хората, които седяха на трибуната на "народния съд" и определяха съдбата на подсъдимите.

Процесите по "народния съд" бяха съпроводени от режисирани от Отечествения фронт и от комунистическата партия срамни масови зрелища-спектакли, които имаха за цел допълнително да унизят, да подложат на гавра, на издевателства и обида подсъдимите. Имаше и в София, разбира се, такива огромни митинги около Съдебната палата, но особено ужасни бяха изстъпленията в провинцията, когато са въвеждали в съдебната зала подсъдимите или когато са ги извеждали вече със смъртни или с други тежки присъди.

"Народният съд", както и предшестващите го масови убийства, в голямата си част узаконени от "народния съд", преследваше една много съществена цел: унищожаването на интелектуалния, моралния и политическия елит, за да може обезглавената нация, лишеният от водачите си народ, да стане лесен и удобен за подчиняване материал ― материал, удобен и лесен за комунизиране и съветизиране. Другата цел, която преследваше ― унищожаването на българската интелигенция, на българския елит (цел изобщо на "народния съд") ― беше да се вдъхне на българския народ ужас, да бъде той сплашен, така че да се парализира в продължение на десетилетия неговата воля за независимост, за свобода, за демокрация, за съхраняване на националната самобитност.

Този модел беше разработен още през втората половина на трийсетте години в Съветския съюз от червения прокурор, известния с мрачната си слава Вишински. Той бе приложен и в България. За Москва и за БКП беше много удобно да завоалират геноцида над българската
интелигенция като Закон за съдене на виновниците за въвличането на България във Втората световна война. Но мисля, не се нуждае от доказателства, че България през последната война имаше международно политическо поведение, което граничеше с абсолютния неутралитет.

Тя не се намеси пряко във Втората световна война, не изпрати нито един войник на Източния фронт, запази българското еврейство.

Искам да се спра и на друг един момент от обвиненията, които се отправяха и сега се възобновиха твърде ловко и хитро преди всичко от БСП: темата за наличието на фашизъм в България. Това е проблем, който би трябвало да се остави на историка, само ще отбележа, че в България тогава действително нямаше плурализъм на политическите партии, тъй като през 1934 г. те бяха забранени от Кимон Георгиев и кръга "Звено". Но "монархофашизмът" е една мистификация на Коминтерна, тъй като по вътрешната си природа монархията и фашизмът, който е еднопартийна водаческа диктатура, са съвършено противоположни.

Фашизъм в България, в структурата и системата на управлението, нямаше и мисля, че е дълг на историците да изяснят и да потвърдят това. БСП възобнови тезата за фашизма, защото с това цели да отклони вниманието от собствените си вини, да сложи някакъв знак на равенство между фашизъм и болшевизъм ― един паралел, който да балансира двата
вида вини.

И накрая: яростната съпротива на БСП е движена от нейните опасения, че при отмяна на закона този "народен съд" ще се превърне автоматично в нейно престъпление, в едно чисто криминално деяние.

Много пъти, когато се поставя въпросът за "народния съд", се изтъква, че все пак са били наказани хора, които са извършили злодеяния. Е, може би е така и вероятно е така, но, първо, тези хора отдавна са получили наказанието си и са се превърнали в прах. На второ място, те е
следвало да бъдат съдени от редовни наказателни или военни колегии. На трето място, нека не забравяме римската максима: по-добре 10 виновни да избегнат правосъдието, отколкото един невинен да бъде осъден. В случая с "народния съд" съотношението е точно обратното. Вероятно е твърде малък процентът на онези, които основателно е могло да бъдат изправени пред редовен съд. Това не може и не трябва да служи като претекст да се отминава проблемът за отменянето на закона.

Комунизацията на България започна именно с "народния съд" съвършено целенасочено, съзнателно планирано. Има интересни документи, публикувани в "Дневник" на Богдан Филов, от които се вижда, че българското правителство е било предупреждавано, че ако то допусне германските части да напуснат страната и червената армия влезе в България, то династията няма да бъде спасена, но интелигенцията ще бъде унищожена и българският народ ще стане лесен материал за подчиняване и съветизиране. Това предвиждане се дължи на информацията за начина, по който съветските репресивни органи постъпиха в окупираните балтийски страни и Източна Полша. Методиката беше същата ― унищожаването на интелигенцията, за да бъдат покорени, за да бъдат обезличени тези народи. Затова именно, за мене поне, е безусловно, че точно "народният съд" постави началото на комунизацията в България.