Реквием за една страна

Изроди!!!

• 21 509
• Докладване

"Зарили ги със сгурия. Преди това ги ограбили."

И после тези убийци и криминални престъпници са управлявали България! Затова сме на това дередже! Кражбите и лъжата не са почнали по време на демокрацията. Те бяха възпитавани и практикувани по времето на социализма, МАСОВО! Бяха начин на живот!

• 22 706
• Докладване

Така постъпиха и дядо ми ,взеха му всичко и го осъдиха на 5 години затвор за това че е бил касиер на банка.Гадове!

• 20 532
• Докладване

доста време страдаме и ще страдаме от липсата на истински елит именно заради тези 2700 убити...

за комунистите не мисля че има какво да се каже още, освен че според мен причиняват повече вреда на България за 45 години отколкото турците за 5 века...

• 26 596
• Докладване

И сега?
Наследниците на комунистите извършили тези зверства и престъпления - ни управляват под една или друга форма.

А на нас ни харесва. Нали?

• 10 504
• Докладване

Зверствата,физически и психически на милиони българи от озверелите червени банди трябва да се изучават,трябва да се правят филми и театрални постановки,да се пишат книги.Никога повече не трябва да допуснем комунистите да управляват България.

• 13 430
• Докладване

На 09.09.1944 година, България престава да бъде суверенна държава.
И така и до днес.

Но поради незнание и не желание тези знания да се попълнят, и до днес големи проценти от нашия народ не осъзнават горния факт.

• 16 357
• Докладване

И въпреки тези безродници и наследниците им България оцеля и ще я бъде.

• 9 223
• Докладване

До коментар [#8] от "apollo":

най- голмият проблем на България следващите 50 години ще бъде демографията, колко ще я бъде ще видим...

• 11 159
• Докладване

2700 убити с присъди от НС.А колко са убити преди това,без присъди,никога няма да можем да сметнем.И като си помисли човек,че в Нюрнберг са осъдени на смърт само 12 души

• 14 341
• Докладване

Позор!

А някои разправят: "Ама все пак били съдени..." О, да, от незаконен съд, от незаконни съдии, по незаконен начин...

• 7 284
• Докладване

БИЛО е БАНДИТИЗЪМ върху беззащитно население. Наложен със силата на ПРОБИТИЯ СЪВЕТСКИ БОТУШ. Имали са бази до началото на 60-те. През това време ПОМИЯРИТЕ от горите и пещерите са ВЪРНАЛИ МРАКА върху БЪЛГАРИЯ, като са изличилил всичко де що е имало глава между раменете си.

ФЛАГРАНТЕН БАНДИТИЗЪМ представян като НАЛОДЕН СЪД.... онзи другия съд е неизбежен. Там няма сопи и и тояги....!!

• 12 287
• Докладване

Бог да прости достойните ни предци, зверски избити от московските маши-главорези...

Единствените мотиви за тези зверства са злоба, завист и алчност. БКП не е идеология, а свърталище на извратени криминални типове, монтирани във властта от московския окупатор с шпагин в ръка.

Днес същите мъки преживява Украйна. Ние знаем защо я подкрепяме, преживели сме го.

• 12 317
• Докладване

Законът за комуниста и всеки друг вид примат е излишна козметика за да убиеш и ограбиш някого, докато съветската армия го държи вързан или вече убит.

И днес Путин е олицетворение на същата гадна наглост. Никаква милост към кремълския геноцид!

• 17 265
• Докладване

До коментар [#10] от "rosiraycheva50._":


[quote#10:"rosiraycheva50._"].И като си помисли човек,че в Нюрнберг са осъдени на смърт само 12 души[/quote]

В Нюрнберг имаше присъди срещу нацистките изроди в България чистка за легитимиране на един държавен преврат... От 1918 в България няма политическа стабилност.

• 20 105
• Докладване

До коментар [#4] от "carmello":

Ако убитите бяха само 2700 души, сега България нямаше да е на този хал. За няколко дена около 9-ти са убити 30-40 хиляди без съд и присъда. А в следващите 20-тина години още 250-300 хиляди души. Това е голямата трагедия. Пълно ликвидиране на умните и интелигентните, а тук-таме оцелелите са депортирани, изселени и въдворени по селата. Без право да ги напускат, както и да работят, каквото и да е било. А до към края на 70-те продължават все още да носят негативите на хора "Врагове на Народа"!

• 15 278
• Докладване

Много съвестно са следвали заветите на оня сатрап ленин!
Разстрел и конфискация, разстрел без съд и присъда и грабеж!

• 9 190
• Докладване

До коментар [#17] от "Ернесто":

"В Германия са осъдени едва 160 нацистки престъпници. Това е твърде неубедителен резултат, като се има предвид колко масово са били избивани евреи и роми"

Само че те са осъдени от международен съд. Докато тука в България .......

• 8 152
• Докладване

Доста от нещата които прочетох не ми бяха известни, а не съм млад човек. Затова тези неща трябва и да се пишат и изучават, за да се достигне до правилната позиция, а именно че фашисткото национал социалистическо управление и нашия псевдо-социализъм наложен от СССР и упражняван от БКП, са едно и също.
Така както на никой не му минава и през ума да казва "Хубаво си беше" за онова време, макар че е сигурно, че не малко немски граждани не са се чувствали зле в тези години, така трябва да стигнем и ние до тази фаза.
А затова е необходимо тези събития и години широко да се дискутират и изучават в училище, за да може и младите да получат една крайна и убедителна оценка за тях - това ще помогне и формации като БСП, Атака, СИРИЗА и други такива да имат много по-малки шансове да заблуждават и лъжат нашите граждани.

• 11 194
• Докладване

Светла им памет на убитите от т.нар. Народен съд!
Много силен и емоционален текст!

• 6 175
• Докладване

Сталин също е бил недоволен от действията на съда . Той вика при себе си Димитров и му дава най строги инструкций да не се церемонят с народните врагове. Димитров изпраща телеграма на Трайчо с подробни инструкции как да се действа. На самият Трайчо предстои да падне от същата ръка която му дава заповеди , но той още не знае това. За сега е послушен изпълнител, шамарът който му лепва по късно Коба е по страшен и от смъртна присъда.

• 4 171
• Докладване

Освен тези убииства мародерите са убили още безброй хора от интелигенцията без съд и присъда и изчезнали безследно

• 8 158
• Докладване

До коментар [#4] от "carmello":

Радвам се,че най-после ,във Ваше лице намерих човек ,който мисли като мен!
Много съм живял,много неща съм видял ,но малко все още са ЧЕТЯЩИТЕ И МИСЛЕЩИ ХОРА КАТО НАС С ВАС!
Благодаря!Явно не съм все още изкуфял старец!

• 9 78
• Докладване

Писма на Вера Багрилова (чехкиня , омъжена за българин) Писмата са отпечатани под заглавие „Изгнание в българския Сибир” във в.”Подкрепа”. №№ 54 – 90, март-април 1992 г.

Март – село.

Скъпи татко,
Пиша ти без да знам кога ще можеш да прочетеш това. Спомням си за теб без да знам дали си жив.

Ще се опитам да ти опиша горе-долу какво преживях и какво изтърпях в тази човешка буря. Още не му се вижда края – още дълго не. Не зная дали ще се видим, но все някога това ще попадне в твоите ръце като доказателство, че винаги съм си спомняла за теб с любов и копнеж.

Засега съм в изгнание, в българския Сибир. Иглика е при баба си. Искаха да взема и нея, но аз се молих и лях сълзи пред палачите, докато ми позволиха да я оставя в София. Стефан е в затвора и ще бъде съден – сигурно и сам не знае защо. И до днес не зная дали е жив или мъртъв. Вярвай, толкова пъти си спомням за мама и я моля да ме вземе при себе си, защото е толкова тежко да се живее.

Откраднаха ни абсолютно всичко и с Иглика сме голи и боси, изгониха ни от малката таванска стая, която Борис ни даде. Уж щяли да я запечатат и когато се върна да ни я отворят. Ще трябва да започвам от самото начало.

23 декември – 4:30 сутринта
Някой истерично чука на вратата и иска да му бъде отворено. Случайно при нас беше дошла на гости Милка, сестрата на стефан, с детето си и понеже живее далеч беше останала да преспи. Отворихме – нахълтаха двама мъже. Зад гърбовете им видяхме стражаря, който остана отвън. Заповядаха ни всички да се облечем за петнадесет минути и да вземем със себе си всичко необходимо – толкова колкото семи можем да носим. Покривала, зимно бельо, дрехи, обувки и да се приготвим за път. Спогледахме се и видяхме, че нищо не може да се направи. С какво чувство събуждах малката Иглика, която беше силно простудена и имаше температура, можеш да си представиш.

Натовариха ни на камион, който беше пълен със същите нещастници като мен. Вярвай ми – мислех, че ще ни откарат някъде и ще ни екзекутират. Притисках малката Иглика и се молех на св. Барбара и на мама за лек предсмъртен час. Закара ни до някаква сиропиталище и там ни сортираха. Там се молих и лях сълзи да оставят Иглика вкъщи, докато най-накрая ме чуха. Милка си уреди самичка всичко и свято ми обеща, че каквото и да се случи ще се грижи за моето дете. Последна целувка, последно сбогом и повече не я видях. Плачеше, много плачеше, но това не интересуваше никого. Оставих я болничка, слабичка, но я оставих с облекчение, защото от двете злини трябваше да избера по-малката. О, Господи, колко ми беше тежко. С какво съм заслужила такова нещастие...Беше много студено, мразът рисуваше по стъклата, а никой от нас не знаеше какво ще стане с него.

Подредиха ни по осем в редица. Какви дълги и тъжни редици. Никой не знае къде ни водят. Говори се, че в Русия – да реставрираме Одеса.

Прехвърчаше сняг, влизаше ни в очите, но мен ме топлеше съзнанието, че моето дете ще живее и ще бъде по-близо до баща си, нищо, че той е в затвора. Не ми беше студено, топлеше ме черния кожух на мама. Загърнах се в него и си спомних за нея.

Децата на бившите министри влачеха куфари като последни носачи, конвоиращите ни подканваха да вървим по-бързо е за малко не ни мушкаха с щикове. Бяха толкова много, че чак беше комично. Хората ни гледаха може би тъжно, може би ни го желаеха...Трудно е да разбереш хората, особено когато свой своя убива.

Най-накрая стигнахме до гарата, където ни чакаха вагони. Снегът все падаше и падаше, студът настъпваше. Насядахме на земята в конски вагоди, кой където намери място. Намерих позната госпожа – нейният мъж е в една килия със Стефан. Нейните деца – деветгодишно момченце и дванайсетгошно момиченце се държат за нея и не можеха да разберат какво става. Аз бях сравнително спокойна и мислех за Стефан и Иглика. На него нищо лошо няма да му се случи, но ще полежи известно време. Това може би няма да му навреди и ще го накара да ми повярва и да се откаже от политиката.

Настанихме се и след някой и друг час влакът потегли. Накъде никой не знае. Може би за Русия, но аз от самото начало не вярвах на това. Пътувахме ден – нащ – отново ден – на всяка по-голяма гара се сменяше конвоят, докато стигнахме до последната гара – Каспичан. Там ни чакаха около двеста стражари, въоръжени до зъби, а на никой не липсваше даже ножът между зъбите.

Беше срасива вечер, дърветата бяха потънали в сняг, клоните им висяха като гроздове, а луната полираше всичко със сребриста светлина. Отвреме навреме повяваше вятър – той раздвижваше дърветата и те като че приветствайки ни , леко се покланяха.

Отново ни строиха и ни поведоха към залата на народния дом. Сто и десет жени, млади момичета и деца – всеки се настани да спи където можа и където намери място.

Никога не бих повярвала, че мога да спя цяла нощ и то при такъв шум. Децата плачеха, тези, които не моажеха да заспят въздишаха и оплакваха горката си участ. Събудих се чак на сутринта. Така прекарахме три нощи. Тези дни бяха пълни с обиди и унижения – давахме обяснения кои сме и какви сме, обясниха ни, че трябва отново да ни възпитават. До тоалетната можехме да ходим два пъти дневно и то с полицай, който стоеше край тас. Не искаха да ни дават вода, уж имало спукана тръба. Хляб ни донесоха толкова, колкото да не умрем от глад.

Представи си да беше тук Иглика!

Разделиха ни на две групи. Едните продължиха пътуването с теснолинейка, а другите – на каруци.

Това пътуване беше най-страшното. В малки вагони ни набутаха по тридесет, можехме да стоим само прави. Подът беше покрит с тор, тъй като тези вагони бяха предназначени за превозване на прасета. Никога в живота си не съм припадала, но този път само една крачка ме делеше от това. Духаше вятър, снегът навяваше, беше страшен студ. След петчасово страдание най-накрая пристигнахме и научихме, че трябва да пътуваме още тридесет километра с каруци.

Никога не съм мислила, че България е толкова голяма.

Ужасяваща сибирска степ пред нас и с часове няма край. Представи си всичко оново, което е било във въображението ти , когато си чел руските класици – бяла равнина, покрита със сняг, която в далечината се слива с хоризонта. Нищо, съвсем нищо не нарушава равната черта, даже ти става тягостно от това. Зимата е в пълен размах, колелата на нашата каруца пукат и скриптят от студа – това е единственото доказателство, че се движим.

По пет в една каруца, единадесет каруци една след друга. Няколко селяни, въоръжени с пушки и щикове и револвери в пояса вървяха покрай каруците или се возеха в тях и охраняваха около петдесет жени и деца – нещастни съпруги, сестри, но и майки. Тяхната революция, безкръвната революция, както я наричат, ги е лишила от достъп до живота, от възможността да живеят. Безкръвна революция – когото не иска, не убива, но мачка и подтиска, докато те задуши и сам сложиш край на живота си.

Спомняш ли си едно твое посещение в Радомир, когато пътува с файтон до Перник? Всички, които тогава бяха с теб не са вече между живите. „Безкръвната революция” ги погълна всички – освен Стефан, който е наричан злодей, убиец, кръвопиец и мъчител на българския народ. Аз нося половината от неговата вина. Такива като него са много, много – „безкръвната революция” помита всичко, което беше по-ценно, по-интелигентно, което правеше чест на България и увеличаваше уважението на чуждите народи – а точно от това уважение България има най-голяма нужда.

Да, правеха се грешки, големи грешки, но не Стефан беше този, който ги допускаше, а други високопоставени господа. Стефан беше една от 165 фигури, които се наричаха „парламент”. Може би някога, когато премине през школата на живота и опознае по-добре своя народ, неговите потребности и химери, ще бъде и той някакъв фактор, но се надявам и се моля, когато излезе от затвора да не се втурне към политиката, а да си гледа своята работа, за която има толкова широко поле за действие.

Колко сме му говорили с мама, обяснявали сме му политическите закономерности и предпоставки, а той се смееше и казваше на български – женска му работа. Днес може би се сеща за това, но вече е късно. Ако тогава ни беше послушал поне малко и беше преценил нашите думи, днес можеше да бъде на свобода. Щеше да премине към опозицията в парламента и днешното положение на нещата би било съвсем друго.

Сега вече, разбира се, нищо не може да се направи, но въпреки всичко той не е нито злодей, нито убиец. Ти го познаваш и знаеш, че той не е способен и кокошка да убие, а чувството му за доброто и справедливостта е развито до най-висша степен. Има някои негови колеги, които използваха своето положение и натрупаха капитали. Съдът, който ще се състои, трябва да види какъв идеалист беше той. Знам и вярвам в справедливостта, вярвам, че всичко ще се изясни и когато след време се съберем отново, ще има за какво да си спомняме.

Такива и подобни мисли ме вълнуваха по време на пътя, който ми се струваше безкраен. След шестчасово мъчение стигнахме до някакво градче, което ни беше посочено като цел на нашия път.

Беше вече вечер, всичко блестеше и трептеше от студа, месецът и звездите ярко светеха. Подкряпяни от надеждата, че е дошъл краят на това страшно пътуване, се оживихме, но уви, казаха ни, че тук за нас няма места и че трябва да продължим до съседното село, където ни очавали. Ох, още половин час страшни мъки и страдания. Децата заспиваха за ужас на своите майки. Всичко пукаше от студ. Знаеш колко съм чувствителна към студа – не чувствах краката си, а когато се опитвах да ги помръдна, изпитвах страшна болка. Прекръствах се с облекчение при мисълта какво щеше да стане тук с Иглика.

Най-накрая пристигнахме. Пред нас се появи някаква сграда – селското училище. Беше потънало в тъмнина, къде ти тук електричество. Докато слезем от каруцата, а това продължи известно време, намериха някаква газена лампа и я поставиха в класната стая, определена за нас. Като че ли за пръв път в този момент пред нас проблясна нашият ужас и усетихме болката от изгнанието. Децата плачеха сънени и наполовина измръзнали, не можеха да се държат на краката си. Не можех никому да помогна, защото сама се нуждаех от помощ. Краката напълно отказваха да ми служат. Всичко беше ужасно, убийствено. Събраха ни и ни преброиха. На въпроса ни какво ще става по-нататък ни отговориха, че на следващия ден ще продължим на още тридесет километра оттук.

Дано гръм да удари България и да я натроши на хиляди парчета! Нищо друго не можех да желая. Но тук, в това село Черник, ни беше съдено да преживеем цяла седмица

14 март
Скъпо татенце, златно татенце, Стефан вече го няма! Тези хиени тук не искат да го потвърдят, не получаваме никакви новини, но се намери един, който ни го каза. Застреляли са 68 депутати, с вързани ръце, полуголи, с куршум в тила. Екзекутирали са всички млади и надеждни. Останали са само старите и тези, които нищо не са представлявали в политическия живот. Те почти всички са осъдени на доживотен затвор. На 1.II. в 4 часа сутринта им прочели присъдите и веднаги ги отделили от колегите им, завързали ръцете им отпред и до полунощ разстреляли всичките 32 министри и 68 депутати от 1941 г. Стефан отдавна е мъртав, а аз съм вдовица с едно сираче. Даже не мога да проумея всичко това. Не вярвам все още, че всичко е истина, но сега си давам сметка за дългото мълчание на нашите в София. Март е, овцете се прибират от паша, пастирът весело свири на кавал, кучето весело върти опашка и се радва, че се прибира у дома след работа. Чувствам се някак особено, иска ми се да литна високо, високо, след Стефан, там, където цари спокойствие и мир. Слънцето залязва, месечината изгрява, не мога да вляза в стаята, там нещо ме задушава. Тук, навън, съм по-близо до Стефан. Денят отминава и настъпва тиха вечер. Тъжно ми е, ох, колко страшно ми е тъжно. Нямам нийде никого, който би се погрижил за мен и където бих могла да сложа своята тъжна глава. Моето малко слънце е вече сираче. Не мога добре да разбера – защо?! На кого какво направихме?! Моята вяра в справедливостта и истината!! Златно татенце, вече е вечер, почти е тъмно, а на мен ми е толкова тъжно за теб. Какво да правим – дали си спомняш за мен? Какво се случи с нас, скъпо татенце? ! Най-напред маман, сега – Стефан – о, колко е тежко да се живее! Дали някога всичко това ще има край?! Колко е тиха тази вечер, само хлопатарите на овците се чуват отвреме навреме. Природата се готви за сън. Не плача, не знам защо, но съм страшно слаба, сякаш са ми изтръгнали половината сърце.

Ще отида да си легна, може би ако заспя ще го видя в сънищата си. И него, и мама, е теб. Как отново сме всички заедно. Златно татенце – лека нощ!

Боже мой, татко наш, покажи ми пътя, на който трябва да крача. Нямам майка, този ангел-пазител, който ми показваше накъде да вървя, който ми проправяше пътечки, за да не се загубя в живота и почестваше от тях камъните и тръните.

Колко отдавана беше, когато гледах нейното мило лице, пълно с бръчици и добрина.

Докосването на нейните ръце, нейният поглед, нейните устни – всичко това беше храна, която ми даваше сили да живея.

Тя вече не е тук. Бог прекъсна нейния жизнен път и я положи във вечен сън.

Седя, гледам и размишлявам. Бог ми отреди болка и страдание – и те затъмниха мисълта ми. Ще се опитам да пиша по-нататък. Скъпи татко, имам още много много да ти разправям.

В това село Черник останахме през българската Коледа. Беше тъжна Коледа, но ние се постарахме да я разнообразим доколкото ни стигаха силите. Между нас беше и една колежка от операта, певица, съпруга на депутат. Пяла е някога и в Загреб, в „Мадам Бътерфлай”, но не е тази, за която кака изпрати воала.

Ядене имахме предостатъчно. Турците като разбраха кои сме, щяха да си продадат и ризите от гърбовете си. Лошото беши, че всичко най-напред трябваше да мине през полицая, който не напускаше своя пост пред вратата. Той определяше каквито си иска цени и даваше на турците също каквото намира за добре. Аз съвсем случайно имах пари в чантата си и така без моята намеса ги имах при себе си. В противен случай или щях да ги забравя, или щях да си мисля, че е по-сигурно да ги оставя вкъщи, както направих с всички бижута, защото нас можеха да ни обискират и да ни вземат всичко. У дома ме уверяваха, че всичко ще бъде честно и почтено запечатано докато се върна. Това не им попречи обаче още на другия ден там да настанят един от планината. Те са най-страшни, защото са неуки и неинтелигентни, а си мислят, че са спасили България. Такива хора сами си присвояват големи права, а при това те са или дезертьари от казармата или избягали от училище варади лоши оценки. Англия ги използва, организира и подпомага и те се превърнаха в противоправителствена войска. Да, между тях сигурно е имало и идеалисти, които не са били съгласни с правителството и не са разбирали какво е това политика. Въпреки големия процент семеотрицание в убежденията им , те не са знаели, че политиката се мени, нито пък кое е по-доброто за народа и хората. Докато всички държави трябваше да пращата свои синове във войната срещу Русия, България нямаше нито един войник на фронта. И то цели четири години. Днес – о, колко майки и жени плачат като мен! Тукашният народен съд, съставен от злодеи, проститутки и истерици, беше неумолим. Вратите на всички затвори бяха отворени на Девети септември и всички затворници бяха освободени, за да съдят тези, които бяха съдили тях. Не само министрите и депутатите, унищожиха садиите, войската до най-простия войник, изпълняващ своя дълг, полицаите, журналистите, банковите чиновници, учителите, всичко което беше малко по-културно, по-инелигентно – беше техен противник и неприятел.

Напразно осъдените генерали вземали цялата вина върху себе си, обяснявали, че те са давали заповеди, а другите е трябвало да ги изпълняват – особено при акциите срещу партизаните – не, всичко отиде под ножа. Същият този народ, хората, които до преди една година славеха юнаците, сега им плюе в лицата, крещи грозни думи и скандираше – смърт!

Тази страшна дума се насеше по градове и градчета. Всеки град имаше свой „Народен съд”. Във всеки град загубиха главите си най-малко двеста културни и интелигентни хора, и два пъти повече без съд. „Безкръвната революция” ще остоне в историята на България най-черната страница , защото върна българите назад най-малко с двеста години, що се отнася до културата.

Изхвърлят от работа дългогодишни учителки без пенсии, а на тяхно место назначават момичета, които са били партизанки и нямат дори средно образование.

В гимназиите арестуват учениците за всяка усмивка при някоя многозначителна фраза на преподавателите. Където има разбирателство между ученици и учители арестуват всички. В кафенетата и сладкарниците правят чести проверки и откарват пълни камиони със студенти.

Но едно забравят – българският селянин няма да си даде земята. Преди да му я вземат насила, той ще избяга в планината и ще чака момент за отмъщение.

Тази година има страшна суша – и народът започна вече да се кръсти. Обяснява си го посвоему – напоихме земята с кръв и затова Бог не изпраща дъжд...

Българският селянин е доста мистичен и суеверен и вярва, че сушата е божие наказание.

Не знам , но вярвам, че наказанието ще дойде. Не зная откъде, но си спомням думите на майка ми: - „Всяко зло води след себе си наказание”.

Скъпи татко,
ти и аз бяхме комунисти, музиканти – пролетарии, но повярвай ми излекувана съм от комунизма.

А какво правят тук руснаците, да не ти дава Бог да имаш с тях нещо общо! Нито една девойка не е в безопасност пред тях. Живеят в най-големите министерски апартаменти, където ходят по голяма нужда в бидетата, а на килимите колят овни, за да ги пекат после на двора. Питат по улиците минувачите колко е часът и след това вземат на хората часовниците.

Вярвам, че и при нас е имало, така че си имал възможност да ги опознаеш.

4. VII

Изпълниха се две години, откак почина нашата майка.Или може би бъркам, знам че беше юни или юли. Какво преживях през това време не е за учудване, че съм забравила датата, а нямам никакъв документ. Миналият месец ти написах малко писъмце. Колко такива вече изпратих! Всеки обещава, а после не знам какво става с тях. По пощата все още не може да се праща

Ще опиша накратко по-тататъшния ми живот.

От село Черник отпътувахме на още тридесет километра с каруци. Тново страшни мъки, но Господ изглежда ни обича, защото времето беше прекрасно. Такова по това време на годината хората не си спомнят. Когато видяхме постройката, която трябваше да ни служи за убежище за в бъдеще, мраз ни пробягна по гърбовете. Стара, но въпреки това красива постройка, но с разбити прозорци, дупки в стената, полусъборени огнища – навсякъде пусто, виждат се само следи от мишки и плъхове. Изгладняли овчарски кучета ни гледаха с недоверие, страхувахме се от тях без да знаем, че след няколко дни ще ни станат приятели. Те ни смятаха за свои гостодари и като видеха пазачите или когото и да е с пушка да се приближава към нашата постройка, сякаш разбираха, че това са наши неприятели и се стараеха яростно да докажат своята неприязън към тези хора.

Две от тях употребиха и лапите си в тази борба и платиха за това с живота си.

Единият, най-големият от тях, казваше се Лобуш , лежеше винаги пред вратата на моята стая. Всички си бояха от него, защото той наистина беше лош, вземаше храна от всички, но не се оставяше да бъде гален от никого, освен от мен. Където и да отидех, винаги ме следваше.

Поправихме нашето убежище, колкото можехме и живеехме както беше възможно. Някои ходеха за покупки, други за дърва, трети готвеха, всеки имаше своята задача. На мен ми възлагаха винаги най-лекото, защото моите крака не понасяха нищо тежко. Пазаруването беше най-тежко. Хората от селото с удоволствие биха ни давали храна, но не смееха. Непрекъснато биеха барабани, че сме съпруги на злодеи, убийци и продажници и който ни дава или продава нещо ще бъде затворен. При тези условия беше тежко да се пазарува, всеки затваряше вратите си пред нас и насъскваше кучетата. Често нямахме хляб по два три дена. За вода ходеме на около километър оттук и често срещахме хора с рани и обриви по лицето – новата страшна болест в турските села.

Какво ядяхме? Един ден боб с чесън, другият – с лук. Празник беше, когато имахме картофи.

Чак по-късно, към третия месец, всичко се подобри. Дърва купувахме или събирахме както можем.

Днес съм вече четвърти месец в градчето, където ме преместиха благодарение на моите познати в София, но до там още не искат да ме пуснат. Тук живея свободно, само всеки ден на обяд в 12 часа трябва да ходя да се разписвам в полицията.

Преместването и пътят бяха най-страшното нещо, което някога съм видяла, чела и преживяла. Пътувах като затворник в отделно купе със съответен надпис, между проститутките и лудите. За щастие, днешните затворници са от доста по-различен вид, така че нерядко имах приятна компания от моя ранг.

Пътуването продължи пет дни и нощи. Спях в килии между болни проститутки, крадли, а една нощ и с една полудяла проститутка.

Днес вече почти съм забравила всичко. Грижите за бъдещия живот, жалостта и болката в душата притъпяват страданията, които съм преживяла. Трябваше да си записвам всичко, но може би така е по-добре. Днес виждам само това, което е преживял Стефан преди да го убият. Познавам неговата усмивка – казват, че не го е напуснала чак до смъртта му. Когато им връзвали ръцете с вериги, само той се усмихвал и казвал: „Няма да ни убият”. Когато ги откарвали по десет в камиони, той пеел прекрасната българска песен „Мила Родино”. Там, където бил техният гроб, поляли всичко със солна киселина, посипали с вар, после изгорили всичко, поставили кордон от свои пазачи и никого не пуснали по-близо. Боже, кой ли би имал смелостта да отиде там, сигурно само някоя възрастна майка или обичаща жена.

Носеше се слух, че не са убили всички, че някои са изпратили в Сибир. Не знам каква съдба бих желала за Стефан, защото днес вече имам представа как може да изглежда Сибир. Това е тяхната тактика – пуснаха слух, че са живи, а по радиото съобщиха, че са ексекутирани. През този ден в 7 часа сутринта нямало жив човек на улицата. Аз казвам „какво ме интересува, че всички са се изпокрили в миша дупка, щом никъде не се чу нито един изстрел”. Те добре знаят защо ни изпъдиха от София. Достатъчно беше един човек да застане начело и всичко щеше да получи друг обрат.

Днес вече нищо не може да се промени. Не мога вече да събудя Стефан, а всичко друго ми е безразлично. Живея от милостинята на приятели, нямам какво да продам, защото ми взеха всичко. Нели се грижи много за мен, изпраща ми пари и където може говори в моя полза.

Бях доста тежко болна – силна настинка и доста висока температура ме мъчиха доста дълго. Исках да си отида при Стефан, но Игличиното „мамо” ме върна обратно на земята. Тя пристигна със свекърва ми точно, когато бях зле. Веднага ги изпратих обратно, но когато се оправих те дойдоха отново и сега Ика е с мен. Моята малка и добро и разумно момиченце. Уча я чешки. Върви доста мавно, но магаренцето вече е магаренце, кокошчица, петелче и така дума след дума скоро ще се научи. Целият ми живот сега се обръща към нея. Моят собствен вече свърши – свърши преди да започне. Много хубаво в него не видях. Вече съм на 30 години и съм сама на този свят. Сама трябва да се постарая да направя от нея добър и честен човек. Засега се чувствам като затворена в някакъв калъф и не мога да изляза от него, дано даде Господ да не загинем. Тук, в тази прах и кръв, нещо се вълнува, но вече ми е все едно. Стефан е мъртъв, аз съм сама с Иглика и или ще загинем двете или никой.

Какво ли правиш ти? През всеки сезон си мисля какво ли расте и цъфти сега в нашата градина? Сега вече започват прасковите... Само Бог знае дали ще ги видя отново. Ако не бъда принудена, няма да дойда докато не стъпя отново здраво на краката си. Горда съм и съм издържлива. Чух, че в Белград търсят арфисти за радиото – къде е Матетичка?

Директор на софийското радио е нашият бивш концертмайстор и заминава за там. Иска да попита дали биха ме взели, но след толкова страдания и толкова дълга болест, пък и толкова отдавна не съм свирила, не знам дали мога да приема. В софийската опера е нещо друго, там това не е толкова важно – тук всички имат запушени уши. Само да можех вече да работя! Арфата е някъде в Радомир, тепърва трябва да я търся. Утре ще се премествам, това е доста неприятно. Ика свикна тук, а нали знаеш, децата трудно привикват. Но няма начин, хазаите искат стаята за себе си. Понякога се позамислям – кой знае още какво ще преживея, та аз съвсем не съм стара още! Всичките ми приятели се стараят да ми вдъхнат смелост , но понякога, вярвай ми, напълно я изгубвам. Започнах да я губя, когато почина мама, но тогава Стефан беше още жив. Той се грижеше за мен. Е въпреки, че животът с него беше какъвто беше, все пак той беше глава на семейството и се стараеше материално да ни обезпечи. Беше добър, с добро сърце, на българин, но те имат своите особености. Мислех си, че с времето ще успея да го променя, но Господ не ми даде време. Въпреки всичко го обичах, може би дори много, а той като че ли не ценеше това. Но той е вече мъртъв, а аз останах сама с малката Иглика. Ти си толкова далеч, че не знам нищо за теб. На Игличето й разправям за дядо й , как ще заминем при него, какво ще й купи и колко ще я обича. Има светли косички и не знам на кого прилича. Добричка е и всички я обичат, но не й беше отредена дори и малко радост на този свят.

Същият ден, вечерта
Ика вече спи. Часът е девет, навсякъде е тихо, а аз се унасям в спомени. Спомням си за вечерите в Босна (така се казваше селото) . Събирахме се от всичките три стаи в антрето, там беше най-топло. Всеки си носеше или куфър или някаква дъска за сядане, защото имаше само една пейка и на нея можеха да седнат само трима, а ние бяхме 25. Седяхме около масата, която беше направена от врата, поставена върху две подпори. Лампа имахме много рядко, само когато нашият кмет-старейшина ни дадеше малко гас. Той беше лош човек. Пред нас беше много мек и добър, а всички злини идваха от него. За мое нещастие той се влюби в мен. Чехкинята имаше успех и тук и доста трябваше да се отбранявам, за да ме остави на мира. Налагаше се да действам много внимателно и дипломатично, за да не влоша положението на всички. Беше ни казано, че за провинението на едни всички ще трябва да отговаряме. Това означаваше, че ако нещо не му се харесам, всички могат да пострадат. Беше около 32-годишен, плешив, само над ушите имаше малко коса, среден на ръст, с хитри и дори лукави очи, всичко вижда, всичко чува и нищо не можеш да скриеш от него. Румънско възпитание, което означава никакъв морал. Едва умееше да чете и пише, извиняваше се, че бил учил в румънско училище. Дамите, които знаеха румънски, твърдяха, че не знае и румънски. Правеше се обаче на много любознателен . един път говорехме за Наполеон и той попита дали е още жив. След малко попита дали е бил вожд преди Хитлер (в Германия). Друг път с голямо самочувствие ни попита дали знаем за новия език „транспаренто”, защото той знаел малко. Това обаче не му пречеше да си прави планове как да бъде избран за депутат в новия парламент, в бъдещите избори.

Такъв горе-долу беше моят нов поклонник в опинци. Имението в съседното село се ръководеше от жена му, а трите му деца тичаха насам – натам.

Той идваше при нас почти всяка вечер на гости. С удоволствие слушашу научните ни спорове, но когато идваше, всички го питахме за политически новини. Не ни даваха вестници, беше ни строго забранено да четем пресата, а който го хванеха, че ни снабдява с вестници, го заплашваше съд и наказание. Милият кмет вдигаше рамене, въртеше глава и повтаряше „не знам”. Никога няма да забравя неговата язвителна усмивка. Той заповяда да убият едно от кучетата, но моят Лабуш не смееше да пипне.

Винаги с нетърпение чакахме неговото тръгване, за да можем след това на спокойствие да обсъждаме новините, които бяхме научили оттук – оттам и които с помощта на голяма дипломация успявахме да измъкнем от него.

Един път викахме духове. Това обаче е глупост. На въпроса каква ще бъде присъдата на Стефан, чашата отговори – глупава. Но ние се стараехме по всякакъв начин да съкращаваме и да правим приятни тези тъжни мигове. Никой от нас тогава не мислеше, че нашата съдба ще бъде толкова жестока.

Понякога ни навестяваше един от наемните работници в чифлика. Той беше добър човек. Никога не идваше с празни ръце – късче сланина, сирене или бутилка вино стърчаха от джоба му, но това се правеше тайно, само в моята стая. Всъщност какво означава „моя” - там бяхме шест, спяхме на земята върху слама, имахме всичко на всичко един стол, разбит и скърцащ - той беше за гости. Хранехме се на куфарите, а седяхме на земята.

Когато идваше Борис за нас наставаше празник. Трябваше да внимаваме обаче да не се срещнат с управителя. Лабуш ни помагаше смело със своето лаене. Докато дойде единият, другият си беше отишъл. Тоест, докато кметът прекосяваше двора в посока на нашата избичка, Борис изчезваше и всички следи от него бяха заличени (сланина, сирене, вино). Управителят може би не беше толкова стиснат, но и той живееше от кой каквото му даде, защото неговият чифлик беше в съседното село, а жена му почти нищо не му изпращаше. Сигурно добре си го познаваше и си мислеше, че щом не работи, не трябва да яде.

Борис беше много по-интелигентен, пришълец от Северна Добруджа, той по принцип живееше в Силистра. Имаше жена и две деца, за които с голямо удоволствие и много сладкодумно разказваше. Всяка седмица пътуваше при тях (тридесет километра). Той взимаше нашите писма и ни носеше новини. Но за съдбата на нашите мъже не искаше да каже нищо. Уж нищо не знае и уж още нищо не се знае. Имахме право на едно писмо всеки месец. Управителят тихо ми каза, че мога да пиша по колкото си искам, но всеки път трябва да му давам по нещо. Отговорих му, че нямам нищо за даване и че един път месечно ми стига, щом стига на всички останали. Татенце, мъжете са противно племе!

Имаме тук и трети – един турчин. Той често се напиваше, а когато беше пиян говореше наляво и надясно всичко, което знаеше. Казваше се Реджеп. Тук се срещат доста особени имена – Янгън, Ахмед, Мехмед, Реджеп, Гиню. За нас те са доста отдалечени и дори звучат романтично, но това е само докато опознаеш хората, които ги носят. В момента, в който ги видиш, си излекуван от всякаква романтика.

Милият Реджеп ми предлагаше да избягаме през граница в Румъния, докато беше пиян, разбира се. Според него моето място не е между тези хора, защото съм чехкиня. Винаги го оставях да говори, защото иначе се държеше много прилично, а аз се стараех да науча от него всичко, което можех. Главно новини, а и да получа малко сирене. От него разбрах, че уравителят е обявил, че му принадлежа и да не се опитва някой да ме ухажва. Насъсках единия срещу другия и после бяха на нож. Пред управителя се правех, че нищо не знам, а с Реджеп въобще не говорех. Щом като те така, и аз така. Разбира се, пострада Реджеп. Направили в къщичката му внезапна проверка и го сварили да играе барбут – това е забранена хазартна игра на зарове. Изглежда тогава ми се разсърди и около две седмици не се появи. Дойде после ядосан и като видя, че управителят го няма при нас накара да ме извикат и ми каза какво става в София. Тогава не му порвах, мислех, че е пиян и говори каквото му падне – о, Господи, а той е говорил истината. А аз толкова твърда вярвах в справедливостта и добрия край на моите неприятности! Но тогава наистина не му повярвах, той го почувства и отново се обиди. След това го виждах много рядко, а с бягството през граница нищо не се получи. Все едно, никога не бих се осмелила да го направя, може с това да влоша положението на всички и на Иглика в София. Един ден, малко преди да си замина от там, вървях с едно момиче, дъщеря на придворен съветник на възраст 70 години, който получил удар, когато му прочели смъртната присъда. Отивахме за вода. Когато минавахме покрай къщичката на Реджеп, той ни покани да влезем вътре. Малка кухничка, хубава, чиста, младичка, хубава жена в турски шалвари, а стаята като в приказките – цялата в килими, възглавнички, завеси. По турски обичай пихме кафе, изпушихме по една цигара, поприказвахме си и си взехме сбогом. Позволихме си това, защото знаехме, че управителят е в съседното село. Но тъкмо, когато се канехме да излезем, чухме гласа му – минаваше с някаква комисия наоколо. Бързо се върнахме обратно и излязохме през втората тайна врата. Комисията отивала при нас и неговият пръв въпрос бил къде съм. Отиде за вода, казали другите. Ами как така не я срещнах по пътя – сигурно е минала по другия път, казали те. Но нали знае, че той е забранен за вас. Всички замълчали, но преди да дойда едно от децата тичало срещу нас да ни пресрещне и да ни предупреди какво са говорили, за да знам какво да кажа, ако ме попитат. Управителят ме гледаше много подозрително като се появих, но не каза нито дума. Аз също си замалчах и така всичко остана скрито.

Така беше следена всяка наша крачка, но въпреки това успявахме да научим по нещо, но то беше толкова абсурдно, че не му вярвахме.

На Великден отидохме до съседното село да се причистим. В селото, в което живеехме имаше само турска джамия. Хората от другото село като разбраха кои сме искаха да ни поканят в домовете си и да ни дадат кой каквото има. Това обаче им беше абсолютно забранено. По-смелите жени бяха взели хляб, чушки, ракия и вино и ни причакваха на улицата. Едната от тях, млада едра селянка, не преставаше да ругае „Кои са те да ми заповядат?! Докато бяхме под румънска власт разбирам – тогава полицаят заповядваше, но сега никой от тях не може да ми заповядва. Не крада и не убивам! „ С едната ръка чупеше парчета чуден топъл хляб и го топеше в сол и чубрица, а в другата държеше бутилка ракия и раздаваше.

Огладняли и ожадняли приемахме манната небесна и дори нашата Ро, кучето което ни съпровождаше, успя да се насити. В душите ни беше и тъжно, и весело, проронихме по някоя сълза, но какво можехме да направим. Утешаваха ни – ругаеха новата власт и й предричаха бързо сгромолясване. Те няма да се оставят да им вземат земята – който я иска, ще трябва да дойде да работи, за да я има. Цял живот селяните са се блъскали и сега да дадат земята на тези, които са се излежавали? Да, сега те станаха господари и заповядват на всички, а сего искат да вземат и собствеността им, после ще ги накарат и да работят вместо тях, а те ще си пълнят стомасите и джобовете и ще правят комисии кой какво има. Новите властници не умеят нито да четат , нито да пишат, а затварят и избиват хора завършили университети и на всичко отгоре причиняват такива страдания на невинни жени и деца. Жените и децата пък какво са направили – но Бог е над всички и всичко вижда. Такива и подобни неща говореше селянката, като не спираше да ни раздава хляб и да ни подканя да ядем. Другите я придърпваха, но нито една не успя да вземе думата. Когато се разделяхме, изнесе от къщата си голям вързоп – да имаме и за другия ден, раздаде ни и останалия хляб и ни пожела щастлив път. След малко ни догони и нашия пазач – въоръжен селянин, който се беше скрил да не ни развали апетита. Без полицай с пушка ние не ни пускаха никъде.

В къщи развързахме вързопа – месо за три дни. Децата скачаха, а ние се радвахме на тяхната радост.

След малко пристигна и управителят – уж бил чул, че въпраки забраната са ни дали храна. Този път щял да премълчи това, но следващия път да не се повтаря. Нашият добър бай Добри си замълча за вързопа – нищо не каза. Дано утре имаме щастие и управителят не влезе в кухнята. За това аз щях да се погрижа. Той обаче дойде и ни завари и аз по най-дръзкия начин му предложих и на него една порция, така че той нищо не можа да каже. Поговорката гласи, че почтеността ще те доведе най-далеч, но в днешни дни това важи за смелостта. Аз с мойта почтеност го докарах дотам, докъдето Господ казва: „Лека нощ”. Ако някога животът ми се обърне в друга посока, ще си навлека поука от това.

9. VIII.
Вече втори месец съм в нова квартира. Първата седмица спях само от четири до осем сутринта, а през останалото време гонех дървениците. Толкова гадини на едно място не бях виждала никога. Разхождаха се по стените като по Йелачича, малко и голямо, тук-там някоя стоножка, а и паяци не липсваха. На другия ден купих някаква смес и започнах да чистя. Да, но това не е толкова лесно. Мина седмица, а те все не изчезват. Изхвърлих от стаята всичко непотребно, оставих само леглото, което е желязно, масата, един стол и нищо повече.

Днес вече мога да кажа, че съм ги изтребила, като не броя двете – три, които всяка нощ убивам. Всичко беше така пълно с дървеници, че като стъпех на земята, преди да направя втора, трета крачка, вече имах на крака си 20 – 30 малки дървеници, които се виждаха чак когато се напиеха с кръв. Блъсках си главата над този проблем и се чувствах много нещастна, но хазайката ме утешаваше, че това е от сезона, че след 14 дни ще се скрият, защото техният сезон свършва.

25. VIII.
Скъпи татко,
Най-сетне някаква вест от теб. Тук има доста новини, най-важната за мен е, че тази седмица сигурно ще ме пуснат. Англия и Америка не допуснаха избори и сега не се знае какво ще става. Ту – нашите разчитат на Русия, но изглежда, че тя няма намерение да се кара с „приятелите” си поради кефа на България и само им даде нареждане. Ох, нямаш даже представа какво представляват „свободните демократични избори”. Аз сега зная това. Десетки хиляди хора в лагери – и мъже и жени, опозицията в тъмница, а зад всеки до днес свободен гражданин двама полицаи по петите. Това, което е било у нас при немците, сега е тук. Само че при нас виновни бяха немците, а тук си го правят самите българи. Англия и Америка вероятно знаят това. Въпреки че не обичат българите, сигурно ситуацията им е удобна и след няколко ултиматуми и заплахи изборите трябвашеда бъдат отложени. Англия иска наистина свободни избори и демократично правителство. Тукашните искат комунизъм. Според наредбите от около 150 000 полицаи трябва да останат само 100 000 и да пуснат всички политически затворници (в това число и мен), т.е. да се изпразнят лагерите. И главно да се вземе Вътрешното министерство от ръцете на комунистите. За нас – вдовиците на министри и депутати там също било споменато. Трябвало да се погрижат за нас, да ни осигурят екзистенц минимум и да ни дадат възможност да работим. Ако това е истина, то е много добре. Ще искам американска арфа! Моята ми я взеха. Господ знае къде е и в какво състояние е. Може би там някъде в Радомир я вали дъжда, а тамошните господари даже не знаеят какво е това.

Страхувам се обаче, че тукашните комунисти няма доброволно да отстъпят надмощието си и ще станат улични безредици. Само дано вече по-скоро си бъда в София – в големия град е все пак е по-сигурно. Говори се, че на царицата предложили да стане регентка, но тя отказала. Ще видим какво ще стане.

Питаш ме защо не пиша за Стефан. Може би още не знаеш, повярвай ми , и аз още не мога да повярвам и непрекъснато имам предчувствие, че ще се върне. Искам да се избавя от това, но то е моето утешение. Не искам да вярвам в това, но се радвам, че имам тази вяра. Носи се слух, хората говорят, че не са убивали всички, че са ги откарали в Русия. Други казват, че това е комунистическа шашма и наведнъж са разстреляли 32 министри и 68 депутати, а това е много за такъв мъничък народ. Как може да се избие всичко, което е интелигентно и образовано, което има зад граница някакъв кредит и на когото може да се има някакво доверие. И понеже те направиха това, пускат такива слухове между хората, за да се оневинят. Аз обаче с такава радост бих вярвала и на това! Но разумът ми подсказва, че не е истина. Някога – когато ще бъде възможно да се разкопаят ямите, където са ги хвърляли (днес там има денонощно кордон от полиция), всичко ще се докаже.

Ох, ако бях вече на свобода. Тези последни дни страшно ме изнервиха. Всеки ден очакване, че ще ме пуснат, всеки момент съм нащрек.

27. VIII.
Съвсем лекичко седнах на единствения стол, защото той е толкова разклатен, че един път паднах от него с Иглика в ръцете, и ти пиша. Понеделнике, а аз се надявам, че до неделя ще бъда в София. Иглика спи, два и половина следобяд е. Спомням си и ми е тъжно. Главата ме боли, както обикновено, но си имам лекарство – прахчета със солидна доза кофеин, но не ми се струва, че трябва да се откажа от тях, защото понякога вземам по шест на ден, а знаеш докъде води това.

Игличето спи хубаво и безгрижно, прегърнала куклата си от парцали, която й даде бившата ни хазайка. И понеже тя беше съпруга на свещенник, а тук тях ги наричат „баба попадия”, дори да са дванадесет годишни, кръстихме и куклата „баба попадия”. С нея става, с нея ляга. Вече е мръсна и измачкана, понеже я храни и я слага на гърне, но любовта й към нея е огромна.

Детенцето е добричко. Очите й са светли, нито сини, нито кафяви, очите на баща й. Светли косички, малко личице, но все още не е хубава. Не е голяма красавица, но има чар – както казваше нашата майка, има „фифи”.

Един път между майка и Стефан имаше спор какво е по-добро за нейното бъдеще – да е красива и глупава или разумна и по-малко красива. Изглежда ще е от второто, това, което твърдеше майка. Има от двете страни плитчици, с които е много горда. Знае как се казва и че е на две и половина години. С голямо у,доволствие ходи на разходки, веднага се запознава с всички, но само да мръдна и веднага е след мен. Понякога след закуска ми казва (с куклата в ръце): Маме, аз излизам и докато й отговоря, тя вече е навън. Има си тук един приятел – шестгодишно момченце, малко глуповато, с което си прави каквото иска. С него е най-щастлива. Там има и една стара баба, баба Миша, и която обикновено седи на стълбата и разказва.

Моята хазайка е доста глуха и трудно се разбира с Иглика. Ика даже тупа с краче, толкова се сърди, че не се разбират. Хазайката не иска да й казват „бабо”, както е тук навик да се обръщат към по-старите жени, а Ика не може да разбере това и й казва „лельо бабо”. Хазайката има две дъщери – екзимпляри като за хербарий. Едната има епилепсия, а другата е истерична. Двете се ненавиждат, понякога и тенджерите влизат в боя, ругаят се по най-страшен начин, но една без друга не могат. Вън заедно не излизат, но вкъщи играят карти, табла и одумват целия свят. Какво ми наприказваха за госпожа Горанова, с която живея тук, със същата съдба като моята само че има две деца – едното на 14, другото на 10 години. Колко любовници имала и от какво семейство била, че и сега вече имала любовник. Какво ли говорят за мен.

Хазаинът, възрастен мъж, висок на ръст и със сериозно изражение – адвокат, получил образование във Франция, свикнал да живее на широко, но сега е без стотинка в джоба си. Никой вече не идва при него за съвет, а дъщерите му не могат да се начудят как след като уж толкова важни хора загинали при бомбардировките и при преврата и при немците, се е случило така, че той е останал жив.

Фамилия като на картинка. Някога са били богати, т.е. старата хазайка – той май се е оженил за нея само за парите (още тогава е била глуха и грозна). През 1918 година именията в Доабруджа се изкупували за грошове от Румъния и им останало твърде малко. Тази къща, един път вече продавана на търг, е единственото им убежище. Докога ще ги оставят там е въпрос. Какво ще стане след това, Господ знае. Но вярвай ми, дори не ме интересува, имам си достатъчно свои грижи...

Превод от чешки: Мария Ханджиева. (внучка на Вера Багрилова)

Тези писма на Вера Багрилова (, чехкиня, омъжена за българин) до баща й, са били отпечатани във в.”Подкрепа” №№ 54-90 , 1992 г.

• 4 134
• Докладване

Всичко това, както и истинската история и облик на престъпната комунистическо-болшевишка диктатура и трагедията, която терористите са причинила на България,превръщайки държавата в безропотен придатък на Съветска Русия, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябва да се изучават в българските училища!

• 7 117
• Докладване

Как е възможно 25 години българите все още да търпят съществуването на престъпната комунистическа партия под нейното ново име БСП като действаща политическа партия ...

• 10 132
• Докладване

До коментар [#4] от "carmello":

По една проста екстраполация, в селата на Пловдивски и смолянски окръзи са убити средно по 30 души от село. Така, че убитите са между 90 000 и 200 000. Чувал съм как комунистите оправдаваха убийствата - ами така беше, който имаше мъст към някого, вадише ножа, казваше само че убития е враг на народа... Един вид - не бяхме ние, беше народа!!
Убитите са богати или влиятелни хора. Бивши кметове, учители, полицаи и свещеници, или просто заможни българи. Цвета на нацията!!

• 11 121
• Докладване

До коментар [#32] от "charlesdegaulle":
[quote#32:"charlesdegaulle"]Убитите са богати или влиятелни хора. Бивши кметове, учители, полицаи и свещеници, или просто заможни българи. Цвета на нацията!!
[/quote]
Това с убийствата е така. Но и проявата на най-обикновено човеколюбие е наказвана жестоко.
Мисля, че във филма "Горяни" беше разказан следният случай:
Един горянин е убит като с това оставя вдовица младата си жена + три невръстни дечица.
Негов съселянин пожалил вдовицата и оставил пред вратата на къщата й един магарешки товар съчки за огрев. За този нормален човешки жест на състрадателност е изпратен в "Белене", където излежава цели три години. Това са комунистите!

• 10 123
• Докладване

До коментар [#28] от "Realistka":
"Друг път с голямо самочувствие ни попита дали знаем за новия език „транспаренто”, защото той знаел малко. Това обаче не му пречеше да си прави планове как да бъде избран за депутат в новия парламент, в бъдещите избори. "
!!!!!!

• 6 57
• Докладване

[quote#2:"lz2"] са управлявали България! [/quote]

Управлявали - от фалит във фалит, а децата и внуците им и досега са на копанята.
Няма отърване...

• 4 106
• Докладване

Мир на праха им.Ще дойде ден за всеки да плати за постъпките си.

• 3 83
• Докладване

До коментар [#33] от "Realistka":

На 18-ти септември намират в канафката край пътя Перущица-Пловдив, трупа на мъж застрелян в тила от упор. Мъжа се оказва собственик на автобус, обслужващ линията Пловдив-Перущица. Перущинлий са богати, земята наоколо е от най-благородните, труда е неистов. Повечето ползват файтоните си, автобуса, хората средна ръка и хората "фукара". Та мъжа бил и шофьор на автобиса си, а жена му кондуктор. С доста труд се замогнал малко и си вдигнал и къща. Единствената му вина била (според както разбрах!!), че не позволявал гратисчии в автобуса си... Правил отстъпка на бедните, возил и доста хора на "кредит", водил си "халваджийски" тефтер! Но никого не возил гратис, за което го застреляли.

• 5 114
• Докладване

До коментар [#19] от "Ернесто":
ще ти разправя една история.
В едно село по време на текезесирането живял един човек който имал няколко крави. Дошъл при него баш текезесиращият и му казал - айде, честито от утре си в кооператива. Човекът отказал. Дошли пак само, че със селския милиционер и го пребили. На сутринта човекът заклал кравите и изгорил труповете им в двора си. Баш текезесарят и милиционерът го вързали и го били много. Човекът останал инвалид и понеже не можел вече да се прехранва със земеделска работа на стари години се хванал да учи обущарство и така се издържал. Синът му през 80-те години избяга на запад. След 89-та се върна. Баш текезесиращият тогава го хвана параноята, че някой го следи и иска да го убие. Колата му се запали а той от напрежение ли какво ли получи удар и се парализира. След това някой преби дъщеря му и и счупиха ръцете и краката. Покрай травмите тя се сдоби и с някакъв психически проблем и не смееше да излиза навън. Мъжът и я заряза. Остана само сина и да се грижи за нея и баш текезесаря обаче от грижи ли, от какво ли той се пропи и почна да им краде пенсиите - на дядо си и майка си за да пие. Те като не му ги даваха ги биеше и пак им ги взимаше. Ей така стават нещата...

• 5 99
• Докладване

До коментар [#38] от "charlesdegaulle":

++++

• 2 20
• Докладване

[quote#28:"Realistka"]Те са най-страшни, защото са неуки и неинтелигентни, а си мислят, че са спасили България. Такива хора сами си присвояват големи права, а при това те са или дезертьари от казармата или избягали от училище варади лоши оценки... Да, между тях сигурно е имало и идеалисти, които не са били съгласни с правителството и не са разбирали какво е това политика. Въпреки големия процент семеотрицание в убежденията им , те не са знаели, че политиката се мени, нито пък кое е по-доброто за народа и хората...Тукашният народен съд, съставен от злодеи, проститутки и истерици, беше неумолим. Вратите на всички затвори бяха отворени на Девети септември и всички затворници бяха освободени, за да съдят тези, които бяха съдили тях. Не само министрите и депутатите, унищожиха садиите, войската до най-простия войник, изпълняващ своя дълг, полицаите, журналистите, банковите чиновници, учителите, всичко което беше малко по-културно, по-инелигентно – беше техен противник и неприятел. [/quote]

И наследниците на тази измет и сега имат наглостта да говорят за "освобождение".

• 3 74
• Докладване

Тогавашната "комунистическа" партия е точно толкова БЪЛГАРСКА и комунистическа, колкото днешната БСП е българска и социалистическа.
Анализът би спечелил от това, ако авторът го бе осъзнал.

Публикувано през m.dnevnik.bg

• 10 83
• Докладване

[quote#18:"razlichen123"]Ако убитите бяха само 2700 души, сега България нямаше да е на този хал.[/quote]

Точно това си помислих за това число 2700. Наскоро четох за клането което чехите са устроили на судетските немци - около 3000 души. У нас е имало здрав червен терор. Уви, налагането на нов ред от векове винаги е ставало с репресии.

• 6 36
• Докладване

В основата на всеки социализъм стои стремежът как чрез лъжа и насилие да се отнемат чужди пари.
Чужди пари са се отнемали още от древността и това при всички народи и през всякакви епохи се е наричало кражба. През всичкото време на съществуването на човечеството кражбата се е наказвала. Единственият случай на ненаказана кражба е когато я осъществиш чрез закона. За целта ти трябва власт. Ей заради това всичките социалисти се стремят неистово и неудържимо към властта.

• 8 104
• Докладване

Колко безсмислени години издигахме в култ прости, жестоки и алчни хора... единствените им идеи са били власт и пари... нищо друго! Както и да се наричат - комунисти, социалисти... същността им е една и съща - алчни, завистливи и крадливи убийци!
Мир на душите на жертвите на Народния съд...

• 3 83
• Докладване

До коментар [#49] от "voltaire":

Тези, които управляват сега са синовете и внуците на партизаните. Тези последните имат места в Софийските централни гробища на Орландовци....

• 4 76
• Докладване

Няма достатъчно на брой думи в езика ни, с които да опишем по един цивилизован начин стореното...Може само да се надяваме, че виновните са си получили заслуженото, макар и съдбата, и Бог понякога да забавят прекалено.
През всичките тези години не разбрах няколко неща - някой извини ли се за стореното, за Народния съд, за лагерите? Някой пое ли отговорност, осъден ли беше макар и някой 100 годишен "народен съдия"? Не стана ли вече ясно на всички, че социализмът, възхваляван единствено заради победата на СССР над Нацистка Германия, е не по-малко уродливо и ужасно явление? Защо забраняваме едното, а не забраняваме другото? Толкова....Само тези, на които не им е взимано имущество, не знаят какво е....
Пред паметта на жертвите поклон!

• 2 78
• Докладване

До коментар [#46] от "Николай Теллалов":


[quote#46:"Николай Теллалов"]Елитът от царска България по какво силно се различава от днешния мутроелит? [/quote]
Нищолай Тралалалов,
Дете на съвецките военни гарадоци,къносан ненамерил себе си несретнико,не цапай с глупостите си споменът за отдавна удушената НАША Родина и нейните грешни,но достойни със смъртта си синове.
Марш отново в пущиняка и гъстите,хибриде.

• 8 80
• Докладване

[quote#46:"Николай Теллалов"]Елитът от царска България по какво силно се различава от днешния мутроелит? [/quote]

По образование, възпитание и вяра в Бога.

• 10 74
• Докладване

[quote#55:"Nacho Libre"]Марш отново в пущиняка и гъстите,хибриде.[/quote]
ГРЪСТИТЕ

• 2 25
• Докладване

Вакханалията на овластения лумпен-примитив.

Слязоха от Балкана (някой се бяха качили в последните дни преди "победата" ) озверели от желание за мъст към всички, които представляваха НЕЩО.

Защото те знаеха, че са НИЩО.

Партията им наброяваше в навечерието на "славния девети" 3,000 (три хиляди) залудени души.

За два месеца набъбна на триста хиляди.

Освободиха криминалните от затворите, за да се влеят в редиците на "народната милиция".

Въоръжиха облигатните престъпници, които с радост размахаха калъчката, за да колят "врагове на народа".

Страховити хуманоиди, излезли от някоя картина на Йеронимус Бош, тръгнаха по буржоазните кооперации да "експроприират".

И всичко това - "в името на народа".

Народът ги презираше. Защотонародът - това бяха селяните, които ПРОИЗВЕЖДАХА, мелничарите, които МЕЛЕХА ЖИТО, овчарите, които ПАСЯХА ОВЦЕ; народът бяха селските учители, попове, градските доктори, адвокати ... трудовите хора.

Докато тия бяха ... прогресивни. Много от тях бе бяха спечелили един лев с честен труд. Много от тях НЕ МОЖЕХА да спечелят един лев с честен труд.

Те можеха само да ... експроприират.

Настаниха грозните си космати другарки в апартаментите на такива като дядо ми, изкъртиха паркета в големия буржоазен хол, за да го изгорят в кахлената камина, а на освободеното пространство си направиха лехичка с лучец, да си берат.

И като прокапа на адвоката от долния етаж и той се оплака, го пратиха в Белене.

Комунисти ... измет човешка...

• 4 100
• Докладване

Предполагам сте чували стихотворението на самоубилия се от срам червен поет Веселин Андреев "Балада за комуниста". Оня дето не бил чугун, а некомунист.
Историята на прототипа от с.Антон е доста мизерна селска драма на ревност. Младежът причакал пред мястото на селска вечеринка отказалата му връзка девойка и намушкал приятеля ѝ мелничарския син. После се скрил в гората от властите. Заловили го. Тази обичайна селска драма е повод за чутовно възхвалявания му подвиг.

Това дало възможност брат му до 70-тте години да е член на ЦК и милиционерски комендант на София, преследващ всеки враг на властта. Дори комунистите му треперели. То при тяхните предателски досиета, как да не треперят.

• 2 74
• Докладване

[quote#53:"Стефан"] някой извини ли се за стореното, за Народния съд, за лагерите? Някой пое ли отговорност, осъден ли беше макар и някой 100 годишен "народен съдия"? [/quote]

Как да има осъдени като децата им са по върховете на властта не само в България.

Синът на единия от убийците на Райко Алексиев се изцепи като един истински цървул, че те "поемали вината само с мезета" - много се смяха, дойде време обаче да плаче...Сестра му пък сега е Генерален директор на ЮНЕСКО !!!
Щяла да се кандидатира за Генерален секретар на ООН !!! - пълна дебилщина.

Син на един от "народните съдии" 4 години беше Министър-председател (станишев - гнус ме е дори да изписвам името), ако се разровите в Интернет, ще излязат много интересни неща...

• 2 87
• Докладване

До коментар [#28] от "Realistka":

Благодаря ви. Дано повече хора пазят тези ужасни дни. За да ценим най-голямото благо - Свободата.

Благодаря ви още веднъж.

• 5 44
• Докладване

Народен съд ?При положение, че комунягите са били не повече от 3000 човека, те ли са народа???Народ от три хиляди човека? Да не забравяме и ролята на пословичните предатели работещи срещу България от БЗНС: Никола Петковци, Г. М. Димитровци и разни др. т.нар.антифашисти. После и те си минаха по "реда", но първо бяха използвани да легитимират антинародния-болшевишки т. нар. съд. Всички решения на този лъже-съд трябва да бъдат отменени като нищожни. А подготвилите и участвали като съдебни заседатели и пр. да бъдат осъдени, поне символично.

• 5 61
• Докладване

До коментар [#19] от "Ернесто":
Бегом в Куба или в Северна Корея. Достатъчно си осквернявал свещената българска земя!

• 7 58
• Докладване

До коментар [#30] от "yxm09384148":
Крипто-комунистче, това от векове са български земи. Много преди съществуването на вашата предателска партия и преди болшевизма и комунизма да са били измислени.

• 7 52
• Докладване

Пръстта около плиткия масов гроб била цялата прогизнала от кръвта на убитите и това се виждало дълго време след разстрела…

• 1 47
• Докладване

До коментар [#62] от "Schopenberg":

Аз Ви благодаря за вниманието и за добрите думи!

• 2 30
• Докладване

До коментар [#4] от "carmello":

Неведнъж съм призовавал българите да не допускат в управлението комунистите и партийците. Всички злини за България идват от тях.

• 3 43
• Докладване

Георги Гочев. Поклон! Дълбок поклон!

• 6 35
• Докладване

официално избитите от т.нар. 'народен съд' 2700 души са само капка в морето. В дните непосредствено след окупацията са избити като кучета без никакъв съд десетки хиляди хора, които всъщност представляват цвета на нацията - умните, успелите, образованите и инициативните. Всички те биват подменени с невъобразима измет - неграмотни цървули, обирджии на мандри и пр., само седмици преди това преследвани като криминални престъпници. По-късно тази измет се сдобива със съкращението "АПБФК", което днес е нещо като клеймо на позора, но през дългите години безпросветен комунизъм поставяше собствениците си на най-горното стъпало на социалната стълбица - точно там, където преди стояха избитите от тях.
България и до днес не може да се възстанови след чудовищните комунистически престъпления и зверства, извършени в дните след началото на съветската окупацията. А наследниците на изплувалата тогава криминална утайка грабят държавата и днес.

• 5 63
• Докладване

"Сякаш основната задача на Народния съд е тази – да се извърши узаконен грабеж от най-заможните български граждани."

Комунетата са едни пладнешки разбойници и андрешковци. Кражбите са им в кръвта, още от началото на ВОСР Ленин и съратниците му организират грабежи в огромни размери с цел лично обогатяване. А нашите просто са ги следвали...

• 4 49
• Докладване

Господ да накаже изпълнителите, а още по-тежко диригентите! Май в момента е започнал с вторите.

• 5 36
• Докладване

[quote#19:"Ернесто"]

Преди това ги ограбили - тава са пълни глупости. [/quote]
Да, ограбили са ги. Убийци+мародери.
Като един пример-символ ще дам случая с Райко Алексиев:
"Апартаментът заедно с покъщнината го взе писателят Крум Кюлявков и злите езици говореха, че Крум носел балтона от английски плат "палмерстон" на Райко Алексиев. "
Само погнуса мога да изпитвам!

• 5 58
• Докладване

Незаконно конфискуваното имущество на осъдените от народния съд беше реституирано след 1989 за да бъде изкупено от онези, които ограбиха България с така наречените "червени куфарчета" или от онези, които ограбиха и фалираха онези 15 банки през 1996-1997 г.. Днес наследниците на осъдените може би пак нямат нищо, а наследниците на "заслужилите борци против ФК" днес пак са заслужили, но милионери, рентиери...., или на ръководни държавни ли банкерски постове с огромни заплати (богатеят пак чрез народа и на гърба на народа). Техният лозунг винаги е бил:"Дайте да направите и да дадете!"

• 3 44
• Докладване

До коментар [#39] от "blockblock":
И аз знам подобни истории с полудяли, самоубили се или убити от децата си изроди. Съдбата на Филип Боков също може да ни е за урок.

Хубаво е да се издаде една книга само с документирани такива случаи. За да разберат, че са обречени колкото и власт и медии да имат.

Макар че има единици, които са доживели до дълбока старост в пълен комфорт. Но те са архизлодеи, за които няма измислено достатъчно подходящо възмездие на този свят.

• 3 35
• Докладване

Само недоумявам защо все още се използва изразът 'Народен' съд?

• 4 29
• Докладване

От 43 делегати, подписали протестното писмо на Димитър Пешев срещу депортирането на евреите, 20 са осъдени на смърт от Народния съд, 6 - на доживотен затвор, 8 (включително самият Пешев) - на 15 години затвор, 4 - на 5 години затвор, 1 - на 1 година затвор, трима са оправдани, а един умира в очакване на присъдата.
Самият Пешев, един от героите на България, е бил съден не за друго, а за антисемитизъм. Адвокатът, дръзнал да го защитава и отървал го от разстрел, също е платил скъпо за достойната си постъпка.
Из The fragility of goodness, Цветан Тодоров

• 3 53
• Докладване

ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА

Неуспешният марксистки преврат през 1923 в царство България бил организиран от съветските граждани и агенти Димитров и Коларов.

След неуспелия марктсистки преврат, Димитров и Коларов
избягали обратно в марксистка ленинистка сталинистка
Москва.

Ясно е кой е най-големият враг на Европа, България и Русия
от 1848 насетне и особено от 1917 г.

Ясно е кой е "обикновеният" заподозрян
за масовите убийства в България през 1923, 1944 и 1945.

Същият тика Русия в гето ссср 2.0.
Води агресивна война срещу Украйна.

Дестабилизира Европа, включително България.

Анатема.

До коментар [#19] от "Ернесто":

Преди това ги ограбили - тава са пълни глупости.

Сред осъдените са убийците на Александър Стамболийски

• 4 27
• Докладване

Ето какво пише покойният Желю Желев в предговора към книгата си "Фашизмът" (1989 г.):
"Без да оневиняваме в каквато и да било степен палача и людоеда Хитлер, трябва да признаем, че в сравнение с палача Сталин, той е същинско джудже — даже и това е слабо като образно сравнение. Палачът Сталин би могъл да носи своя колега в джоба си."
За палача Димитров и неговите съучастници може да се каже същото.

• 5 38
• Докладване

Баща ми,Бог да прости,17–годишен отнася присъда от 6 месеца за анти–държавна дейност.Гимназисти са се възмущавали от държанието на РМС в часовете по история и вероучение.
Нагледен пример за тероризъм от страна на така наречените „Народолюбци„ е филма „Черните Ангели„ ,спомняте ли си го?
Стефан Данаилов и Доротея Тончева в главните роли.Тероризма бе издигнат в култ на преклонение ,за нас,подрастващите.
Без коментар!

• 6 41
• Докладване

Преди време бях чел някакво интервю с Лиляна Павлова...! Много се гордеела с дядо си, партизанин от отряда Чавдар и член на ЦК на БКП!
Днес, някои се прехласват по ГЕРБ и децата и внуците на червената номенклатура...!

• 6 39
• Докладване

Децата, внуците и правнуците на тогавашните престъпни селяндури, инсталирани на власт от съветската армия, днес притежават страната и дирижират процесите в нея. Организирани са в мафия, която е проникнала в политиката, икономиката, правосъдната система, полицията, медиите, както и сред обикновените хора. Почти всеки, който е известен или който има някакъв що годе печеливш бизнес е по някакъв начин свързан с тази мафия. Случайни, несвързани или независими от върхушката хора почти няма. На народа се гледа като на стадо овце или материал който трябва да бъде грабен, манипулиран и управляван от въпросната мафия и непрекъснато да бъде държан в скотско състояние, да му се отклонява вниманието, да му се пречи да се организира и реагира. Според мафията всичко в обществото трябва да се случва с манипулация или принуда.
Затова и страната е в това положение.

• 5 41
• Докладване

Позор за убийците на българщината! По руски образец и нашите комуноиди-безродници погубиха и ограбиха интелектуалния и икономически елит. Но от материала се вижда кой е бащата на ''опорните точки''. Това е руският агент и сталински сатрап Г. Димитров, известен с прозвището Гошо Тарабата.

• 1 28
• Докладване

До коментар [#10] от "rosiraycheva50._":
През далечната, мисля 1973г. ''Партиздат'', по повод 50 години от т.н. ''септемврийско възстание'' си вкара един автогол, издавайки книга за жертвите на ''антифашистката борба''. Там бяха публикувани поименно загиналите възстанници, партизани, нелегални и ятаци. Доколкото си спомням за периода от 1923 -44г. жертвите бяха около 2700човека. Само за месец септември 1944г. комуноидните палачи избиват над 20 000 души. Ако, към тях прибавим по-късно убитите в процесите, горяните, лагерите, войниците загинали по руска заповед в безмислената война срещу Германия, загубите ни възлизат на над 60 000 българи.

• 3 27
• Докладване

До коментар [#89] от "boby1945":

Дали към едните дали към дургите ВСЕ сме щели да участваме на нечия страна. Въпроса е че с германците дори и да загубят си е по-добре... С Руснаците все на загуба....

• 3 22
• Докладване

До коментар [#75] от "burma":
Вероятно е излишно губене на време, но ще се опитам да те ограмотя. Терорът през периода 1923-25 г. е бил налаган от т.н. ''Военна Организация''/ВО/ на БКП, създадена през 1920 г. с ръководител Коста Янков/зет на Димитър Благоев/. ВО тайно събира оръжие и подготвя бъдещата революция по съветски образец. Финансира се пряко от Коминтерна в Москва. Под руски натиск през 1023г. БКП вдига въоръжено възстание/септемврийско/ за да свали режима на Ал. Цанков, дошло на власт с помоща на военните. Още преди решителните сражения водачите Г. Димитров, В. Коларов и Г. Генов избягват в чужбина. Възстанието е разгромено ,а БКП забранена. Членовете и намаляват наполовина/около 20 000/. Въпреки това, ЦК решава да продължи ''борбата'', макар и в нелегалност. ВО се разделя на нелегални групи в градовете и малки отряди 3-5 човека, които деистват в ненаселените места. Това са остатъци от неразбити възстаници/анархисти и комунисти/. Тяхната задача е да обират коли и автобуси по пътищата. Именно на такава група случайно попада и цар Борис в Арабаконашкия проход в началото на април 1926г. Без да подозират кой е вътре те нападат колата му, за да я оберат. Целта на ВО е да се практикува тероризъм и в гарадовете, където се избиват видни политици, индустриалци, военни със ''смъртни присъди'' издадени от ЧК/черезвичайни комисии/.
Сага за ЗЗД. Той е създаден след 16 .04. 1926г. в отговор на варварския акт на ВО на ЦК на БКП - взривяването на катедралния храм ''Света Неделя'', където загиват 213 човека и са раненеи над 500. Между тях, 4 депутата, 12 генерала, 26 полковника и офицери. Стотици жени и деца.

• 1 27
• Докладване

До коментар [#74] от "wanderer":

Извинявам се за погрешния + но се обърках... Ако преди 44 нямаше държава НЯМАШЕ да има толкова много за крадене...

При единия ми прадядо са дошли двама селянина (реално погледнат голям град) и са казали - "Имате два телефона - фашисти!!!"

• 3 23
• Докладване