Украйна – изоставена. Какво да прави България?

Украйна – изоставена. Какво да прави България?

© Reuters



След споразумение от четвъртък (12 февруари) на кошмарния квартет – ще уточня, че е кошмарен именно като квартет, а не като отделни участници – времето на прогнозите свърши. Дойде времето на изводите.


1. Украйна е изоставена от Запада


"Ние няма да рискуваме Трета световна война заради някаква си Украйна." Да забележим – в този контекст "Украйна, изборила своята независимост", "Украйна, въвеждаща демокрация посред Западни акламации" и т. н., трябва задължително да стане "някаква си Украйна". Украйна, която до вчера беше "от нас", днес вече "не е от нас". Не е и "от тях" – докато удържи. Оставена на съдбата си, т.е. на Русия, няма да удържи дълго. Паричните инжекции могат да удължат агонията. Споразумения като днешното със сигурност удължават агонията – докато не бъдат нарушени. Ще бъдат нарушени когато Русия реши; Западът пак ще споразумениетворства, пак ще убеждава Украйна да отстъпи на Русия нови земи "заради новите реалности" и т. н., докато Русия определи, че Украйна е укротена. Тогава ще има стабилност. Но няма да има Украйна. Ще има фасадна държава-покрайнина под руски контрол.


При днешното поведение на Русия това вероятно е неизбежно. Защото Русия наистина е готова да плаши с война, която да започне като локална и бързо да еволюира в световна. Западът, като по-малко луд (както обясни наскоро Даниел Смилов, позовавайки се на теорията на игрите – Хубави "игри"!) – не може да си позволи да опита дали Русия не блъфира, дори при минимален шанс – защото залогът за Запада, морален и материален, е несравнимо по-висок от залога на Русия.


2. Не само Украйна е изоставената




Илюстративна аналогия: Путин влиза в ролята на един умъдрен от историята Хитлер. Не иска целия свят – иска си само Съветския съюз, е, най-много и някои парчета от Социалистическия лагер. Които си му се падат, справедливо! Да си припомним кое докара Хитлер до Втората световна война и Германия до крах: нахлуването във Франция. Навлизането в Рейнската област – не; аншлусът на Австрия – не, Судетите му бяха дадени от Запада, със споразумение, което според подписалия го английски "супердипломат" било осигурило на Англия "мир с чест" и "да няма война в живота на това поколение", останалата Чехословакия Хитлер си взе сам – и нищо, раздели си Полша със Съветския съюз – и започна "странната война", в която Франция и Англия месеци наред стояха от едната страна, а Германия - от другата, и не стреляха. Ако Хитлер не беше нахлул през Белгия във Франция, щяха да поседят още малко, да обяснят на полското емигрантско правителство в Лондон, че те, значи, са си изпълнили задължението да бранят Полша като себе си, но нали те не са нападнати и не трябва да бранят себе си, следователно не трябва да бранят и Полша... Например. Някои му викат дипломация.


Е, Путин са надява, че ако не започне пряко война със "старите демокрации", ще си вземе "полагаемото" - и ще му се размине. И международно, защото "старите" няма да се бият заради "новите". И вътрешно, защото руският народ ще отгладува падането на рублата и ефектът от санкциите. Сефте!


3. При агресия от Русия ще бъде изоставена и България


Но, ще кажат, България има "Параграф 5" (атаката срещу една държава се приема като атака срещу всички по договора за НАТО - бел.ред.). Както знаем, обаче – и слава Богу! – той никога не е бил опитван на практика. Така че очевидно е ръждясал. Това - от една страна. От друга – шансът за бъде опитан заради България – след прецедента с Украйна – е практически равен на нула. "НАТО - добре, Параграф 5 – добре, ама нали няма да правим Световна война заради някаква си България!" "Съюзник – добре, ама и тя един съюзник – не си плаща вноските, традиционно русофилство сред населението, в елита – про-руска Пета колона... Не сме ли по-силни без тоя съюзник?"
И дотук с натовския щит.


4. Какво трябва да направи България?


Незабавно – две неща.


Но най-напред да си кажем какво да НЕ прави – да не се жали на НАТО, че много я е страх и то всестранно. Защото ще получи изобилни братски успокоения в духа на "Ама как!? Ама нали имате Параграф 5! Ама Украйна нали не беше страна-членка, а беше част от СССР и изобщо е друг случай..." И колкото са по-искрени тия твърдения, толкова ще се окажат по-лъжливи. В момента, в който Русия протегне ръка.


Единственият положителен вариант за България е Русия да НЕ протяга ръка. А за да не протегне – трябва да е убедена, че България ще се бие със зъби и нокти, но няма да приеме руско робство. За да успеем, ние разбира се ще имаме нужда от помощта и на НАТО, и на ЕС, и на всеки, когото успеем да убедим да помага. Но – да помага в НАШАТА борба, не да се пребори вместо нас. Ние трябва сами да поемем отговорността за собствената си независимост и да водим тази борба – а другите да помагат за каквото и когато ги помолим. А ако решат да помагат непитани и неканени – да им кажем да престанат и в най-лошия случай да се борим и срещу тях. Трудно ли е? След днешната украинска трагедия лесно вече няма. Поне докъдето стига погледът. И така, да направим:


Първо нещо – по-трудно:


Да се отървем от руския си комплекс


Няма да го нарека "национален", това е безсмислица, но факт е, че го имат повечето от нас. А именно: робско лазене в прахта в краката на Русия. Винаги и по принцип. Защото "От Русия по-големо нема", а ние сме малки и с големите не се караме. Да ни не бият. При това, по-наглите сред нас маскират страха на роба като благодарност към освободителя. А по-наивните сред нас им вярват. Или се правят. Защото е по-лесно, зер "Преклонената главичка остра сабя не я сече" – тази най-робска от робските ни поговорки. Робски, наистина, защото преди Русия имаше друго "най-големо" – нашият Султан в Цариград. Защото това за преклонената главичка е измислено под турския ятаган. Използвам думата "робско" отговорно – да, политически наистина става дума за османско владичество, но социално-психологически си имаме работа с преживяване на роби. На хора без лично достойнство. Тази липса на достойнство, и лично и народно, е основна компонента на отношението на повечето българи към Русия и до днес. Но с комплекси от 19-и век трудно се прави политика в 21-и. Особено, когато трябва да даваш отпор.


Затова, прочее – да започнем да говорим за това, да пишем и контрапишем, да се караме и съгласяваме – но да извадим роба в себе си на бял свят. Да, носим още оня срам по челото – и прибавихме и нови срамове. Да ги обършем от челото си и да го вдигнем.


Е, тогава бързичко ще започнат да ни хрумват разни руски политики дето днес изобщо не ни идат на ум. И на руснаците не им идат, нали са свикнали с българското пълзене. И някои от тях няма как да не свършат работа... (темата е отворена, разбира се).


Второ нещо – по-лесно:


Да си оправим законодателството, а и да започнем да прилагаме действащото наказателно законодателство за държавна измяна и работа против националните интереси. Защото, наистина от днес, когато стана ясно, че Украйна е оставена сама и същото очаква и България – постъпки пренебрежими вчера, утре ще бъдат престъпни.


Днес вече е ясно, че Русия спокойно може да реши, че й е нужен един "език", протегнат до сърцето на Европа – съставен от проблемна Турция, меркантилна Гърция, комплексирана България, объркана Македония, безумна Сърбия и вироглава Унгария. Русия няма нужда дори изцяло да контролира действията на тези страни – достатъчно й е на първо време те да са готови да гледат към нея не по-малко, отколкото към "бюрократичния Брюксел". Това, което


вчера би изглеждало като параноична хрумка, днес е вероятен сценарий


Затова и хора, които довчера можеха да бъдат таксувани като по-кротки или по-буйни политически луди – от днес почват да действат като национални предатели. Независимо дали го правят от любов или за пари.


Да завършим с усмивка - невесела, но все пак усмивка – защото в сравнение с горните сериозни неща, които трябва да осъзнаем, това е почти постмодерна шега: по чисто историческо съвпадение днес на власт у нас не е правителство на БСП-ДПС-Атака. Ако беше, щеше да си е чиста постмодерна гавра с България. Защото не е – да се усмихнем. А, и отсега, край на постмодернизма в политиката – той, разбира се, не работи, когато на дневен ред е национално самоспасение. То е.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK